Определение № 485 от 13.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4165/2019 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Обжалвано е Определение № 14944 от 18.06.2019 г., постановено по в.ч.гр.д. № 6353/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено Разпореждане от 11.01.2019 г., постановено по гр.д. № 13734/2011 г. на Районен съд – София. Частният жалбоподател – И. И. лично и в качеството му на управител на „Елина – 93“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, поддържа, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определние и същото да се отмени като неправилно, тъй като е постановено в нарушение на съдпроизводствените правила, необосновано е и незаконосъобразно. Ответникът по жалбата не е депозирал писмено становище в срока по чл.287 ГПК. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: За да постанови обжалваното определние въззивният съд е приел за установено, че по гражданско дело № 13734/2011 г. по описа на РС София в полза на Банка „ДСК“ ЕАД е издадена Заповед за изпълнение на парично вземане въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 07.04.2011 г. като е разпоредено „Елина - 63“ ЕООД, И. И. и М. И. да заплатят солидарно на кредитора Банка „ДСК“ ЕАД сумата в размер на 88 373,22 лв. на основание договор за кредит от 18.08.2006 г., 12 063 лв. лихва за забава. Констатирано е, че по гр.д. № 13734/2011 г. по описа на РС София „Елина - 93“ ЕООД е депозирала жалба, която с разпореждане е изпратена по компетентност на ГС София, по която е образувано ч.гр.д. № 14379/2018 г. по описа на СГС, по което е постановено определение № 26261/20.11.2018 г. и производството по посоченото дело е прекратено, а делото е върнато на СРС с указания за връщане на жалбата като просрочена. Установено е, че при новото разглеждане на делото районният съд с разпореждане от 11.01.2019г. по ч.гр.д.№13734/2011г. е върнал жалбата на длъжника „Елина-63” ООД. Съдът е приел, че жалбата е подадена една годи след изтичане на срока ,в който може да се извърши това процесуално действие. За да потвърди обжалваното разпореждане въззивният съд е изложил съображения за това, че съобразно разпоредбата на чл. 419, ал.1 ГПК разпореждането, с което се уважава молбата за незабавно изпълнение, може да се обжалва с частна жалба в двуседмичен срок от връчване на заповедта за изпълнение. Приел е, че от приложената по делото покана за доброволно изпълнение се установява, че същата е връчена на дружеството на 13.02.2012, т.е. тогава най късно е връчена и заповедта за незабавно изпълнение, а частната жалба срещу същата е депозирана след предвидения в процесуалния закон преклузивен двуседмичен срок от връчването й – на 06.07.2018 г., поради което е прието, че частната жалба се явява просрочена, а обжалваното разпореждане е законосъобразно. По отношение твърдението нищожност на заповедта въззивния съд е изложил съображения за това, че същото може да бъде разгледано друго- исково производство. В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК се поддържа, че с определението е даден отговор на процесуалноправни и материалноправни въпроси от значение за спора, чието разрешение ще допринесе за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК. Настоящият състав намира, че частната касационна жалба е срещу въззивно определение постановено в заповедно производство и следва да се остави без разглеждане. В т.8 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК е прието, че въззивните определения, постановени в заповедно производство, не подлежат на касационно обжалване. В мотивите на тълкувателното решение се посочва, че по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежат на касационно обжалване въззивните определения, даващи разрешение по същество на други производства, свързани със съответното основно производство и обусловени от него, а заповедното производство е самостоятелно и специално производство пред съд, насочено да създаде съдебно изпълнително основание за принудително събиране на безспорни вземания и не е "друго производство", свързано с исковия процес. Законът го е уредил като самостоятелно, факултативно и предшестващо исковото производство, като правният интерес от последното произтича от оспорване с възражение на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение в заповедното производство. В случаите, при които се предвижда касационно обжалване и за други уредени в ГПК производства, различни от исковото, това е указано изрично - чл.396, ал.2 ГПК за обезпечителното производство и препращащата разпоредба на чл.540 ГПК за охранителните производства. По отношение на заповедното производство аналогична разпоредба не е предвидена. Ето защо, тъй като в случая е постановено определение на въззивен съд по жалба в заповедно производство, то подадената срещу същото частна касационна жалба следва да се остави без разглеждане, като процесуално недопустима. Предвид изложените съображения, съдът