Определение № 19 от 08.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2481/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Юробанк България“ АД със седалище в [населено място] срещу определение № 11861 от 21.08.2020 г., постановено по т. д. № 1368/2017 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение е спряно производството по делото на основание чл.633 вр. чл.631, ал.1, изр.1 ГПК до произнасяне на Съда на Европейския съюз по дело С - 745/19 г. В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно и за връщане на делото на на въззивния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Навеждат се оплаквания, че съдът е спрял делото, без да изложи мотиви поради какви факти и обстоятелства счита, че отговорите на поставените за разглеждане пред Съда на ЕС въпроси са определящи за решаването на спора по конкретното дело. Излагат се доводи, че релевираното от ответниците възражение за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит, свързани с приложимия лихвен процент, не е основание да се направи извод, че бъдещото решение на Съда на ЕС ще е приложимо за конкретния правен спор. Ответниците по частната жалба А. А. К., С. Ц. К., Т. Г. М., М. К. М. и Г. Г. Н. (последните двама в качеството на наследници на починалия в хода на процеса ответник Г. Н. М.) – всички със съдебен адрес в [населено място], оспорват жалбата като неоснователна по съображения, изложени в отговор от 24.11.2020 г., и изразяват становище за потвърждаване на обжалваното определение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по т. д. № 1368/2017 г. е образувано пред Софийски апелативен съд по въззивна жалба на „Банка Пиреос България“ АД, чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД, срещу решение по гр. д. № 6250/2014 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от банката – жалбоподател против А. А. К., С. Ц. К., Т. Г. М. и Г. Н. М. установителен иск за съществуване на вземане солидарно към четиримата ответници, включващо непогасена главница и лихви по договор за кредит от 22.07.2008 г. и анекси към него, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК. С обжалваното определение Софийски апелативен съд е спрял производството по делото до произнасяне на Съда на Европейския съюз по дело С – 745/19 г., след като е приел, че са налице предпоставките на чл.633 вр. чл.631, ал.1, изр.1 ГПК. В мотивите към определението съдът е посочил, че производството пред Съда на ЕС е образувано по отправено от Софийски районен съд преюдициално запитване за тълкуване на правилото на чл.6, пар.1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори, включващо въпросите: „Ако се установи, че клауза за изменение на лихвения процент по договор за кредит, сключен между търговец и потребител, е неравноправна, допустимо ли е националният съд да приеме, че дължимата се по договора лихва е фиксирана /въпреки противната уговорка в първоначалния договор/ в размера, който е определен към датата на отпускане на кредита; Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, допустимо ли е националният съд въобще да присъжда лихва при наличие на неравноправна клауза, която не определя по правомерен начин променливия лихвен процент по договора“. Въззивният съд е съобразил, че предмет на спора по конкретното дело е вземане, произтичащо от договор за банков кредит, което включва като компонент начислена възнаградителна лихва по кредита, и че ответниците своевременно са противопоставили възражения за неравноправност на клаузите, в които е уговорен приложимия към кредитното правоотношение лихвен процент. Съпоставяйки предмета на делото и преюдициалното запитване, въззивният съд е преценил, че делото следва да бъде спряно до произнасянето на Съда на ЕС, тъй като за разрешаването на повдигнатия пред него спор е необходимо да бъде изяснен приложимия начин на изчисляване на лихвения процент при нищожна клауза за определяне на променливия му размер. Определението за спиране на делото е правилно. В разпоредбата на чл.628 ГПК е предвидено задължение за българския съд да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейските общности, респ. на Европейския съюз, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. Решението на Съда на Европейския съюз е задължително за всички съдилища в Република България, а не само за съда, отправил преюдициалното запитване – чл.633 ГПК. Поради това всеки съд на територията на Република България, който е сезиран със спор, чието разрешаване е обусловено от отговора на поставените пред Съда на ЕС въпроси във връзка с тълкуването на разпоредби на правото на ЕС, е длъжен да спре образуваното пред него дело, за да съобрази решението си по спора с решението на съда на ЕС – чл.631 ГПК. Предмет на спора по разглежданото от Софийски апелативен съд т. д. № 1368/2017 г. е съществуването на парично вземане на „Юробанк България“ АД към ответниците – физически лица, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК. Спорното вземане е с източник договор за банков кредит и включва в съдържанието си непогасена главница, възнаградителни и наказателни лихви. В срока по чл.131 ГПК ответниците са направили възражения срещу вземането, в т. ч. и възражения за неравноправен характер на клаузи в договора за кредит, които уреждат начина на формиране /изчисляване/ на лихвата и приложимия лихвен процент по кредитното правоотношение. Отговорът на въпросите, включени в обхвата на отправеното преюдициално запитване, по повод на което е образувано дело С – 745/19 г. на Съда на ЕС, несъмнено ще е от значение за правилното разрешаване на спора за неравноправен характер на клаузите относно дължимата лихва, тъй като в случай, че достигне до извод за неравноправен характер на оспорените клаузи, въззивният съд ще следва да се произнесе дължат ли ответниците лихва и в какъв размер, след като клаузите, определящи начина на изчисляване на лихвата, са неравноправни и на това основание нищожни по смисъла на чл.146 ЗЗП. Поради изложеното преценката на въззивния съд, че правилното разрешаване на въведения с иска по чл.422, ал.1 ГПК спор е обусловено от тълкуването на чл.6, пар.1 от Директива 93/13/ЕИО, което ще бъде дадено от Съда на ЕС в случай на произнасяне с решение по въпросите от преюдициалното запитване, е обоснована и законосъобразна. Спирането на делото е постановено при наличие на предпоставките по чл.631 ГПК и обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,