Решение № 488 от 26.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 307/2009 г.

Решение № 488 от 26.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 307/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Емилия Василева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника "к. Уника" А., гр. С. чрез процесуалния му представител адв. В срещу решение № 196 от 16.01.2009 г. по гр. д. № 2206/2008 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което е отменено решението от 30.07.2008 г. по гр. д. № 4262/2003 г. на Софийски градски съд, I гражданско отделение, 7 състав и ответникът "З" А., гр. С. е осъден да заплати на ищеца "Л" А. /Lane holdings S. A./ Монровия, Либерия застрахователно обезщетение на основание застрахователен договор № 9* от 1996 г. в размер 114 772.32 щ. д. и 9 943.86 лв., заедно със законната лихва върху сумите, считано от датата на завеждане на исковата молба - 2.12.2003 г. до окончателното изплащане и на основание чл. 64 ГПК (отм.) разноски в размер 11 429.23 лв. и 15 800 щ. д. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че незаконосъобразно, в противоречие на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД въззивният съд е приел, че погасителната давност е започнала да тече от 5.03.2003 г., когато е влязло в сила решението на Варненски окръжен съд по т. дело № 98/2000 г. и на която дата е възникнало правото на иск на ищеца по застраховката. Касаторът релевира довод, че при заведен частичен иск на 2.12.2003 г. за сумата 10 100 лв. и увеличение на иска на 28.10.2005 г. претенцията за увеличената част е погасена по давност поради това, че при частичен иск за останалата непредявена част от вземането давността е продължила да тече. Прави оплакване, че Софийски апелативен съд в противоречие на данните по делото е приел, че имало две претенции на ищеца - по каско-щетата по Раздел А от ОУ и по гражданската отговорност от сблъскването по Раздел В. Касаторът поддържа, че не е предявена претенция за обезщетение по гражданската отговорност. Релевира доводи за липса на мотиви относно причинно-следствената връзка между събитието и настъпилите щети. Според касатора въззивната инстанция не е съобразила, че решението на Варненски окръжен съд по т. дело № 98/2000 г. не е задължително за застрахователя. Инвокира доводи, че съдът не е обсъдил въпросите относно правосубектността на ищеца и съществуването му като юридическо лице, собствеността върху кораба и доказателствата в тази насока с оглед установяване на правния интерес на ищеца, мореходността на кораба с оглед приложимостта на полицата, не е направен анализ на застрахователния договор по направление на видовете покрити рискове и произтичащите от тяхното настъпване застрахователни събития, виновното поведение на ищеца по отношение на пропускането на възможността той да води и/или обезпечи иск срещу третото лице - съпричинител на щетата и отражението на това обстоятелство в светлината на чл. 282, ал. 1 КТК. По отношение на разноските съдът е следвало да приложи чл. 64, ал. 4 ГПК, тъй като адвокатският хонорар е прекомерен. Касаторът моли въззивното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен, евентуално делото да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Претендира присъждане на направените разноски за всички съдебни производства. Ответникът "Л" А. /Lane holdings S. A./ Монровия, Либерия оспорва касационната жалба и прави възражение, че същата е неоснователна. Поддържа становище, че въззивният съд в унисон с традиционното тълкуване е приел, че текстът на чл. 357, т. 1, б. "а" КТК предоставя възможност на страните по застрахователния договор да предвидят конкретен срок за изплащане на застрахователното обезщетение, от който срок би започнал да тече двегодишният срок, като в случая това е направено с клауза 5.6. от Общите условия, съгласно която срокът за изплащане е определен да настъпи след кумулативното приключване на щетите и по каско, и по отговорност към трети лица, а този ефект е настъпил с влизане в сила на съдебното решение между собствениците на сблъскалите се кораби - 5.03.2003 г. по т. дело № 98/2000 г. на Варненски окръжен съд. По отношение на твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС относно погасителната давност при последващо увеличение на частичен иск ответникът излага съображения, че възражението за погасяване по давност на увеличения иск се прави в касационната жалба и не е било заявено пред първата и въззивната инстанция. Ответникът моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди касационните основания и доводите на страните и след проверка на данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 от ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел, че между страните е сключен застрахователен договор за "П", касаещ м/к "София", собственост на "Л" А. /Lane holdings S. A./ Монровия, Либерия, и на 7.07.1997 г. в периода на действие на застраховката е настъпило покрито застрахователно събитие - сблъскване на застрахования кораб с м/к "Люлин", собственост на "П" А., гр. В., като от сблъсъка са причинени щети и на двата кораба. Решаващият съдебен състав е установил, че застрахователят е уведомен за настъпилото застрахователно събитие от ищеца чрез упълномощено лице в България "Б" ООД, завел преписка за щета, щетите по процесния кораб са инспектирани и описани от експерт - сървейор, назначен от застрахователя, впоследствие отстранени за сметка на ищеца в кораборемонтни предприятия в гр. В. и Бургас. Във въззивното решение е констатирано, че застрахованият многократно е предявявал на застрахователя щетите си, покрити по частта на застраховка "каско". Установено е, че през 1998 г. "П" А., гр. В. е предявило иск срещу ищеца за вредите по м/к "Люлин", причинени от сблъсъка, пред Варненски окръжен съд, за който застрахователят е уведомен, делото е приключило с решение, влязло в сила на 5.03.2003 г., без осъдителен диспозитив и решението е представено на застрахователя на 10.04.2003 г. Софийски апелативен съд е приел, че във връзка с вредите от иска, покрити от процесната застраховка в частта й "Клауза за отговорност при сблъскване и съприкосновение" застрахователят е завел документацията към преписката, която е водил относно "каско" щетата и е водил двете щети като обща щета под № 9 съдът е констатирал, че в хода на процеса между застрахования и "П" А. застрахователят многократно е отказвал изплащане на обезщетение по "каско" като е разяснявал на ищеца разпоредбата на т. 5.6 от Общите условия на застраховката в смисъл, че за да бъде разгледана и решена щетата, е необходимо да се представи влязло в сила съдебно решение за определяне размера на отговорност на всеки от корабособствениците за възникването на аварията. Въззивният съд е приел, че основният спорен въпрос е кога е възникнало правото на иск, с оглед определяне началото на давностния срок по чл. 357, т. 1, б. "а" КТК. Решаващият съдебен състав не е възприел тезата на ответника, че правото на иск по застраховката било възникнало на 10.09.1997 г. Изложил е съображения, че законодателят не е свързал възникването на правото на иск с деня на застрахователното събитие или друг подобен факт във връзка с корабоплаването, а е оставил това да се определи от волята на страните чрез сключения между тях застрахователен договор. След като е обсъдил водената между страните кореспонденция за изясняване на срока за изплащане на обезщетението, решаващият съдебен състав е направил извод, че страните са приели, че вредите по "каско" и по "клауза за отговорност при сблъскване и съприкосновение" се водят като обща щета от застрахователя и тази щета следва да се разгледа и изплати или откаже едва след приключване на двете компоненти по нея, приключване на въпроса с евентуалната отговорност към трето лице, което е станало с решението на Варненски окръжен съд. Поради това въззивният съд е заключил, че най-ранната дата, на която възниква правото на иск по застраховката, е 5.03.2003 г. - датата на влизане в сила на решението на Варненски окръжен съд, уреждащо отговорността към трети лица, както и че от тази дата по силата на т. 5.6. от Общите условия и в съответствие с чл. 357, т. 1, б. "а" КТК следва да се счита започнат законовият двегодишен давностен срок. Поради това и с оглед факта, че искът срещу застрахователя е заведен на 2.12.2003 г., е направен извод за неоснователност на възражението на ответника за изтекла погасителна давност. Въззивният съд е приел, че вследствие застрахователното събитие сблъсък на кораби са настъпили вреди, които са индивидуализирани и отстранени, установена е причинната връзка за сблъсъка и размера на вредите, поради което е заключил, че искът за обезщетение следва да бъде уважен за сумата 114 772,32 щ. д. По отношение възражението за съпричиняване решаващият съдебен състав е изложил съображения, че ответникът по иска не е ангажирал доказателства в тази насока, въпреки че на основание чл. 127, ал. 1 ГПК (отм.) в негова тежест е установяването на твърдяното съпричиняване на вредоносния резултат. Относно иска за сумата 9 943,86 лв. - съдебни разноски по т. дело № 98/2000 г. на Варненски окръжен съд въззивният съд е приел, че претендираната сума подлежи на възстановяване по силата на клауза 5.7 от Общите условия на застрахователния договор. С определение № 488 от 5.08.2009 г. по т. дело № 307/2009 г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК - въззивният съд се е произнесъл по релевантен за спора правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност за вземания /застрахователно обезщетение/, произтичащи от договор за морска застраховка. Преди да се отговори на този въпрос, е необходимо да се провери правилността на извода на въззивния съд за дължимостта на присъдените суми по основание и размер. Правилно Софийски апелативен съд е приел, че ищецът е заявил претенции по "каско" щетата по Раздел А от ОУ и по клауза за отговорност при сблъскване и съприкосновение по Раздел В. В исковата молба ищецът е посочил, че дължимото от застрахователя обезщетение в резултат на сблъсъка на корабите е общо в размер 131 331.56 щ. д. със съдебни и административни разходи, понесени от застрахования във връзка с водене на съдебното дело, от която сума претендира частично 10 100 лв. Впоследствие с депозираната на 28.10.2005 г. молба за увеличение на исковата претенция е направено и уточнение, в резултат на което предявените искове са за заплащане на следните суми: 114 772.32 щ. д. - обезщетение за разходи по авариен ремонт на м/к "София" по отстраняване на щети, причинени от сблъсъка с м/к "Люлин" на 7.07.1997 г. в размер 83 031 щ. д. и разходи за обслужване на кораба и снабдяване с резервни части по ремонта в размер 31 742.32 щ. д. /застраховка "каско"/; 9 943.86 лв. - съдебни разходи по защита отговорността на ищеца спрямо собственика на м/к "Люлин" - "П" А. /застраховка "гражданска отговорност"/. Въззивният съд е разгледал предявените искове, но е посочил неправилна правна квалификация на иска за сумата 9 943.86 лв. Въз основа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба правното основание на заявените претенции е чл. 245, ал. 1 КТК. Неоснователен е доводът за неправилност на решението поради това, че съдът не е обсъдил въпросите относно правосубектността на ищеца и съществуването му като юридическо лице, собствеността върху кораба и доказателствата в тази насока с оглед установяване на правния интерес на ищеца, както и мореходността на кораба с оглед приложимостта на полицата. В съдебно заседание на 28.10.2005 г. в първоинстанционното производство процесуалният представител на ищеца е представил удостоверение за актуално състояние на "Л" А. /Lane holdings S. A./ Монровия, Либерия, издадено от Министерство на външните работи на Република Либерия на 2.06.2005 г. с апостил съгласно Хагската конвенция, същото е прието от Софийски градски съд и ответникът не е представил впоследствие в първоинстанционното и въззивното производство доказателства за прекратяване, респективно заличаване на ищцовото дружество. Поради обстоятелството, че след представяне на удостоверението за актуално състояние на ищцовото дружество в производството пред СГС въпросът за съществуването на ищеца в правния мир като юридическо лице не е бил спорен и този въпрос не е поставен и във въззивното производство, Софийски апелативен съд не е имал задължение изрично да обсъжда удостоверението за актуално състояние на ищеца във въззивното решение. Достатъчно е съдът да изложи становище за допустимост на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, което е направено. При това положение правилно въззивният съд не е обезсилил решението на СГС и не е прекратил производството, и като е разгледал иска по същество, е постановил допустимо решение. Неоснователен е доводът на касатора за неправилност на решението на САС поради това, че съдът не е обсъдил собствеността върху кораба и доказателствата в тази насока с оглед установяване на правния интерес на ищеца, както и мореходността на кораба с оглед приложимостта на полицата. Посочените въпроси не са били спорни в двете съдебни производства, ответникът по исковата молба не е правил възражения в тази насока, поради което въззивният съд не е имал задължение служебно да се произнася по тях. Недопустимо е за първи път в касационната жалба ответникът да инвокира възражения по допустимостта и основателността на исковете, каквито не е релевирал в производствата пред първоинстанционния и въззивния съд и за които съдът не следи служебно. Една от абсолютните процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно, е правният интерес за предявяване на иска. В настоящия случай правният интерес се обуславя от твърдението за наличие на застрахователна полица, сключена между страните, настъпило застрахователно събитие и вреди. Тези факти и обстоятелства са релевирани в исковата молба, поради което исковете са допустими и правилно производството по тях не е прекратено от въззивния съд. Неоснователен е касационният довод за неправилност на решението поради това, че въззивният съд не е направил анализ на застрахователния договор по направление на видовете покрити рискове и произтичащите от тяхното настъпване застрахователни събития. Решаващият съдебен състав е разграничил различните застрахователни рискове, покрити с процесната застрахователна полица. Правилно е констатирал, че застраховката покрива отговорността при сблъскване и съприкосновение на кораби, като сумата в размер 114 772.32 щ. д. е застрахователно обезщетение съобразно т. 5.6. от Общите условия - разходи по отстраняване на повредите, настъпили вследствие застрахователното събитие сблъсък между кораби, а сумата 9 943.86 лв. - застрахователно обезщетение съобразно т. 5.7. от Общите условия - правни разноски по защитата срещу отговорността към трети лица. По отношение на застрахователното обезщетение за разходи по отстраняване на повредите, настъпили вследствие застрахователното събитие сблъсък между кораби: Правилно и в съответствие с доказателствата въззивният съд е приел, че в периода на действие на сключения между страните застрахователен договор за "П", касаещ м/к "София", собственост на "Л" А. /Lane holdings S. A./ Монровия, Либерия, на 7.07.1997 г. е настъпило покрито застрахователно събитие - сблъскване на застрахования кораб с м/к "Люлин", собственост на "П" А., гр. В., като от сблъсъка са причинени щети и на двата кораба. Неоснователни са касационните доводи за неправилност на въззивното решение поради липса на мотиви относно причинно-следствената връзка между събитието и настъпилите щети и поради това, че въззивната инстанция не е съобразила, че решението на Варненски окръжен съд по т. дело № 98/2000 г. не е задължително за застрахователя. В т. 5.6. от Общите условия страните са уговорили, че когато застраховащият е въвлечен в отговорност, покрита от клаузата "Отговорност при сблъскване и съприкосновение", и може да предяви иск за вреди срещу пострадалата страна за загуба, която той сам е понесъл по същия случай, уреждането на претенциите между застраховащия и застрахователя ще се осъществи на основата на изчислените брутни отговорности преди да са направени, каквито и да било прихващания. Многократно в изпратените до ищеца писма застрахователят, за да реши щетата, е изисквал представяне на влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 74/1998 г., респективно т. дело № 98/2000 г. на Варненски окръжен съд, в което е определен размерът на отговорността на всеки един от корабособствениците на сблъскалите се кораби. С оглед разпоредбата на т. 5.6. от Общите условия и поради това, че ответникът е приел като размер на отговорността резултата, установен с решението по т. дело № 98/2000 г. на Варненски окръжен съд, то страните следва да се съобразят с размера на отговорността на всеки от корабособствениците /размера на щетите и степента на вината на всеки от сблъскалите се кораби/, установена с решението от 15.01.2003 г. на Варненски окръжен съд по т. дело № 98/2000 г., както следва: нанесените щети вследствие сблъсъка са съответно на м/к "Люлин" за 50 591.44 щ. д., на м/т "Хан Аспарух" за 157 698.78 щ. д. и на м/к "София" за 114 772.32 щ. д. С решението е установена и степента на вината на всеки от корабите за настъпилия сблъсък, както следва: м/т "Хан Аспарух" следва да се изключи от общото разпределение на виновността и да понесе 100% своите щети и повреди; м/к "Люлин" и м/к "София" следва да понесат поравно вината от сблъскването - м/к "София" дължи на м/к "Люлин" 25 295.72 щ. д. - половината от обезщетението за вреди вследствие сблъскването на корабите и 2 262.88 щ. д. - половината от обезщетението за забава на плащането, а м/к "Люлин" дължи на м/к "София" сумата 57 386.16 щ. д. - половината от размера на щетите вследствие сблъсъка на корабите. Поради извършване на прихващане на насрещните вземания на собствениците на м/к "София" и м/к "Люлин" до размер на по-малкото от тях, предявените искове от "П" А. срещу "Л" А. /Lane holdings S. A./ Монровия, Либерия са отхвърлени в частта за 25 295.72 щ. д. и 2 262.88 щ. д., а за разликата - като неоснователни. Принципно правилно е становището на САС, че при направено от ответника по иска възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцовата страна, доказателствената тежест за установяване на съпричиняването се носи от ответника съгласно чл. 127, ал. 1 ГПК (отм.). В настоящия случай обаче, въззивната инстанция неправилно и необосновано е приела, че ответникът не е доказал твърдяното съпричиняване, в резултат на което е стигнала до неправилен и необоснован извод, че искът за обезщетение следва да бъде уважен за сумата 114 772.32 щ. д. След като страните са уговорили, че уреждането на претенциите между застраховащия и застрахователя ще се осъществи на основата на изчислените брутни отговорности преди да са направени, каквито и да било прихващания, въззивният съд е следвало да съобрази, че изчисляването на брутните отговорности на участвалите в сблъсъка кораби е осъществено с влязлото в сила решение на Варненски окръжен съд, с което е отчетено съпричиняването на вредоносния резултат. Следователно дължимото от застрахователя обезщетение по т. 5.6. от Общите условия е в размер 57 386.16 щ. д. Инвокираният довод, че съдът не е обсъдил възражението на ответника относно виновното поведение на ищеца по отношение на пропускането на възможността той да води и/или обезпечи иск срещу третото лице - съпричинител на щетата, е основателен. Необсъждането на това възражение обаче не налага връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия. По делото са събрани необходимите доказателства и от тях се установява, че правата на ищеца са защитени чрез упражненото от оператора на м/к "София" "Б" ООД възражение за прихващане в производството по делото пред Варненски окръжен съд, в резултат на което исковете на "П" А. срещу "Л" А. и "Б" ООД са отхвърлени частично поради извършеното прихващане до размер на по-малкото от двете вземания с влязло в сила съдебно решение. С оглед изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че посоченото възражение на касатора е неоснователно и хипотезата на чл. 282, ал. 7 във връзка с ал. 2 КТК не е налице. По отношение на застрахователното обезщетение по т. 5.7. от Общите условия за правни разноски по защитата срещу отговорността към трети лица: Въззивният съд правилно е приел, че съгласно т. 5.7. от Общите условия на процесния застрахователен договор се предвижда изрично обезщетяване на правните разноски по защитата срещу отговорността към трети лица, но не е съобразил, че в посочената разпоредба страните са уговорили и получаването на предварително писмено съгласие на застрахователя. Ищецът не е поискал от застрахователя предварително съгласие за извършване на правни разноски в размер на сумата 9 943.86 лв. по т. дело № 98/2000 г. на Варненски окръжен съд и не са налице данни застрахователят да е дал такова съгласие. От друга страна, видно от решението на Варненски окръжен съд, по делото не е участвал процесуален представител на "Л" А. /Lane holdings S. A./ Монровия, Либерия и не е изразил становище по предявените искове, поради което се налага извод, че ищецът не е направил правни разноски по защитата срещу отговорността към трети лица. Поради обстоятелството, че необходимите предпоставки за уважаване на иска за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на правните разноски по защитата срещу отговорността на трети лица в резултат на настъпилия между трите кораба сблъсък не са налице, то искът за сумата 9 943.86 лв. е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По отношение на възражението за изтекла погасителна давност: Правилно въззивният съд е приел, че законодателят не е свързал възникването на правото на иск с деня на застрахователното събитие или друг подобен факт във връзка с корабоплаването, а е оставил това да се определи от волята на страните чрез сключения между тях застрахователен договор. Българският законодател разграничава режима на давността при морски застраховки, уреден в КТК, от общия режим на давността, уреден в ЗЗД. Една от разликите в двата режима е, че КТК допуска в договора за морска застраховка уговорки между страните, доколкото не противоречат на императивни правни норми в изрично посочените в КТК случаи /чл. 245, ал. 2 КТК/. Другата разлика е в по-късите срокове на давността при морска застраховка /чл. 357 КТК/. В настоящия случай в т. 7.1. от Специалните условия към застрахователната полица страните са уговорили, че всички права по застрахователната полица се погасяват с изтичането на сроковете, предвидени в КТК на България, като в същото време в т. 5.6. от Общите условия съконтрахентите са постигнали взаимно съгласие, че уреждането на претенциите между тях за отговорност, покрита от клауза "Отговорност при сблъскване и съприкосновение", следва да се извърши на основата на изчислените брутни отговорности. Давността и началото на давностния срок са различни с оглед характера на престациите и условията в застрахователния договор. Разпоредбите на чл. 357, ал. 1, б. "а" и б. "б" КТК визират, че правото на иск се погасява с двегодишна давност за вземания, произтичащи от договор за застраховка, считано от деня, в който е възникнало правото на иск /б. "а"/, а за вземанията, произтичащи от сблъсквания на кораби, с изключение на вземанията, предвидени в чл. 314, ал. 2, считано от деня, в който е била причинена повредата /б. "б"/. Хипотезата на чл. 357, ал. 1, б. "б" КТК е относима към отговорността между сблъскалите се кораби, но не и по отношение на съответния застраховател. Самият законодател е уредил по различен начин началото на давностния срок по отношение на вземанията, произтичащи от договор за морска застраховка и вземанията между сблъскалите се кораби. Не е налице тъждественост на началото на давностния срок по чл. 357, ал. 1, б. "а" КТК / деня, в който е възникнало правото на иск/ и началото на давностния срок по чл. 357, ал. 1, б. "б" КТК / деня, в който е била причинена повредата/. Обстоятелството, че претендираното вземане на ищеца е за вреди, причинени в резултат на настъпилото застрахователно събитие сблъскване на кораби, не обуславя приложението на чл. 357, ал. 1, б. "б" КТК и не води до извод, че давността започва да тече от настъпване на повредата, която в случая съвпада с настъпване на застрахователното събитие. Според чл. 357, ал. 1, б. "а" КТК началният момент на давността е денят, от който е възникнало правото на иск. Правото на иск зависи от вида на правоотношението, от характера на субективното право и възниква от деня, в който длъжникът е изпаднал в забава да плати. Приложима към настоящия казус е разпоредбата на чл. 357, ал. 1, т. "а" КТК във връзка с т. 7.1. от Специалните условия към застрахователната полица, която следва да се тълкува в съответствие с т. 5.6. от Общите условия, съгласно която уреждането на претенциите между страните за отговорност, покрита от клауза "Отговорност при сблъскване и съприкосновение", следва да се извърши на основата на изчислените брутни отговорности, т. е. след като са установени брутните отговорности между различните кораби, причинили сблъсъка. Следователно заплащането на застрахователното обезщетение е поставено в зависимост от приключване на производството относно отговорността на различните сблъскали се кораби. Тълкувайки волята на страните съобразно чл. 20 ЗЗД, настоящият съдебен състав счита, че действителната воля на съконтрахентите е, че застрахователят ще изплати застрахователното обезщетение след установяване на брутните отговорности от съда, пред който е образувано делото за отговорността на корабите, причинили сблъсъка. С установяване на брутните отговорности за ищеца възниква правото на иск и от този момент започва да тече погасителната давност. Този извод произтича също и от многобройните писма на застрахователя и е в съответствие с различните начални моменти на давностните срокове по чл. 357, ал. 1, б. "а" и б. "б" КТК. Следователно правилно въззивният съд е приел, че погасителната давност е започнала да тече от 5.03.2003 г., когато е влязло в сила решението на Варненски окръжен съд по т. дело № 98/2000 г. и на която дата е възникнало правото на иск на ищеца по застраховката. Предвид обстоятелството, че исковата молба е подадена на 2.12.2003 г. се налага изводът, че частичният иск в размер 10 100 лв. е предявен в двугодишния срок по чл. 357, ал. 1, б. "а" КТК. Основателен е касационният довод за съществено нарушение на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.), изразяващо се в необсъждане на възражението за давност относно увеличението на иска. След увеличението на иска ответникът в писмената защита пред първоинстанционния съд и в отговора на въззивната жалба е инвокирал възражението си за изтекла погасителна давност по чл. 357, ал. 1, б. "а" КТК по отношение на претендираното вземане в пълния му размер. С Решение № 610 от 9.12.2008 г. по т. д. № 391/2008 г. на ВКС, ТК, I отд., което е постановено на основание чл. 293 ГПК, е прието по подробно изложени в него съображения, че предявеният частичен иск нито спира, нито прекъсва теченето на погасителната давност за останалата част от цялото вземане. Това решение на състав на ВКС, постановено по касационна жалба, разгледана по реда за касационно обжалване по ГПК /ДВ, бр. 59/20.07.2007 г., в сила от 1.03.2008 г./, се включва към практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която е задължителна и с която въззивният съд е следвало да се съобрази. Следователно възражението за изтекла погасителна давност относно увеличението на иска е основателно. Поради това, че за разликата, с която исковата претенция е увеличена с молбата, депозирана в съдебно заседание на 28.10.2005 г. пред СГС, двегодишната е изтекла, искът за разликата над 10 100 лв. до пълния предявен размер с увеличението 114 772.32 щ. д. подлежи на отхвърляне като погасен по давност. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че на основание чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която ответникът "З" А., гр. С. е осъден да заплати на ищеца "Л" А. /Lane holdings S. A./ Монровия, Либерия застрахователно обезщетение на основание застрахователен договор № 9* от 1996 г. в размер 114 772.32 щ. д. и 9 943.86 лв., заедно със законната лихва върху сумите, считано от датата на завеждане на исковата молба - 2.12.2003 г. до окончателното изплащане и на основание чл. 64 ГПК (отм.) разноски в размер 11 429.23 лв. и 15 800 щ. д. и вместо това да постанови друго, с което да осъди "З" А., гр. С. да заплати на "Л" А. /Lane holdings S. A./ Монровия, Либерия на основание чл. 245, ал. 1 КТК сума в размер 10 100 лв., представляваща застрахователно обезщетение на основание застрахователен договор № 96001100003/1996 г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска - 2.12.2003 г. до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК /чл. 64, ал. 1 от отменения ГПК/ сума в размер 1 712.08 лв. - разноски за всички съдебни производства съразмерно на уважената част от исковата претенция. Искът за разликата над 10 100 лв. до пълния предявен размер с увеличението 114 772.32 щ. д. подлежи на отхвърляне като погасен по давност, а искът за заплащане на сумата 9 943,86 лв. - застрахователно обезщетение на основание застрахователен договор № 96001100003/1996 г. във връзка с т. 5.7. от Общите условия като неоснователен. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК /чл. 64, ал. 2 от отменения ГПК/ "Л" А. дължи на "З" А. сума в размер 6 736.17 лв. - разноски за всички съдебни производства съразмерно на уважената част от исковата претенция. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение