Определение № 346 от 17.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 447/2012 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по молби от ищците Е. А. П. и от Д. А. К. с искане за изменение на решението по чл. 295, ал. 2 ГПК по настоящото дело в частта му за разноските. Касационната инстанция е решила спора по същество, като е отхвърлила исковете с правна квалификация чл. 108 ЗС на Е. А. П. и на Д. А. К. (правоприемници на първоначалната ищца В. А. К.) срещу [община], а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците са осъдени да заплатят сумата 11 100 лв. разноски. Ищците обосноват молбите с твърдения, че съдът е пропуснал да се произнесе по техните възражения за прекомерност на адвокатските възнаграждения, платени от ответника по касация и с довод, че съдът следва да ги намали до размерите в Наредба № № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет. Молбите са обосновани и с твърдения, че ищците са в затруднено материално положение. От ответника по касация [община] не постъпва отговор. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че молбите са подадени от легитимирани страни –касаторите, в тежест на които и при условията на солидарност с решението са поставени (изцяло) възнагражденията, които ответникът по касация е платил за своето представителство от адвокат в отделните стадии на инстанционно развитие на производството. Спазен е законният срок по чл. 248, ал. 1 ГПК. Исканията са обосновани с пропуск на съда да разгледа възражения по чл. 78, ал. 5 ГПК, а това означава, че предпоставката на чл. 80, изр. 2 ГПК не се прилага. Молбите са допустими, но неоснователни, въпреки своевременните възражения и пропускът на съда да се произнесе по тях. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за (един) адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от нормативно определения минимален размер (Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет на основание чл. 36 от Закона за адвокатурата, обн. ДВ. бр. 64 от 23 юли 2004г., изм. ДВ. бр. 2 от 9 януари 2009г., изм. ДВ. бр. 43 от 8 юни 2010г., изм. и доп. ДВ. бр.28 от 28 март 2014г.). Претенцията за разноски следва да бъде заявена най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция (т. 11 от ТР № 6/ 2013 г. по тълк. д. № 6/ 2012 г). Това е най-късният възможен етап и за възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Възражението е винаги евентуално. По него съдът дължи произнасяне, ако се осъществи основанието за ангажиране на отговорността за разноските по делото на страната, която го е релевирала. Тя следва да е предизвикала правния спор - с процесуалното си поведение (предявявайки неоснователния или недопустим иск) или с извънпроцесуалното си поведение (проявявайки незаконосъобразното развитие на спорното правоотношение и предизвиквайки предявения иск). При преценката за основателността на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът е длъжен да съобрази обективните предели на гражданската отговорност, която възниква за насрещната страна с осъществяване на предпоставките на съответния материалноправен състав (чл. 78, ал. 1, 3 или 4 ГПК). За една група разноски спорът за това, какви са обективните предели на гражданската отговорност, е излишен. Техният размер е предвиден и определен от закона (разноските по заплащане на държавни такси) или е определен от съда (разноските по събиране на доказателства). За адвокатското възнаграждение обаче спорът за обективните предели на отговорността за разноски е възможен и законодателят допуска да бъде отнесен до съда с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Страната, която с неоснователното си поведение е предизвикала правния спор, е длъжна да понесе онези разноски, които насрещната е била принудена да направи за установяване на действителното положение, но точно (само) тях. Това са разноските, които съответстват на „действителната фактическа и правна сложност на делото“. Ако насрещната страна е надценила труда на своя адвокат в еквивалент, който надхвърля сложността на делото, несъразмерността остава в нейна тежест. Платеното в повече няма за причина отнесения до съда правен спор, а причинно-следствена връзка с делото не съществува. Липсата на възражение за несъразмерност на адвокатското възнаграждение законът приравнява по последици на признание от длъжника по вземането за разноски, че адвокатското възнаграждение, платено от кредитора съответства (съразмерно е) на труда по осъществените правна защита и представителство. В подобна хипотеза законодателят изключва намесата на съда по установяване на причинно-следствената връзка. А. следва от буквалния прочит на чл. 78, ал. 5 ГПК и от историческо тълкуване при сравняването на чл. 78, ал. 5 ГПК с чл. 64, ал. 4 ГПК (отм). Законовата забрана съдът да слезе под нормативно определените минимални размери, следва да се възприема като фикция – до размерите в Наредба № 1/ 09.07.2004 г. законодателят фингира причинно-следствената връзка на извършения разход по адвокатското възнаграждение и сложността на делото. Следователно молбите до настоящият състав на Върховния касационен съд да измени своето решение по чл. 295, ал. 2 ГПК в частта за разноските и да намали адвокатските възнаграждения, платени от ответника, до минималните размери по Наредба № 1/ 09.07.2004 г, са проявява на доводи, че делото не разкрива сложност. Доводите са неоснователни. Исковете по чл. 108 ЗС при придобивния способ на чл. 2, ал. 2, пр. 2 ЗВСОНИ са предявени на 31.05.2006 г. и разглеждането на спора е продължило девет години. Делото е осъществило максималния допустим състав на редовно инстанционно развитие. По него са постановени първоинстанционно решение, въззивно решение, касационно решение по чл. 290 ГПК, с което първото въззивно решение е отменено, второ въззивно решение след касационната отмяна на първото, второ касационно отменително решение по чл. 290 ГПК и решение по чл. 295, ал. 2 ГПК. Събраните доказателства са с внушителен обем, а релевантните факти преминават векове (първият е от 1722 г). За спорът са от значение множество нормативни актове с различно времево действие, а високата му правна сложност е проявена и в крайното решение, което е постановено при особено мнение. Цената на исковете е определена според изискванията на чл. 55, ал. 1, б. „б“ ГПК (отм) и възлиза на 35 823 лв. Възнаграждения за представителство от адвокат ответникът е заплатил при първото и второто въззивно разглеждане на делото. Последното касационно разглеждане е преминало през етапите на второ решение по чл. 290 ГПК и решение по чл. 295, ал. 2 ГПК. Първият адвокатски хонорар за сумата 300 лв. ответникът заплаща на 29.05.2008 г, но той е в размер, по-нисък от минималния по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата (в приложимата първоначална редакция). Следователно въпросът за неговата несъразмерност със сложността на спора не стои. Причинно-следствената връзка се фингира. Възнаграждението от 3 000 лв, който ответникът е заплатил на 29.03.2011 г. за представителство при второто въззивно разглеждане на делото, надхвърля в най-висока степен минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата (в приложимата редакция преди последното изменение с ДВ бр. 28/ 2014 г) – два пъти и половина. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че отразената специфика на спора изключва извода, че този размер е несъразмерен със сложността на делото. Това означава, че му съответстват и останалите адвокатски възнаграждения, които ответникът е заплатил. За извода, че молбите по чл. 248 ГПК са неоснователни, значение има и обстоятелството, че по делото той е упълномощил двама адвокати – Н. и Д., но първата го е представлява при първото въззивно разглеждане на спора, а втората – от второто въззивно разглеждане до окончателното завършване на делото. Спазено е ограничението на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на страната, изгубила делото (в случая това са ищците), да се постави възнаграждението, платено от кредитора по вземането за разноски (ответникът). Адвокатските възнаграждения последният е заплащал за всяка инстанция по отделно, а възможността за това е предвидена и нормативно (аргумент от наименованията на раздели I., IV и V от Наредбата). Съгласно чл. 81 ГПК, във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Това означава, че с крайния акт, с който спорът се разрешава по същество, съдът е длъжен да прецени съразмерността на адвокатското възнаграждение със сложността на делото, но като съобрази дали то е платено за представителство пред съответна инстанция. За извода, че молбите по чл. 248 ГПК са неоснователни, значение има и обстоятелството, че адвокатските възнаграждения, които ответникът е заплатил при второто касационно разглеждане на делото, са за представителството от адв. Д. в производството по постановяване на второто решение по чл. 290 ГПК и за представителството от адв. Д. в производството по постановяване на решението по чл. 295, ал. 2 ГПК. Тяхната съразмерност със сложността на делото настоящият състав на Върховния касационен съд прецени според отделните (общо три) етапа, през които е преминало второто касационно разглеждане на делото. При тези мотиви, съдът