Решение № 1782 от 17.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9837/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директор на И. Д. К., подадена чрез процесуалния му представител адв. Марков, против Решение № 286/28.07.2023 г., постановено по адм. дело № 154/2023 г. по описа на Административен съд – Стара Загора, в частта с която е отхвърлена жалбата на И. Д. К. против Акт за прихващане и възстановяване /АПВ/ № П-16002422078721-004-001/30.12.2022 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с Решение № 59/27.02.2023 г. на Директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) – гр. Пловдив при Централно управление (ЦУ) на Националната агенция за приходите (НАП), в частта му, с която е отказано определянето и възстановяването на лихви за забава върху недължимо платени главници за вноски за ДОО и ЗО и недължимо платени лихви за забава върху същите главници по отменен в тази му част Ревизионен акт № Р-16002419001524-091-001 от 11.11.2019 г., поправен с Ревизионен акт за поправка на ревизионен акт № П-16002419199106-003-001 от 28.11.20219 г., и двата на органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив, потвърден и изменен с Решение № 40 от 27.01.2020 г. на Директор на Дирекция „ОДОП“ – гр. Пловдив, начислявани от датата на ефективното им внасяне в бюджета до датата на ефективното им възстановяване като недължимо платени. Касаторът твърди, че решението е постановено при неправилно прилагане на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Излага съображения, че спор по фактите не съществува, те са правилно установени, като спорът е изцяло правен и се свежда по приложението на чл. 129, ал. 6 от ДОПК. Настоява, че в случая не се касае до недължимо събрани „задължителни осигурителни вноски“, а „незаконосъобразно начислени суми от ревизиращите органи, без каквото и да е правно основание“, поради което и лихва се дължи по общия ред и не намира приложение изключението, формулирано в чл. 129, ал. 6 от ДОПК. Излага подробни съображения относно института на неоснователното обогатяване по чл. 45 от ЗЗД, както и относно противоречието на чл. 126, ал. 6 от ДОПК в относимата й част с Конституцията на РБългария. Моли съдът да отмени решението в обжалваната част, след което се произнесе по същественото на спора с отмяна на процесния АПВ в съответната му част, с връщане на преписката на органите по приходите съд задължителни указания. Претендира разноски за двете съдебни инстанции, вкл. и присъждане на адвокатски хонорар за касационната инстанция в хипотезата на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 от Закона за адвокатурата. Ответникът – Директор на Дирекция „ОДОП“ – гр. Пловдив, чрез процесуалния си представител юрк. Григорова, в писмено становище оспорва основателността на касационната жалба. Сторено е искане за присъждане на разноски. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба, правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е депозирана от страна по делото, в срок, срещу подлежащ на обжалване акт, в неблагоприятната му за страната част, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е частично основателна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд – Стара Загора е била законосъобразността на АПВ № П-16002422078721-004-001/30.12.2022 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с Решение № 59/27.02.2023 г. на Директор на Дирекция "ОДОП“ – гр. Пловдив при ЦУ на НАП, в частта му, с която е отказано определянето и възстановяването на лихви за забава върху недължимо платени главници за вноски за ДОО и ЗО и недължимо платени лихви за забава върху същите главници, вменени с отменен в тази му част Ревизионен акт № Р-16002419001524-091-001 от 11.11.2019 г., поправен с Ревизионен акт за поправка на ревизионен акт № П-16002419199106-003-001 от 28.11.20219 г., и двата на органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив, потвърден и изменен с Решение № 40 от 27.01.2020 г. на Директор на Дирекция „ОДОП“ – гр. Пловдив, начислявани от датата на ефективното им внасяне в бюджета до датата на ефективното им възстановяване като недължимо платени, както и в частта на извършеното прихващане на определената за възстановяване на И. К. Д. сума в размер на 4,70 лева с установено с АУЗ № П-16002422078721-135-001/29.12.2022 г., задължение за Годишен и авансов данък по ЗДДФЛ за ЕТ за периода 05.12.2019 г. – 14.02.2022 г. в размер на 388,75 лева. С Решение № 286/28.07.2023 г., постановено по адм. дело № 154/2023 г. по описа на Административен съд – Стара Загора, съдът е отменил АПВ № П-16002422078721-004-001/30.12.2022 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с Решение № 59/27.02.2023 г. на Директор на Дирекция "ОДОП“ – гр. Пловдив при ЦУ на НАП, в частта на извършеното прихващане на определената за възстановяване на И. К. Д. сума в размер на 4,70 лева с установено с АУЗ № П-16002422078721-135-001/29.12.2022 г., задължение за Годишен и авансов данък по ЗДДФЛ за ЕТ за периода 05.12.2019 г. – 14.02.2022 г. в размер на 388,75 лева и е върнал преписката в тази й част на органите по приходите, отхвърлил е жалбата против АПВ № П-16002422078721-004-001/30.12.2022 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с Решение № 59/27.02.2023 г. на Директор на Дирекция "ОДОП“ – гр. Пловдив при ЦУ на НАП, в останалата му оспорена част, и е присъдил разноски на страните съобразно така постановения правен резултат. В частта, с която процесния АПВ е частично отменен, поради липсата на предприето касационно оспорване, Решение № 286/28.07.2023 г., постановено по адм. дело № 154/2023 г. по описа на Административен съд – Стара Загора, е влязло в сила и не е предмет на касационния контрол. За да постанови частта от съдебния акт, предмет на касационно обжалване, съставът на Административен съд – Стара Загора е счел, че оспореният АПВ е валиден, като издаден от компетентен орган по приходите, в рамките на предоставените му правомощия, в предвидената за това форма и при липсата на съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Релевантната за спора фактическа обстановка (както се посочи по-горе тя е и безспорна) се свежда до това, че с Решение № 432/27.11.2020 г., постановено по адм. дело № 145/2020 г. по описа на Административен съд – Стара Загора, е отменен Ревизионен акт № Р-16002419001524-091-001 от 11.11.2019 г., поправен с Ревизионен акт за поправка на ревизионен акт № П-16002419199106-003-001 от 28.11.20219 г., и двата на органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив, потвърден и изменен с Решение № 40 от 27.01.2020 г. на Директор на Дирекция „ОДОП“ – гр. Пловдив, вкл. в частта му, с която спрямо И. К. Д. са установени задължения за вноски за ДОО и ЗО в качеството му на самоосигуряващо се лице за периодите 2013 г., 2014 г., 2015 г., 2016 г. и 217 г. и лихви за несвоевременното им разчитане с бюджета, както следва: в размер общо на 12 954,81 лева на главниците за вноски за ДОО, ведно с лихви за забава в размер общо на 3 914,64 лева, и в размер общо на 5 715,10 лева на главниците за вноски за ЗО, ведно с лихви за забава в размер общо на 1 742,70 лева, който съдебен акт е оставен в сила в тази му част с Решение № 185/12.01.2022 г., постановено по адм. дело № 2431/2021 г. по описа на ВАС. Междувременно на 04.12.2019 г. И. Д. К. е погасил изцяло така вменените му задължения за вноски за ДОО и ЗО и лихви за забава, като на 05.12.2019 г. е заплатил допълнително и сумите от 82,76 лева, лихви за ДОО, и от 36,52 лева, лихви ЗО, начислени за периода от 12.11.2019 г. до окончателното погасяване на коментираните задължения по РА. Или общо внесени в бюджета релевантни за настоящия правен спор суми, както следва: общо на 12 954,81 лева - главници за вноски за ДОО, ведно с лихви за забава в размер общо на 3 997,40 лева, и общо на 5 715,10 лева – главници за вноски за ЗО, ведно с лихви за забава в размер общо на 1 772,22 лева След влизане в сила на посочените съдебни актове, с искане вх. № 94-00-7704#5 от 20.01.2022 г. на основание чл. 129, ал. 5, т. 1 от ДОПК И. К. е завил претенция за възстановяване на недължимо внесени в бюджета суми, вкл. и процесните такива, като е претендирал вкл. това да бъде сторено ведно със законна лихва от датата на разчитането им с бюджета до реалното им възстановяване. Издаден е АПВ № П-16002422016676-004-001/14.02.2022 г. от орган по приходите при ТД на НАП – Пловдив, поправен с Решение № П-16002422032838-134-001/18.02.2022 г. за поправка на акт за прихващане или възстановяване, с който след като е установена липсата на изискуеми публични вземания спрямо К., в относимите към спора негови части като краен резултат е разпоредено възстановяването на сумите за недължимо внесени вноски за ДОО и лихви върху тях в размер общо на 16 952,21 лева и вноски за ЗО и лихви върху тях в размер общо на 7 494,32 лева, както и изплащането на законна лихва в размер на 891,69 лева, върху недължимо внесени лихви за забавено разчитане с бюджета на вноските за ДОО, и законна лихва в размер на 396,89 лева, върху недължимо внесени лихви за забавено разчитане с бюджета на вноските за ЗО. Не се спори, че коментираните тук сума са и реално възстановени на дата 21.02.2022 г. Така постановения АПВ е отменен по повод оспорването му от страна физическото лице с Решение № 178/27.04.2022 г. на Директор на Дирекция „ОДОП“ – гр. Пловдив, поради неизяснена фактическа обстановка и неправилно определени суми за възстановяване, вкл. и законни лихви, и преписката е върната за ново произнасяне по повод на което е постановен и процесният АПВ, с който в интересуващите ни тук негови части е отказано да бъдат изплатени на лицето претендираните законни лихви върху сумите за недължимо внесени осигурителни плащания (вноски за ДОО и вноски за ЗО) и недължимо внесени лихви за несвоевременното разчитане с бюджета на същите тези осигурителни вноски. Този резултат е потвърден изцяло с Решение № 59 от 27.02.2023 г. на Директор на Дирекция „ОДОП“ – гр. Пловдив в хода на осъществения задължителен административен контрол на тази категория актове. При таза фактическа установеност от правна страна съдът е приел жалбата за допустима, потвърждавайки издаването на АПВ от компетентен орган, при спазване на предвидената форма и административнопроизводствените правила. Според изложените мотиви, довели до частично отхвърляне на оспорването, текстът на разпоредбата на чл. 129, ал. 6, изр. първо ДОПК е пределно ясен и не се нуждае от тълкуване. След като с изрична нормативна разпоредба, недължимо внесените/събрани въз основа на акт на орган по приходите суми за задължителни осигурителни вноски, по силата на закона са изключени от сумите, подлежащи на връщане със законна лихва за целия период, следва еднозначния извод, че липсва законово основание за претендираното от жалбоподателя начисляване и изплащане на законна лихва върху недължимо внесените. Като неоснователни са отхвърлени аргументите на К., че в случая не се касае до внесени „осигурителни вноски“, с аргумента че отмяната на РА като незаконосъообразен в тази му част, не променя вида на извършеното въз основа на него плащане като такова за вноски за ДОО, съответно за ЗО. Отхвърлени са и аргументите на оспорващия за приложение разпоредбите на чл. 86, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД и чл.84, ал.3 от ЗЗД, с мотива, че възстановяването на недължимо платени или събрани суми за данъци и задължителни осигурителни вноски, вкл. хипотезите и периодите, за които се дължи възстановяването на тези недължимо събраните суми заедно със законна лихва, е предмет на специалната правна регламентация по ДОПК, което изключва прилагането на общата уредба по ЗЗД. Най-сетне е прието, че липсва противоречие на чл. 129, ал. 6, изр. първо от ДОПК с чл. 7 от Конституцията на РБългария, като е прието, че производството по раздел І, глава шестнадесета, чл. 128 от сл. от ДОПК не се свързва с реализиране на отговорност за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органите на приходната администрация. В заключение е прието, че недължимо платените суми за задължителни осигурителни вноски, постъпили по сметка на НАП, събрани въз основа на акт на орган по приходите, при прилагането на императивната разпоредба на чл. 129, ал. 6, изр. първо от ДОПК, се връщат без законната лихва за изтеклия период – от събирането им до тяхното възстановяване, както и че доколкото задължението за лихви е акцесорно задължение, което се подчинява на правния режим, приложим спрямо главното задължение, след като при възстановяването на недължимо внесени суми за ЗОО не се дължат законни лихви по чл. 129, ал. 6, изр. първо от ДОПК, липсва основание за претендираното от жалбоподателя начисляване на законни лихви върху недължимо внесените суми за установените с РА в отменената му част задължения за лихви ДОО и лихви ЗОО и респ. върху недължимо внесените лихви за просрочие. Прието е, че не е на лице и хипотезата на чл. 129, ал. 6, изр. второ от АПК. Обжалваното решение на Административен съд – Стара Загора е валидно и допустимо, но частично неправилно. Първоинстанционният съд всъщност е установил много точно релевантната по казуса, в частта му пренесена пред касационната инстанция, фактическа обстановка и е съобразил всяко едно от повдигнатите възражения на оспорващия. Правилно е приел, че спорът не е по фактите (това не се и оспорва от касатора), а е изцяло правен. В тази връзка първият спорен въпрос – относно приложението на чл. 129, ал. 6 от ДОПК при възстановяването на недължимо събрани въз основан на акт на органи по приходите осигурителни вноски е квалифициран точно в мотивите като при разрешаването му са съобразени с действащите и приложими за случая материално- и процесуалноправни законови разпоредби. Не са налице наведените касационни основния по чл. 209, т. 3 АПК за отмяна на съдебния акт в тази му част. С Определение от 11.04.2024 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във вр. с чл. 228 и чл. 144 от АПК, до постановяване на акт по конституционно дело № 9/2024 г. по описа на Конституционния съд на Република България. С решение № 13/02.12.2025 г. на КС на РБ е отклонено искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 129, ал. 6, в частта „с изключение на задължителни осигурителни вноски“, от ДОПК (обн. ДВ, бр. 105 от 2005 г., посл. изм. бр 65 от 2025 г.). Съгласно чл. 129, ал. 6 от ДОПК, недължимо внесени или събрани суми, с изключение на задължително осигурителни вноски, се връщат със законната лихва за изтеклия период, когато са внесени или събрани въз основа на акт на орган по приходите. В останалите случаи сумите се връщат със законната лихва от деня, в който е следвало да бъдат възстановени по реда на ал. 1-4. С цитираната императивна разпоредба законодателят е забранил изрично в процедурата по чл. 129 от ДОПК да бъде извършено връщане, т.е. възстановяване и прихващане на законна лихва върху недължимо внесени или събрани суми за задължителни осигурителни вноски. Органът по приходите е длъжен, според чл. 129, ал. 5 от ДОПК, в 30-дневен срок от предявяването пред него на влязъл в сила съдебен или административен акт да възстанови или прихване по реда на ал. 2, т. 2 изцяло посочените в акта суми, заедно с дължимата по ал. 6 лихва. Предвидената диференциация по отношение на режима на законните лихви не води до извод за противоконституционност, за неравно третиране на гражданите от закона и също така – не дерогира реда за ангажиране на отговорността на държавата по ЗОДОВ – вж. решение № 13/02.12.2025 г. по конст. дело № 9/2024 г. на КС на РБ. Всъщност нищо от доказателствата по делото не налага възприемане тезата на касатора, че сумите от 12 954,81 лева и 5 715,10 лева, върху които е претендирано възстановяване на законна лихва, не представляват главници за задължителни осигурителни вноски по издадения на физическото лице РА № Р-16002419001524-091-001 от 11.11.2019 г., поправен с Ревизионен акт за поправка на ревизионен акт № П-16002419199106-003-001 от 28.11.20219 г., и двата на органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив. Не може да се възприеме тезата, че доколкото същите са отменени като недължими поради липсата на установен в хода на ревизията осигурителен доход, това ги дисквалифицира като „задължителни осигурителни вноски“. Административният съд законосъобразно е отрекъл тази теза. Не така стоят нещата според настоящия касационен състав обаче относно разрешението, дадено от състава на Административен съд – Стара Загора при отговорът на втория спорен въпрос – относно приложението на чл. 129, ал. 6 от ДОПК при възстановяването на недължимо събрани въз основан на акт на органи по приходите лихви за забава, за несвоевременно разчетени с бюджета осигурителни вноски, и тук основателни са аргументите на касатора за наличието на касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК за отмяна на съдебния акт в тази му част. Нормата на чл. 129, ал. 6 от ДОПК в частта й, изключваща от общото правило за връщане на внесени или събрани суми със законната лихва за изтеклия период, когато са внесени или събрани въз основа на акт на орган по приходите, сумите за задължителни осигурителни вноски, следва да бъде тълкувана стриктно, а не разширително, вкл. и не може по аналогия да се приложи и спрямо възстановяването на недължимо внесени лихви за забава за несвоевременно внесени задължително осигурителни вноски. Действително се касае до акцесорно задължение, но при положение че самият законодател не е включил в обхвата на посочената диференциация в режима на законните лихви и подлежащите на възстановяване/прихващане суми за недължимо внесени акцесорни задължения от рода на процесните, то няма как това правило автоматично да бъде приложено и спрямо тях. В областта на публичните вземания е недопустимо прилагането по аналогия, както и недопустимо е разширително тълкуване на изключваща общото правило правна норма. Или след проверка на заявените пороци от касатора и служебна за приложението на материалния закон, настоящата инстанция намира, че обжалваното решение е частично неправилно и следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлена жалбата на И. Д. К. против Акт за прихващане и възстановяване № П-16002422078721-004-001/30.12.2022 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с Решение № 59/27.02.2023 г. на Директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – гр. Пловдив при Централно управление на Националната агенция за приходите, в частта му, с която е отказано определянето и възстановяването на лихви за забава върху недължимо платени лихви за забава, за несвоевременното разчитане на главниците за вноски за ДОО и ЗО, начислявани от датата на ефективното им внасяне в бюджета до датата на ефективното им възстановяване на лицето, със съответна отмяна на цитирания АПВ в тази му част и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне по искането на лицето при спазване указанията по тълкуването и прилагането на закона дадени от касационната инстанция. В останалата му обжалвана част като нестрадащо от релевирания в касационната жалба порок в обхвата на чл. 209, т. 3 от АПК, съдебният акт следва да бъде оставен в сила в останалата му оспорена част, вкл. и в частта за разноските, доколкото съразмерно вкл. и на допълнително уважената част от жалбата се получава сума, по-ниска от присъдената от състава на Административен съд – Стара Загора. При прилагането на чл. 161, ал. 1 от ДОПК (в действащата към датата на приключване на устните състезания редакция), исканията на страните за присъждане на направените по делото разноски следва да бъдат уважени съразмерно на уважената, респ. на отхвърлената част на жалбата. На жалбоподателя И. К. се дължат разноски съразмерно на уважената част в размер на 5,11 евро (равностойността на 10 лева). На НАП се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 114 евро. Размерът им е съобразен с обема на извършената юрисконсултска работа по делото, която се свежда до изготвянето на списък на разноските и изразена позиция за неоснователност на касационната жалба в депозирано по електронен път становище, без явяване в съдебно заседание, а отделно от това са изчислени и съразмерно на отхвърлената част на жалбата. На основание чл. 32, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) и предвид представения по делото договор за правна защита и съдействие за оказване на безплатна правна помощ в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА от адв. Марков, на жалбоподателя И. К., вкл. и пред касационната инстанция, на оказалия безплатна адвокатска помощ и съдействие адвокат се следва присъждане на адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 8, ал. 1 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, съразмерно на уважената част на жалбата - в размер на 102,26 евро (равностойността на 200 лева), при съобразяване и конкретно осъществения обем процесуално представителство и фактическата и правна сложност на казуса. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, пр. второ във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,