Решение № 357 от 29.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 860/2010 г.

Решение № 357 от 29.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 860/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Бойка Стоилова Производството е по чл. 290 от ГПК, образувано по касационната жалба на В. Ж. И. от София срещу въззивното решение на СГС от 22.II.2010 г. по в. гр. д. № 9630/2009 г. Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 782 от 30.V.2011 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по материалноправния въпрос за правното действие на заповедта на м. на Р. за възстановяване на длъжност, издадена въз основа на решение на ВАС за отмяна на заповед за прекратяване на служебно правоотношение с ищцата, и обуславя ли то встъпването на страните в служебно правоотношение за посочената в заповедта длъжност. Ответникът по касационната жалба М. на р. р. и б. не е дало отговор по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК и не е заело становище пред настоящата инстанция. По поставения от касаторката въпрос настоящият състав на ВКС счита следното: Съгласно чл. 122, ал. 1 от ЗДСл. при отменяне на заповед за прекратяване на служебно правоотношение от органа по назначаването или от съда държавният служител се възстановява на предишната длъжност, ако се яви в съответната администрация в двуседмичен срок от влизане в сила на административния акт или на съдебното решение. Тълкуването на тази разпоредба налага извод, че фактическия състав на възстановяването включва влязъл в сила акт за отмяна на акта за прекратяване на служебно правоотношение и явяване на работа /чл. 122, ал. 3 от ЗДСл./ на служителя в съответната администрация в определен срок. При осъществяване на тези факти по силата на закона /аргумент от чл. 122, ал. 3 от ЗДСл./ за органа по назначаването възниква задължение да допусне служителя да изпълнява длъжността, на която е възстановен. Издаването на заповед от органа по назначаването за възстановяване въз основа на влязло в сила съдебно решение за отмяна на акта за прекратяване на служебното правоотношение не е елемент от фактическия състав на възстановяването и не обуславя встъпването в служебно правоотношение със служителя за посочената в заповедта длъжност. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ, състав на IV ГО, съобрази следното: С атакуваното решение СГС е оставил в сила решението на СРС от 22.VII.2009 г. по гр. д. № 36732/2008 г., с което са отхвърлени предявените от В. Ж. И. срещу МРРБ искове за присъждане на 14694.67 лв., представляващи обезщетение по чл. 122, ал. 3 от ЗДСл. за периода 11.I.2007 г. - 17.V.2008 г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба /17.ХI.2008 г./ до окончателното изплащане, и за присъждане на 5980 лв. мораторна лихва за периода 21.ХII.2005 г. - 17.ХI.2008 г. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че по силата на заповед от 27.ХII. 2005 г. на министъра на Р. след отмяна на заповед за прекратяване на служебното правоотношение /за длъжността "началник отдел "Държавна собственост" в Дирекция "Държавна собственост, жилищна политика и концесиониране"/ с решение на ВАС по адм. д. № 483/2005 г. страните отново встъпили в служебно правоотношение, като считано от 21.ХII.2005 г. И. е на длъжност началник отдел "Регистрация и актуване на държавна собственост, отчуждаване и жилищна политика" в дирекция "Държавна собственост и жилищна политика". Заповедта е получена на 28.ХII.2005 г. и е влязла в сила. Със заповед от 23.I.2006 г. на министъра служебното правоотношение с ищцата за посочената длъжност е прекратено поради съкращаването й. Не са представени доказателства по делото И. да е била възстановена и недопусната на работа след заповедта от 23.I.2006 г. и не се доказва поради това как е определен исковият период 11.I.2007 г. - 17.V.2008 г. Не е налице нов отказ на органа по назначаването да изпълни задълженията си по чл. 104, ал. 1 и чл. 122, ал. 1 и ал. 3 от ЗДСЛ., считано от 11.I.2007 г., не са налице доказателства за незаконно недопускане на 11.I.2007 г. и не се дължи претендираното обезщетение. Искът за обезщетение за периода 21.ХII.2005 г. - 11.I.2007 г. е недопустим. В исковата молба е посочено, че има предявен пред друг състав иск за обезщетение по чл. 122, ал. 3 от ЗДСл за този период и сега се предявява иск за следващ период, което е недопустимо с оглед чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, според който при отмяна на заповедта за прекратяване на служебно правоотношение държавният служител има право на обезщетение за цялото време, през което не заема държавна длъжност, но не повече от 10 месеца от уволнението. Образувано е производство по недопустим иск за обезщетение за исков период, за който не намира приложение чл. 122, ал. 3 от ЗДСл и е следвало долният съд да прекрати производството. Обезщетение по предявения иск се дължи за период от деня на явяването на служителя до действителното му допускане на работа. В случая явяването след съдебното решение е на 21.ХII.2005 г. и не съвпада с началната дата на претендирания период. За период с начална дата 21.ХII.2005 г. самата ищца посочва, че има друг съдебен спор. Касационната жалба е неоснователна. С оглед отговора на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, незаконосъобразно въззивният съд е приел, че страните отново са встъпили в служебно правоотношение по силата на заповедта на органа по назначаването, издадена на 27.ХII.2005 г. Несъмнено и безспорно установено е по делото, че ищцата се е явила на работа при ответника на 21.ХII.2005 г., т. е. в 14 дневния срок от влизането в сила /на 20.ХII.2005 г./ на решението на ВАС по адм. д. № 483/2005 г., с което е отменена заповед № 1560/28.ХII.2004 г. на м. на Р. за прекратяване на служебното правоотношение веднага след възстановяването й на длъжността "Началник отдел "Държавна собственост" в Дирекция "Държавна собственост, жилищна политика и концесиониране". При тези обстоятелства възстановяването е настъпило от датата на явяването на ищцата на работа, и то по силата на закона, а не по силата на заповедта от 27.ХII.2005 г. /с която И. е възстановена, считано от 21.ХII.2005 г., на длъжност "началник отдел "Регистрация и актуване на държавната собственост, отчуждаване и жилищна политика" в Дирекция "Държавна собственост и жилищна политика"/, и от този момент за органа по назначаването е възникнало задължение да я допусне да изпълнява длъжността, на която е възстановена. Така допуснатото от въззивния съд нарушение на материалния закон, обаче, не е довело до незаконосъобразност на крайния резултат по спора. Несъмнено и безспорно установено е по делото, че със заповед на м. № РД-02-16-36/23.I.2006 г. е прекратено поради съкращение служебното правоотношение с В. И. за длъжността "началник отдел "Регистрация и актуване на държавната собственост, отчуждаване и жилищна политика" в Дирекция "Държавна собственост и жилищна политика". С влязло в сила на 26.II.2007 г. решение на ВАС по адм. д. № 1624/2006 г. жалбата на И. срещу тази заповед е отхвърлена. Правилно при тези обстоятелства въззивният съд е приел, че не са налице предвидените в чл. 122, ал. 3 от ЗДСл. предпоставки за присъждане на обезщетение за недопускане на работа през исковия период. Това е така, тъй като след прекратяването на служебното правоотношение нито за ищцата е съществувало право да изпълнява длъжност в МРРБ, нито за ответника е съществувало задължение да й предоставя възможност за това. Актът за прекратяване е породил целеното правно действие, а обстоятелството дали служебното правоотношение е прекратено за длъжността, на която И. е била възстановена, или за друга длъжност, е имало отношение към законността на прекратяването, която вече е била предмет на съдебен контрол. По изложените съображения атакуваното решение следва да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно, без да бъдат разглеждани останалите оплаквания на касаторката /за непреценка на събрани по делото доказателства и за недопускане на гласни доказателства /св. Т./ - относно твърдението за неизвършването от ищцата на каквато и да е работа в периода от 28.ХII.2005 г. до 24.I.2006 г.; за необсъдени доводи относно правната същност и сила на заповед № 1516/27.ХII.2005 г.; относно исковия период; за неправилно приложение на принципите за доказателствената тежест относно установяването на недопускане на работа, както и по приложението на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД/, които не са от значение за изхода на делото. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,