Определение № 2181 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3853/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 291433 от 14.06.2022 г. на Българска социалистическа партия, подадена чрез пълномощника ѝ адв. А. С., срещу определение № 263788 от 01.06.2022 г., постановено по в.гр.д. № 8222/2020 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решение № 260324 от 24.01.2022 г. по същото дело в частта за разноските. В частната жалба се подържа, че обжалваното определение е неправилно и се иска неговата отмяна. Подържа се, че когато трудовият спор е с определен материален интерес, минималното възнаграждение за всички искове се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и не се присъжда отделно възнаграждение по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Счита, че с оглед частичното уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ следва да бъде извършено съответно намаляване на адвокатското възнаграждение и да бъде уважено искането му за компенсация по отношение на извършените разноски. Твърди, че между страните е уговорено общо заплащане на адвокатски хонорар и следователно не следва да се присъжда хонорар за всеки един от обективно съединените искове. Ответникът по жалбата Ю. И. Б., чрез адв. М. А., я оспорва като неоснователна, тъй като счита, че разноските са правилно изчислени и присъдени съобразно изхода на делото. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна с правен интерес да обжалва постановеното определение. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че адвокатското възнаграждение по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ е в размер на една минимална работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ - в конкретния случай 560,00 лева. Прието е, че по отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, възнаграждението следва да бъде определено по правилата на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 2004 г. върху материалния интерес по делото и съразмерно с уважената част от иска го е определил на 488,69 лв. С оглед направеното възражение за прекомерност, съдът е приел, че присъденото възнаграждение в размер на 1048,69 лв. съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото. Приел е, че съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Искането за компенсация на разноските е прието за неоснователно, доколкото съдът не е задължен да извършва такава. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира следното: Жалбата срещу определението е процесуално допустима, но неоснователна. Постановеното определение е правилно и съобразено със задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в определение № 821 от 23.12.2015 г. на ВКС по ч.гр.д. № 5438/2015 г., ІV г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, с което е прието, че при обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ адвокатското възнаграждение е в общ размер на една минимална работна заплата съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г., а възнаграждението по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ се определя върху материалния интерес по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, независимо дали е предявен самостоятелно или при условията на обективно съединяване с исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. В този смисъл, въззивният съд правилно е приложил разпоредбите на Наредбата за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение по предявените обективно съединени искове. По отношение на искането за компенсация на присъдените разноски, възраженията на жалбоподателя са неоснователни. Компенсация по смисъла на чл. 78, ал. 3 ГПК, тоест разпределяне на тежестта за заплащането на разноски съобразно уважената, съответно отхвърлената част на иска, е направена и с оглед потвърждаването на първоинстанционното решение в цялост съдът правилно е преценил, че въззивният жалбоподател няма право на разноски пред тази инстанция. По отношение на компенсацията по смисъла на чл. 103 ЗЗД - искане за прихващане между присъдените на страните разноски, разноските за осъществената защита в полза на Ю. Б. – ответник по въззивната жалба са присъдени по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА и насрещната страна ги дължи не на страната, а на процесуалния ѝ представител, тоест не са налице две насрещни задължения по смисъла на чл. 103 ЗЗД. По последното възражение на жалбоподателя следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА урежда специфична хипотеза, при която съдът определя дължимото адвокатско възнаграждение въз основа на предвиденото в Наредбата за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение. В тази случай няма необходимост от тълкуване на сключения между страните договор за правна помощ, доколкото не той определя дължимостта на адвокатското възнаграждение, и следователно приложимо е общото правило на чл.2, ал. 5 от Наредбата, че възнаграждение се дължи за всеки един от предявените искове поотделно. По изложените съображения обжалваното определение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Трето ГО