Определение № 9953 от 25.09.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8807/2024 г.

Производството е по чл.229 - чл.236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл.51, ал.6 от Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК). Образувано е по частна жалба на "Фронери България" ЕООД със седалище в гр.София и е против определение №993 от 31.07.2024г., постановено по ч.адм. дело №912/2024г. по описа на Административен съд София – област. С него е разрешено на Комисията за защита на конкуренцията /КЗК/ по преписка КЗК №175/2023г. извършването на проверка на място по чл.50, ал.1 от ЗЗК по отношение на "Фронери България" ЕООД, като разрешението се отнася за всички помещения, превозни средства и други обекти, които се използват от проверяваното сдружение. В частната жалба се излагат доводи за нищожност, алтернативно – за неправилност на обжалваното определение поради необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила /нарушение на правото на защита/ – отменителни основания по чл.209, т.1 и т.3 вр. чл.236 от АПК. Претендира се обявяване нищожността на обжалваното определение, алтернативно – неговата отмяна и решаване на делото по същество. Ответникът – Комисията за защита на конкуренцията, чрез процесуален представител юрк.Г. Манолов, с представен писмен отговор изразява становище за неоснователност на частната жалба и за правилност на обжалваното определение. Моли да бъде отхвърлено частната жалба. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба за процесуално допустима като подадена срещу подлежащо на обжалване определение съгласно чл.229, ал.1, т.2 вр. чл.51, ал.6 от ЗЗК, от страна по делото, за които то е неблагоприятно и в срока по чл.51, ал.6 от ЗЗК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение Административен съд София - област е разрешил на Комисията за защита на конкуренцията по преписка КЗК №175/2023г. извършването на проверка на място по чл.50, ал.1 от ЗЗК по отношение на "Фронери България" ЕООД, като разрешението се отнася за всички помещения, превозни средства и други обекти, които се използват от проверяваното сдружение. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е изложил мотиви, че от формална страна разглежданото искане отговаря на условията за неговото съдържание по чл.51, ал.2, т.1, 2, и 3 ЗЗК. Административният съд е извършил и преценка дали искането преследва легитимна цел, необходимо ли е извършването на внезапна проверка на място по смисъла на чл.50, ал.1 от ЗЗК с оглед изясняване на фактите по образуваното производство и дали намесата в правната сфера на посоченото дружество чрез проверка на място по смисъла на чл.50, ал. 1 ЗЗК е пропорционално на преследвана цел. След анализ на фактите и данните в подробно обоснованото искане и приложеното към него решение за образуване на производство за установяване на евентуално извършено нарушение по чл.15 от ЗЗК и чл.101 от ДФЕС и чл.21 от ЗЗК и чл.102 от ДФЕС, съдът е счел, че исканата проверка цели разкриване, изясняване и установяване на факти и обстоятелства, релевантни към състава по чл.15 от ЗЗК и е с оглед нуждите на разследването и доказването по конкретното образувано производство. Обжалваното определение е правилно като краен резултат. Неоснователно е оплакването в частната жалба за нищожност на обжалваното определение, изразяващо се в това, че първоинстанционният съд се е произнесъл в несъответствие с направеното искане. Така формулираното твърдение за несъответствие на обжалването определение с направеното искане не може да обоснове неговата нищожност. Последната /нищожност/ ще е налице при незаконен съдебен състав или друг близък до това порок, при който има пълна липса на волеизявление. Очевидно изложеното твърдение не е от такъв характер. Последното /изложеното твърдение/ би могло да доведе до неправилност на съдебния акт поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Тъй като такива оплаквания също са изложени в частната жалба, то същите следва да бъдат разгледани с оглед този порок на съдебния акт. Преди всичко следва да се разгледа спецификата на българското национално законодателство по приложението на процесуалните правила на конкуренцията, касаещи проверка на място в предприятията. Разпоредбата на чл.51 ЗЗК посочва, че КЗК може да извършва внезапни проверки след изрично получаване на съдебно разрешение от АССО, което се издава след представяне на искане от председателя на Комисията. Другояче казано, българският законодател е предвидил предварителен съдебен контрол, който цели засилена, допълнителна защита на правата на претърсваните предприятия и при който се следи дали искането отговаря на предвидените в разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗК реквизити. Следва да се отбележи, че производството за произнасяне по искането за проверка е бързо, като срокът за произнасяне на съда е в деня на постъпването. Това налага извода, че предвиденото производство цели да се провери от формална страна дали искането на КЗК съдържа законоустановените реквизити и посочени ли са ясно в него целта на проверката, причината за извършването й и твърдяното нарушение, а не извършването на детайлен анализ относно основателността на твърденията на Комисията. Още повече, че правомощията, предоставени на разследващите органи, са изрично разписани в разпоредбата на чл.52 ЗЗК. Предвид посочените специфики на производството за издаване на разрешение по чл.51 ЗЗК, законодателят не е предвидил необходимост от възпроизвеждането на изискваните по отношение на искането реквизити, и в съдебния акт по ал.4 от същия текст. В случая искането, по което е постановен обжалвания съдебен акт, съдържа всички основни реквизити по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗК. Подробно са посочени естеството на твърдяното нарушение по чл.21 от ЗЗК и чл.102 от ДФЕС, изразяващо се в злоупотреба с господстващо положение при разпространението на сладоледени изделия, чрез което се нарушава конкуренцията между дистрибуторите. В искането са посочени също наименованието на предприятието, целта на проверката и тежестта на евентуално извършеното нарушение, като подробно е обоснована необходимостта и ефективността на проверката на място като способ за събиране на доказателства. Административният съд е извършил и преценка дали искането преследва легитимна цел, необходимо ли е извършването на внезапни проверки на място по смисъла на чл.50, ал.1 от ЗЗК с оглед изясняване на фактите по образуваното производство и дали намесата в правната сфера на посоченото дружество чрез проверка на място по смисъла на чл.50, ал. 1 ЗЗК е пропорционална на преследвана цел. При така извършения анализ и преценка е неоснователно възражението на оспорващия "Фронери България" ЕООД за необоснованост на обжалваното определение. В него е посочено, че проверката е необходима във връзка с установяването на евентуално извършено нарушение по чл.21 от ЗЗК и чл.102 от ДФЕС от частния жалбоподател. Изтъкнат е тежкият характер на това евентуално нарушение, като обосноваващ необходимостта от събиране на доказателства без предварително уведомление на страните в производството, а оттам и пропорционалността на извършването на проверка на място. С частната жалба всички възражения на "Фронери България" ЕООД гравитират около това, че административния съд е разширил обхвата на искането на КЗК, като е включил в него и евентуални нарушение по чл.15 от ЗЗК и чл.101 от ДФЕС. Действително неправилно административният съд след извършена служебна справка на съда от сайта на КЗК се е позовал на определение №442 от 11.05.2023г. на КЗК по същата преписка №175/2023г., с което е разширен предмета на производството по преписката и за установяване на евентуално извършено нарушение по чл.15 от ЗЗК и чл.101 от ДФЕС. Това наистина е така, но в искането по чл.51, ал.1 от ЗЗК на председателя на Комисията евентуално извършено нарушение по чл.15 от ЗЗК и чл.101 от ДФЕС не е било сред коментираното съдържание по чл.51, ал.2 от ЗЗК. В този смисъл административният съд е допуснал процесуално нарушение, като освен предмета на искането е разгледал и други обстоятелства и твърдения за друго евентуално извършено нарушение, които не са били предмет на искането. Допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила обаче в случая не е съществено, тъй като обжалваното определение не се основава изцяло на евентуалното нарушение по чл.15 от ЗЗК и чл.101 от ДФЕС. Както вече се каза, административният съд е разгледал искането на председателя на КЗК с относимото му съдържание по чл.51, ал.2 от ЗЗК за евентуално нарушение по чл.21 от ЗЗК и чл.102 от ДФЕС. Съдът е изложил мотиви по това искане и се е произнесъл със съдебния си акт по това искане. Освен това следва да бъде съобразено, че независимо, че искането на председателя на КЗК е основано само на евентуално нарушение по чл.21 от ЗЗК и чл.102 от ДФЕС, съгласно чл.50, ал.5 от ЗЗК ако при извършване проверката на място открити документи и доказателства могат да бъдат иззети, ако те съдържат данни, пораждащи основателни съмнения и за други нарушения, включително такива по чл.15 от ЗЗК и чл.101 от ДФЕС. В този смисъл евентуалното нарушение по чл.15 от ЗЗК и чл.101 от ДФЕС не е напълно изолирано от проверката на място. С оглед на това допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила в случая не е съществено и не води до касационно отменително основание по чл.209, т.3 вр. чл.236 от АПК. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно. Затова то следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода от спора и на основание чл.143, ал.3 от АПК е основателно предявеното от ответника Комисията за защита на конкуренцията искане за присъждане на разноски - юрисконсултско възнаграждение. Затова частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на Комисията за защита на конкуренцията сумата от 100 лв., представляваща размер на възнаграждението за юрисконсулт, определено според чл.25а, ал.3 от Наредбата за заплащането на правната помощ, към която препраща чл.78, ал.8 ГПК във вр. с чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл.1, вр. с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,