Решение № 5950 от 02.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9909/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано по касационна жалба на кмета на община Стралджа чрез пълномощника му срещу решение № 1085 от 16.07.2025 г., постановено по адм. дело № 171/2025 г., по описа на Административен съд – Ямбол. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Претендира се неговата отмяна и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу оспорената заповед, както и присъждане на направените разноски. Ответникът – Д. С. Г., чрез пълномощника си ангажира становище за неоснователност на жалбата и моли да се потвърди решението като материално и процесуално законосъобразно и обосновано. Претендира разноски, за които представя списък. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата и предлага да се остави в сила обжалваното решение като правилно. Върховният административен съд, второ отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а след като провери правилността на обжалваното решение, намира същата за неоснователна. С обжалваното решение, административният съд е отменил като незаконосъобразна заповед № 3-93/12.02.2025 г., на кмета на община Стралджа, с която е наредено премахване на установен незаконен строеж "Стопанска постройка" в УПИ ІІ-179, кв. 15, по плана на [населено място], общ. Стралджа. Прието е, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при определяне адресата на заповедта, тъй като не е изследван въпроса кой е извършител/собственик на процесната постройка. Съдът е приел за необоснована констатацията, че възложител и строител е Д. С. Г.. Констатирал е, че към годината, посочена за извършване на строежа – 1992 г., жалбоподателят не е собственик на имота и не би могъл да има качеството на възложител, като доказателства че той е извършител на строежа не са събрани. Освен това съдът посочва, че Г. оспорва факта, че е извършител на строежа като доказателства в тази насока не са налични в административната преписка, не са налични и такива за годината на изпълнение на строежа. В административното производство не са взели участие останалите съсобственици в имота към датата на проверката. Поради това съдът е извел извод, че в производството пред органа не са изяснени по безспорен начин всички обстоятелства, които са от значение за установяване както на факта, че Г. следва да е единственият адресат на заповедта, така и на факта кога е извършено строителството, за да е възможна въобще преценка за това дали строежът е търпим съобразно § 16 от ПР на ЗУТ или § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Счел е, че това представлява съществено процесуално нарушение, което влече и противоречие на заповедта с материалния закон. На следващо място съдът е приел за основателни и възраженията за несъразмерност на заповедта, доколкото такава проверка в рамките на проведеното административно производство не е извършена. Така постановеното решение е законосъобразно като съответно на материалния и процесуалния закон и обосновано. От представените по делото доказателства се установява, че имотът, в който е изграден процесния строеж е бил собственост на С. Г. Д. и Й. М. Д. като понастоящем двамата са оставили наследници: Т. С. Г., Д. С. Г., Й. Д. К. и С. Д. Л.. Безспорно е установено, че заповедта е издадена с ненадлежен адресат, тъй като вписания такъв Д. С. Г. не притежава качеството на извършител, респективно възложител/собственик на незаконния строеж. Това съставлява нарушение на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 3 АПК. При издаване на заповедта по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ административният орган, извън липсата на строителни книжа за проверявания обект, следва да установи и надлежния адресат, върху който пада задължението за премахване на незаконния строеж, т.е. извършителя или собственика. От една страна за това го задължават административно-производствените правила, а от друга - установяването на тези факти е от значение за последващото изпълнение на заповедта, след влизането й в сила. Към годината, посочена за извършване на строежа -1992 г. Д. С. Г. не е бил собственик на имота, тъй като до 1995 г. имотът е бил собственост на С. Г. Д. и Й. М. Д.. Доказателства, че именно Д. С. Г. е извършител на строежа липсват в административната преписка. Този порок е съществен и не може да се валидира в съдебното производство. Законосъобразен е и изводът на съда за несъразмерност на заповедта, доколкото такава проверка в рамките на проведеното административно производство не е извършена. В този смисъл правилно съдът е приел, че компетентният орган дължи проверка дали нареденото премахване на незаконния строеж, прикрепен към други сгради в имота, няма да им се отрази по начин, че да ги разруши изцяло или частично, т.е. дали нареденото премахване не е несъразмерно засягане в по-голяма степен, отколкото се изисква за целта на издаване на акта. Изследване в тази насока липсва, поради което от органа не са изяснени всички обстоятелства както за установяване на факта кой е надлежният адресат на обжалваната заповед, така и за това дали строежът е търпим на основание § 16 ПР ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ, тъй като макар и незаконен строежът не подлежи на премахване, ако е търпим. С оглед на горното и тъй като не са налице отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, решението следва да бъде потвърдено изцяло, а касационната жалба - оставена без уважение, като неоснователна. Предвид този изход на делото и надлежно и своевременно заявената претенция за присъждане на разноски от ответника по представен списък по чл. 80 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати реално направените за настоящата инстанция разноски в размер на 600 (шестстотин) евро. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,