Определение № 3577 от 16.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1852/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат П. К., процесуален пълномощник на Т. М. Ш., срещу определение № 229 от 02.07.2025 г. по в. т. д. № 11/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, 1 търговски състав, с което е оставено без уважение искането на частната жалбоподателка по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 60 от 20.02.2025 г. по същото дело в частта за разноските, като й се присъди допълнително /наред с присъденото с въззивното решение адвокатско възнаграждение от 1800 лв./ адвокатско възнаграждение за представителството на въззиваемата Ш. в размер на 3 780 лв. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Твърди се, че въззивният съд правилно е присъдил на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, но неправилно е определил размера му. Частната жалбоподателка счита, че следва да бъде взет предвид защитаваният материален интерес, който възлиза на 50 000 лв. Излага доводи, че в случая не следва да бъде съобразявано решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, тъй се касае до предоставена безплатна правна помощ на материално затруднено лице, не е налице сключен договор, по силата на който да е уговорено адвокатско възнаграждение, следователно не е налице хипотеза на нарушаване на свободата на договаряне и конкуренцията по смисъла на горепосоченото решение на СЕС. Поддържа, че апелативният съд неправилно е намалил размера на адвокатския хонорар, без да е налице възражение за прекомерност от страна на застрахователя и искане за прилагане на решение на СЕС по дело C-438/22. Моли да й бъдат присъдени още 3 780 лв. Ответникът по частната жалба „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, [населено място] не изразява становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на частната жалбоподателка и данните по делото, прие следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С решението по в. т. д. № 11/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, като е съобразил изхода на спора /потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част, с която „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“ АД е осъдено да заплати на Т. М. Ш. обезщетения за претърпени неимуществени и имуществени вреди вследствие ПТП в размер съответно на 50 000 лв. и 2 408, 80 лв./ на основание чл. 38, ал. 2 ЗА съдът е присъдил в полза на адвокат П. К. сумата от 1 800 лв. - възнаграждение за безплатна правна помощ във въззивното производство. За да остави без уважение искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските, апелативният съд, като се е позовал на решение на СЕС по дело C-438/22, е изложил аргументи, че при определяне на адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗА не е обвързан от размерите, предвидени в Наредба № 1/2004 г. С оглед това е извършил преценка относно фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия от адвокат К., изразяващи се в изготвяне на отговор на въззивна жалба и депозиране на становище за единственото насрочено открито съдебно заседание. Отчел е, че по делото не са събирани нови доказателства, не са поддържани нови доводи и възражения. Поради това е приел, че за осъществената от адвокат К. правна защита на Т. Ш. във въззивното производство на основание чл. 38, ал. 2 ЗА й се дължи адвокатско възнаграждение в размер от 1 800 лв. с ДДС. Настоящият състав намира, че обжалваният отказ на Пловдивски апелативен да измени решението си в частта за разноските, като увеличи присъденото на адвокат К. възнаграждение, е правилен. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, което е задължително за всички съдилища в Република България на основание чл. 633 ГПК, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от Д. следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е постановено определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., в което е застъпено становище относно несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Изложени са съображения, че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. С оглед изложеното настоящият състав счита, че отсъства основание да се присъди по-високо от определеното с решението на въззивната инстанция адвокатско възнаграждение за процесуална защита в производството пред апелативния съд на ищцата въззиваема Т. М. Ш. – 1 800 лв. Този размер на възнаграждението съответства на фактическата и правна сложност на делото, обусловена от спорните въпроси относно размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания вследствие ПТП и основателността на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата и на защитавания интерес, както и на обема на осъществената работа от процесуалния представител на въззиваемата в производството пред Пловдивски апелативен съд. Процесуалният представител на въззиваемата адвокат К. е депозирала отговор на въззивната жалба, като не е участвала в проведеното едно открито съдебно заседание пред Пловдивски апелативен съд, а е депозирала писмено становище по същество. По изложените съображения обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение