Определение № 255 от 06.08.2020 г. на ВКС по т. д. № 2556/2019 г.

Производство по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат Д. срещу определение № 2826/15.08.2019 г. по в. гр. д. № 5429/2018 г. на Апелативен съд София, с което отхвърлена молбата на жалбоподателя за изменение на решение № 1330/04.06.2019 г. в частта за разноските. В жалбата е направено оплакване за незаконосъобразност на атакуваното определение поради несъобразяване с разпоредбата на § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. и факта, че участвалият в производството пред въззивната инстанция процесуален представител е регистрирано лице по ДДС. Формулирано е искане обжалваният акт да бъде отменен, а въззивното решение - изменено в частта за разноските с присъждане на търсеното възнаграждение в неговата цялост. Ответникът по жалбата ЗД „Евроинс“ АД не ангажира отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Частната жалба отговаря на изискванията за редовност, подадена е в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна. За да постанови атакуваното определение, съставът на въззивния съд е счел, че присъденото по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/ възнаграждение в полза на пълномощника на ищеца не следва да включва ДДС. Мотивирал е извода си с това, че липсва законово основание за начисляване на ДДС от страна на съда върху адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ. Позовал се е на решения, постановени от СЕС по обединени дела С-94/2004 г. и С-202/2004 г. и обединени дела С-427/2016 г. и С-428/2016 г. За да се разреши процесуалния спор, с който е сезиран, настоящият съдебен състав има предвид, че практиката на ВКС е консолидирана по въпроса относно възмездния характер на услугата, предоставяна по реда на чл. 38, ал. 1 от ЗА и необходимостта от включване в определеното възнаграждение на ДДС при приложение на § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. В този смисъл са постановени определение № 306/06.06.2017 г. по ч.т.д. № 2559/2016 г. на II ТО, определение № 521/15.10.2017 г. по ч.т.д. № 1225/2017 г. на I ТО, определение № 442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019 г. на II ТО, определение № 195/22.06.2020 г. по ч.т.д. № 742/2020 г. на I ТО, определение № 521/25.10.2017 г. по ч.т.д. № 1225/2017 г. на I ТО, определение № 699/18.12.2018 г. по ч.т.д. № 2908/2018 г. на II ТО, определение № 82/18.02.2020 г. по ч.т.д. № 104/2020 г. на I ТО, определение № 490/2017 г. по ч.т.д. № 1082/2016 г. на II ТО, определение № 41/25.01.2017 г. по ч.т.д. № 2127/2016 г. на I ТО и др. В цитираните актове се акцентира върху обстоятелството, че макар адвокатът да е предоставил безплатна услуга, тя не е безвъзмездна по смисъла на Закона за ДДС и е обект на облагане. Следователно върху минимално дължимото според Наредба № 1/09.07.2004 г. възнаграждение следва да се прибавят и 20 % ДДС, които да се присъдят в полза на адвоката, включително и в случаите, когато възнаграждение се присъжда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Като споделя формираната практика, настоящият съдебен състав счита, че атакуваното определение следва да бъде отменено, а на адвокат Д., в качеството му на процесуален представител на И. В. И., се присъди на основание чл. 38, ал. 2 ЗА допълнително сумата 906 лв., представляваща 20 % върху определеното от Апелативен съд София възнаграждение за оказана безплатна правна помощ. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение