Определение № 924 от 25.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4700/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Тузлушка гора“ ЕООД /в несъстоятелност/ против решение № 82/17.07.2025 г., постановено по гр.д.№ 224/2025 г. от състав на ОС – Търговище. От ответниците по касационната жалба е постъпил писмен отговор от Т. Г. Г.. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение е потвърдено решение на Районен съд – Търговище, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.27, ал.4 ЗДФИ. Съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл.27, ал.3 от ЗДФИ, независимо от спирането и прекъсването на давността, имуществена отговорност по този закон не се търси, ако са изтекли 10 години от причиняване на вредата, като така регламентираната абсолютна давност е относима не само в частност към ревизионното производство, а включая и към производните от него заповедни и искови производства. В конкретния случай е прието, че вредата е настъпила на 22.11.2013г. и 10-годишната погасителна давност е изтекла на 22.11.2023г., независимо дали е имало основание за нейното спиране или прекъсване в хода на някои от тези производства-напр.съставяне на акт за начет, подаване на заявление по чл.417 от ГПК и искова молба по чл.422 от ГПК, поради което и имуществена отговорност по чл.21 от ЗДФИ не може да бъде ангажиранадостатъчно за отхвърляне на предявените установителни искове по чл.422 от ГПК. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се поставя въпрос относно приложимостта на абсолютната давност по чл.27, ал.3 ЗДФИ, като се твърди, че същата е приложима само в производството по ЗДФИ, но не и в съдебната фаза за реализиране на вземането. Като краен резултат решението на съда да отхвърли иска се основава на извод за изтекла погасителна давност, който е правилен по същество. За този извод няма значение кога е постъпил акта за начет в съда, защото със ЗДФИ е уредена абсолютна давност за вземания за обезщетения за вреди, констатирани с актове за начет. Тя не може да има по-голяма продължителност от 10 години, независимо от спирането и прекъсването й. При уредена в закона абсолютна давност, дори течението на давностния срок да е прекъсвано и спирано, максималната му продължителност не може да надхвърли 10 години от причиняването на вредите. В този смисъл е уеднаквената от ВКС съдебна практика (срв. решение № 247/6.01.2014 г. по гр. д. № 1202/2013 г., IV г. о.), обжалваното решение по същество е съобразено с нея и поради това не са налице основания за допускането му до касационен контрол. Останалите правни въпроси касаят спора по същество и дължимостта на сумите по акта за начет, които, при горните изводи не са в състояние да доведат до извод за допустимост на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, в полза на ответникът по касационната жалба Т. Г. Г. следва да се присъди сумата 1022,58 евро, представляваща заплатено от страната адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Водим от горното, състав на ВКС