Решение № 178 от 09.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4651/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Т., чрез адв. Б. Коцева, срещу решение № 603 от 07.01.2025 г., постановено по адм. дело № 12093/2023 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което е отхвърлен предявеният от нея иск срещу Министерство на правосъдието (МП) за изплащане на обезщетение по чл. 104, ал. 1, вр. с чл. 121, ал. 1, т. 3 от Закона за държавния служител (ЗДСл), за период от шест месеца (29.09.2017 г. – 29.03.2018 г.), в размер на 4 500 лв., представляващи разликата между определеното и изплатено обезщетение в размер на 14 100 лв., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 25.11.2020 г., изчислено при месечно възнаграждение в размер на 2 350 лв., и определеното възнаграждение за длъжността „директор“ на Дирекция „Българско гражданство“ в МП към 25.11.2020 г. – датата на признаване на уволнението на ищцата за незаконно, ведно със законната лихва, считано от 25.11.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, както и изтеклата лихва върху главницата от 4 500 лв. за периода от 29.09.2017 г. до датата на предявяване на исковата молба, като ищцата е осъдена да заплати на ответната страна разноски за съдебното производство. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. По съществото на спорния въпрос касаторът поддържа, че като база на обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл следва да послужи размерът на основната заплата, определена към 25.11.2020 г. за длъжността „директор“ на Дирекция „Българско гражданство“ в МП, за който размер са събрани достатъчно доказателства по делото, същият е потвърден и в заключенията на вещите лица по назначените по делото две експертизи и възлиза на 3 054 лв. По съображенията, подробно изложени в касационната жалба и допълнително представената от касатора писмена защита, се иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което да се уважи предявеният от него иск по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за разликата между изплатеното от МП обезщетение върху основна месечна заплата от 2 350 лв. и претендираното обезщетение при основна месечна заплата от 3 054 лв., ведно със законната лихва, както и изтекла законна лихва върху главницата. Моли за присъждане на сторените разноски за две съдебни инстанции съгласно приложен списък по чл. 80 от ГПК. При условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на възнаграждението на процесуалния представител на ответника. Ответникът – Министерство на правосъдието, чрез процесуалния си представител гл. юрк. Т. Недялкова, в писмено становище и допълнително представена писмена защита оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. В съдебно заседание процесуалният представител на ответника възразява срещу претендирания размер на възнаграждението за адвокатска защита на касатора. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, след като прецени доказателствата по делото и становищата на страните, приема за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в преклузивния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Производството пред АССГ е образувано по искова молба, подадена от К. Т., с която е предявен иск срещу МП за присъждане на обезщетение по чл. 104, ал. 1, вр. с чл. 121, ал. 1, т. 3 от ЗДСл. за периода от 6 месеца, считано от 29.09.2017 г. до 29.03.2018 г., в размер на 4500 лв., представляващи разликата между определеното и изплатено обезщетение в размер на 14 100 лв. (съгласно Заповед № ЧР-01-21/15.02.2021 г. на министъра на правосъдието), ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 25.11.2020 г. за същия период при месечно възнаграждение в размер на 2 350 лв., и дължимото според ищцата обезщетение, определено въз основа на възнаграждението за длъжността „директор“ на дирекция „Българско гражданство“ в МП към 25.11.2020 г. – датата на признаване на уволнението й за незаконно, ведно със законната лихва, считано от 25.11.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, както и изтеклата лихва върху главницата от 4 500 лв. за периода от 29.09.2017 г. до датата на предявяване на исковата молба. За да отхвърли така предявения иск, първоинстанционният съд, след като е изяснил релевантните за спора факти, по които не е налице спор между страните, от правна страна е приел, че изплатеното от МП на ищцата обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в размер на 14 100 лв. е изчислено правилно въз основа на основната месечна заплата на ищцата към момента на признаване на уволнението й за незаконно – 25.11.2020 г. Относно конкретния размер на тази заплата към посочения момент – 25.11.2020 г. съдът е възприел становището, че органът по назначаването не е определил нов размер на индивидуалната месечна заплата на ищцата, различен от този, който й е бил последно определен преди уволнението, а именно основна месечна заплата в размер на 2 350 лв. съгласно заповед № ЧР-01-325/16.07.2012 г. на министъра на правосъдието. В тази връзка е счел за правилно определеното й от МП обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл на база на този размер на индивидуалната й основна месечна заплата, като е посочил, че това именно е размерът на основната й заплата към момента на признаване на уволнението за незаконно, а увеличението на този размер е след възстановяването на ищцата на заеманата от нея длъжност, т.е. в момент, следващ момента на признаване на уволнението за незаконно. Решението е постановено при неправилно тълкуване и приложение на материалния закон. При правилно установена фактическа обстановка по делото, която е безспорна между страните и която с аргумент от чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК не е нужно да бъде преповтаряна в настоящото решение, АССГ неправилно е приел, че визираният в чл. 104, ал. 1 от ЗДСл критерий „размер на основната заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно“, следва да се разбира като последно определеният преди уволнението на съответния служител размер на основната му месечна заплата, доколкото друг размер обективно не би могъл персонално да му бъде определен в периода от уволнението до признаването на същото за незаконно. Следва да се посочи, че не това е смисълът, вложен в разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Ако законодателят беше имал предвид основната месечна заплата, определена на служителя към момента на уволнението, то това щеше да бъде изричната буква на закона. В случая обаче се има предвид друго, а именно размерът на основната заплата към момента на признаване на уволнението за незаконното, т.е. размерът на основната месечна заплата за заеманата от ищцата длъжност такъв, какъвто той е определен към релевантната дата 25.11.2020 г. Съдът неправилно е приел, че от значение за изчисляване на обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е размерът на последно определената по време индивидуална месечна заплата на ищцата преди уволнението й, като не е счел за относими обстоятелствата, свързани с това, че заеманата от нея длъжност продължава да съществува и същата е била заета към 25.11.2020 г. от служител с характеристики, аналогични на тези, при които ищцата е заемала тази длъжност – става дума за едно и също длъжностно ниво по Класификатора на длъжностите в администрацията (КДА), ръководно ниво, ниво на основната месечна заплата и степен на основната месечна заплата. При това положение първоинстанционният съд е следвало да отчете размера на основната заплата, определена за длъжността „директор“ на Дирекция „Българско гражданство“ в МП към 25.11.2020 г., за която са налице ясни и неоспорими доказателства по делото, а именно, че същата е в размер на 3 054 г. Това е така, тъй като при наличието на данни относно размера на основната заплата, получавана за изпълнението на същата длъжност от друг служител към процесния момент (признаването на уволнението за незаконно - в настоящия случай 25.11.2020 г.), следва да се съобрази тъкмо този размер при определянето на обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Предвид горното изводът на АССГ за определяне на обезщетението на база на посочения в заповедта за възстановяване на ищцата на предишната длъжност размер на основната й заплата, съвпадащ с този на последно определената й индивидуална основна месечна заплата със заповед № ЧР-01-325/16.07.2012 г. на министъра на правосъдието, е необоснован и в противоречие с буквата и духа на приложимата норма на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. При доказан размер от 3 054 лв. на основната месечна заплата за процесната длъжност към 25.11.2020 г., общият размер на дължимото на К. Т. обезщетение с правно основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. възлиза на 18 324 лв. От тях 14 100 лв. са признати и изплатени от МП (при съответното приспадане на дължимите данъци), с оглед на което предявената от К. Т. искова претенция за изплащане на разликата от 4 500 лв. (изчислена при обезщетение 18 600 лв. на база основна месечна заплата в размер на 3 100 лв.) следва да бъде уважена като основателна и доказана за сумата от 4 224 лв., представляваща разликата между дължимото й обезщетение в размер на 18 324 лв. (6 месеца х 3054 лв.) и изплатеното й такова от МП в размер на 14 100 лв. (6 месеца по 2 350 лв.), като исковата претенция за разликата над сумата 4 224 лв. до 4 500 лв. следва да се отхвърли. При този извод основателна е и акцесорната претенция за присъждане на законна лихва върху сумата 4 224 лв., считано от датата на влизане в сила на решението на съда, с което е отменено уволнението – 25.11.2020 г., до окончателното изплащане на обезщетението. По изложените съображения решението на АССГ следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което искът по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. се уважи за сумата 4 224 четири хиляди двеста двадесет и четири) лв., както и да се уважи исковата претенция за законна лихва върху сумата 4 224 лв., считано от датата на влизане в сила на решението, с което уволнението е признато за незаконно-25.11.2020г., до окончателното изплащане на обезщетението. В останалата част решението като правилно следва да бъде потвърдено. Предвид изхода на спора, направеното своевременно искане за присъждане на разноски и представените доказателства за действителното им заплащане, в полза на ищцата и настоящ касатор следва да се присъдят разноски за двете съдебни инстанции в общ размер на 3 465 лв., съставляващи разноски за държавни такси: 10 лв. за първоинстанционното производство и 5 лв. за касационното производство; депозит за вещо лице в размер на 450 лв. и адвокатски хонорар в размер на 1500 лв. за всяка от двете инстанции. Направеното от процесуалния представител на ответната страна възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение се преценява от настоящия състав като неоснователно с оглед фактическа и правна сложност на делото и предвид разпоредбите на чл. 8, ал. 1, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Така мотивиран и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение