Определение № 4871 от 05.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3838/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на А. К. С., гражданин на Индия, депозирана чрез адв. П. Кънчев, против определение №9819 от 12.03.2026 г., постановено по адм. дело № 2202/2026 г. по описа на Административен съд-София-град, с което жалбата на чужденеца срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – вид "Д", на територията на Република България, издаден на 29.12.2025 г. от завеждащия Консулската служба в Посолството на Република България в гр. Делхи, Индия е оставена без разглеждане, а производството по делото е прекратено. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон. На посоченото основание се претендира отмяната на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на производството. Ответната страна- завеждащия Консулската служба в Посолството на Република България в гр. Делхи, Индия, не заявява становище по частната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Частната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу определение, подлежащо на касационен контрол съобразно чл. 229, ал. 1, т. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. С обжалваното определение АССГ е приел, че жалбата на чужденеца, гражданин на Република Индия, срещу отказа на завеждащия "Консулска служба" при Посолството на Република България в гр. Делхи, Индия, за издаване на виза за дългосрочно пребиваване на територията на Република България (виза вид "Д"), е недопустима, поради което е оставил същата без разглеждане и е прекратил производството по делото на основание чл. 159, т. 1 АПК. За да постанови този резултат, съдът е приел, че не е налице установената в чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) предпоставка, при наличието на която отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 (визи вид "Д") подлежат на обжалване по съдебен ред, а именно лицето да претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Изложени са съображения, че правото на труд и свобода при избор на професия не е основно право по КЗПЧ и няма данни за накърняване на някое от основните права и свободи. Определението е валидно и допустимо, но неправилно поради допуснато съществено процесуално нарушение. С нормата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ е въведено изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията по отношение на отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ (виза тип "Д"), от който вид е визата, поискана от чужденеца. Предвидена е обжалваемост на отказ за издаване на такава виза единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. За да е допустима жалбата против отказ за издаване на виза "Д", е необходимо и достатъчно оспорващият да твърди, че с отказа за издаване на виза се нарушава упражняването на гарантирани от Конвенцията права и свободи. В първоначалната жалба се претендира дискриминация по Конвенцията, но без да се сочи по отношение на кое от установените в Конвенцията права е осъществено неравното третиране. Жалбоподателят претендира засягане на права по Конвенцията като твърди, че всички представени документи са автентични и изрядни, а липсата на мотиви поражда основателни съмнения, че отказът е постановен въз основа на субективни или дискриминационни критерии. Забраната за дискриминация по чл. 14 от КЗПЧ касае упражняването на права и свободи, защитени от КЗПЧ (чл. 2 - 13 от Конвенцията), т. е. тя не въвежда право по смисъла на КЗПЧ, а е гаранция за свободното упражняване на правата, въведени с нея. При направеното твърдение за наличие на дискриминация, но без да се сочи конкретно право, е било необходимо първоинстанционният съд да даде указания на жалбоподателя да посочи по отношение на кои основни права е било осъществено различното третиране. Вместо това съдът е приел, че правото на труд не е основно право, защитено от Конвенцията, поради което нарушението му не може да обуслови допустимост на жалбата против отказа за издаване на виза по чл.9а, ал.2, т.4 от ЗЧРБ. Като не е изяснил по отношение на кои от основните права и свободи жалбоподателят твърди, че е бил дискриминиран, а е приел, че жалбата е недопустима въз основа на твърдения, каквито не са били направени (за нарушено право на труд), съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, в резултат на което е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено и делото върнато за продължаване на производството по него. При това първоинстанционният съд следва да даде указания на жалбоподателя да посочи по отношение на кои права е осъществено неравното третиране, което твърди, както и конкретните факти, на които се основава наведеното твърдение за осъществена дискриминация. Едва след конкретизиране на основните права и свободи, по отношение на които се твърди дискриминация, съдът трябва да прецени дали е налице предпоставката за допустимост са оспорването по чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ. В тази връзка касационната инстанция намира за необходимо да отбележи, че допустимостта на жалбата е обусловена единствено от заявена претенция за засягане на права по Конвенцията, но основателността на тази претенция е въпрос по същество на спора. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,