Решение № 1116 от 03.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7684/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Изпълнителния директор на Агенция по заетостта, чрез юриск. Иванов, против Решение №14618/28.04.2025г., постановено по адм. дело №4335/2024г. по описа на Административен съд София – град /АССГ/, с което е отменена негова Заповед №386/01.04.2024г. за прекратяване на основание чл. 107а, ал. 1 от Закона за държавния служител /ЗДСл/ на служебното правоотношение с Е. И. И.. Навеждат се доводи, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост. Възразява се срещу изводите на съда, че отправеното до служителя предложение за прекратяване на служебното правоотношение с основание чл. 107а, ал. 1 от ЗДСл е непълно. Твърди, че липсата в предложението на цифрово изражение на обезщетението не го прави неясно, тъй като размера на последната получена основна заплата е ясен и известен и на служителя и предложението е прието писмено от него. Възразява и срещу изводите, че определеното на служителя обезщетение е трябвало да се изчисли на база изчислен нов индивидуален размер на основното месечно възнаграждение, считано от 01.04.2024г. Счита, че не е нарушение на процедурата по издаване на оспорената заповед и същата не е издадена формално. Служебното правоотношение е прекратено считано от 02.04.2024г., а не както е било предложено и прието от служителя - на 01.04.2024г., по молба на И., за да няма прекъсване в трудовия му стаж и осигуряване и във връзка с започване на друга работа. Моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против административния акт. Претендира присъждане на разноските. В съдебно заседание и в писмени бележки по същество, касаторът, чрез юриск. Иванов, поддържа касационната жалба. Ответникът по касационната жалба – Е. И. И., в писмен отговор и лично в съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, като прецени наведените в жалбата касационни основания и доказателствата по делото и извърши служебна проверка на основание чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на АССГ, по жалба на Е. И. И., е отменена Заповед №386/01.04.2024г. на Изпълнителния директор на Агенция по заетостта, с която на основание чл. 107а, ал. 1 от ЗДСл е прекратено служебното му правоотношение. За да постанови това решение съдът е приел, че оспорената заповед е издадена в нарушение на материалния закон и целта му. На първо място, поради това че платежното нареждане за изплатеното на И. обезщетение предхожда издаването и връчването на заповедта, а по силата на чл. 107а, ал. 2 от ЗДСл трябва да му се изплати при връчването й. На следващо място приел, че процесната заповед е издадена формално тъй като предложението до И. по чл. 107а, ал. 1 от ЗДСл е непълно, тъй като не бил посочен конкретен размер на предложеното обезщетение. Нарушение на закона било и това, че в отправеното до оспорващия предложение е посочен двукратният размер на последната получена основна месечна заплата, а предвид датата на прекратяване – 01.04.2024г. и датата на която е отправено предложението – 22.03.2024г., то последната основна заплата е тази за м. 03.2024г. и тя е била неизвестна. Органът не посочил в предложението основната заплата за кой месец предлага като обезщетение – тази за месеца предхождащ предложението или тази към датата на прекратяване. Така за държавния служител е било невъзможно да узнае предварително конкретния размер на обезщетението. От една страна съдът приел за безспорно, че последно получената от И. основна месечна заплата е в размер на 2075 лв., а от друга, че по отношение на нея са съществували предпоставките по чл. 67, ал. 5 от ЗДСл за изменението й, а ответния административен орган, към датата на отравяне на предложението, няма данни да я е актуализирал. На следващо място като незаконосъобразност на заповедта, съдът е приел и това, че служебното правоотношение е прекратено на различна от предложението дата – в предложението датата е 01.04.2024г., а в оспорената заповед – 02.04.2024г., за което държавния служител не е изразявал писмено съгласие. Настоящият касационен състав на съда намира, че така постановеното решение е валидно и допустимо, но неправилно. Не е спорно по делото, че Е. И. И. е заемал по служебно правоотношение длъжност [заличен текст]. На 22.03.2024 г. органът по назначаването, на основание чл. 107а от ЗДСл е отправил до И. писмено предложение за прекратяване на служебното му правоотношение, считано от 01.04.2024 г., срещу заплащане на обезщетение в размер на двукратния размер на последната получена основна месечна заплата. В предложението е посочено, че заедно с връчването на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, ще му бъде изплатено и обезщетението. На 29.03.2024 г. Е. И. е изразил писмено съгласието си с отправеното му предложение за прекратяване на служебното му правоотношение при условията на чл. 107а, ал. 1 от ЗДСл, без забележки. На 01.04.2024 г. е издадена процесната заповед № 386/01.04.2024 г., като с нея органът по назначаване е прекратил служебното правоотношение с държавния служител, считано от 02.04.2024 г., позовавайки се на разпоредбата на чл. 107а от ЗДСл. Заповедта е връчена на И. срещу подпис на 01.04.2024 г. Обезщетението определено като двукратния размер на последната получена основна месечна заплата /4150 лева/, след приспадане на съответните удръжки възлиза на 3735 лева и е преведено по банков път на И. на 01.04.2024г. с бюджетно платежно нареждане № Е 01385/01.04.2024г., издадено от наредител Агенция по заетостта – Централно управление. На И. са изплатени и: 94,32 лв. основна заплата за 1 работен ден /01.04.2024г./; 662 лв. допълнително възнаграждение за постигнати резултати, за периода 01.01.2024 г.- 31.03.2024 г. и 198,37 лв. за 2 дни обезщетение за неизползван отпуск. В чл. 107а, ал. 1 от ЗДСЛ е регламентирано, че органът по назначаването може да предложи на държавния служител прекратяване на служебното правоотношение срещу обезщетение в размер на не повече от 6-кратния размер на последната получена месечна основна заплата; ако служителят не се произнесе писмено по предложението в 7-дневен срок, смята се, че то не е прието. Съгласно ал. 2, ако държавният служител приеме предложението по ал. 1, органът по назначаването е длъжен да му изплати уговореното обезщетение заедно с връчването на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. От събраните доказателства и установените въз основа на тях релевантни за спора факти, неправилен и необоснован се явява изводът на първоинстанционния съд, че платежното нареждане за изплатеното на И. обезщетение предхожда издаването и връчването на заповедта. Напротив – процесната заповед е издадена на 01.04.2024г., връчена е на И. на същата дата и на същата дата му е преведен по банков път пълния размер на уговореното обезщетение след приспадане на дължимите удръжки. Неправилен е и изводът на съда, че предложението до И. по чл. 107а, ал. 1 от ЗДСл е непълно, тъй като не бил посочен конкретен размер на предложеното обезщетение. Напротив – в отправеното от органа по назначаването предложение е посочен ясно размера на предложеното обезщетение - двукратния размер на последната получена основна месечна заплата. Този размер е категорично определяем на база приложените по делото доказателства и по него не се спори. Размерът на последното получено от държавния служител трудово възнаграждение е известен както на самия служител, така и на органа по назначаването, поради което определянето на двукратния му размер е единствено въпрос на аритметично изчисление. Последната получена от И. основна месечна заплата е за месец март 2024г. и възлиза на сума от 2075 лева /факт приет от Административният съд за доказан/, съответно за два месеца е в размер на 4150 лева, като след приспадане на съответните удръжки възлиза на 3735 лева. Липсата на конкретен цифров израз на обезщетението в отправеното предложение, не го прави неясен за служителя И.. Ако е бил неясен, същият е имал възможност да не даде съгласие на предложението или да поиска цифрово уточняване размера му. Разсъжденията на съда, дали са съществували предпоставките по чл. 67, ал. 5 от ЗДСл за изменение на основната месечна заплата на И. или не, са неотносими към предмета на спора. Релевантния факт по чл. 107а, ал. 1 от ЗДСЛ е – размерът на получената от държавния служител последна основна месечна заплата. Изводът на съда за нарушение на материалния закон и целта му, поради факта, че служебното правоотношение е прекратено, считано от 02.04.2024г., т.е. на различна от предложената и приета от служителя дата 01.04.2024г., не се споделя от настоящия касационен състав. Същите биха били възприети, ако служебното правоотношение е прекратено на дата предхождаща уговорената, тъй като това би довело до настъпването на вреди за служителя, изразяващи се в по-нисък размер да изплатени допълнителни възнаграждения и обезщетение за неизползван отпуск. В случая разликата в уговорената дата на прекратяване на служебното правоотношение и датата на освобождаване посочена в процесната заповед е от един ден. За този ден работа, в повече от уговореното, И. е получил следващото му се възнаграждение в размер на 94,32 лева и е придобил един ден повече трудов стаж. При връчване на заповедта на 01.04.2024г. същия не е вписал в нея възражение срещу това, че тя влиза в сила на следващия ден – 02.04.2024г. Формално е налице нарушение на постигнатото между страните съгласие, досежно датата на прекратяване на служебното правоотношение, но с него не са нарушени по никакъв начин права и законни интереси на служителя, поради което е несъществено. Налице са предпоставките за прекратяване на служебното правоотношение на основание чл. 107а, ал. 1 ЗДСл - постигнато е съгласие между органа по назначаването и държавния служител относно прекратяването му и относно размера на дължимото обезщетение. По изложените съображения обжалваното съдебно решение е неправилно, като постановено при неправилно тълкуване и приложение на материалния закон, и следва да бъде отменено. Спорът е изяснен от фактическа страна, поради което на основание чл. 222, ал. 1 от АПК следва да бъде постановено решение по същество, с което жалбата на Е. И. И., срещу Заповед №386/01.04.2024г. на Изпълнителния директор на Агенция по заетостта, с която на основание чл. 107а, ал. 1 от ЗДСл е прекратено служебното му правоотношение, бъде отхвърлена. С оглед изхода на делото, следва да се присъдят своевременно претендираните от касатора разноски за юрисконсултско възнаграждение пред двете съдебни инстанции, които този съдебен състав определя в размер на по 55 /петдесет и пет/ евро за всяка от инстанците или общо в размер на 110 /сто и десет/ евро. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав,