Определение № 179 от 14.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 92/2012 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 1 във връзка с ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на пълномощника на [фирма]-гр.София срещу определение от 08.07.2011 г. по ч.гр.д.5443/2011 на СГС, ГК, с което е оставена без разглеждане частната жалба на същия жалбоподател срещу разпореждане от 22.07.2010 г. по ч.гр.д. № 33 828/2010 на СРС, 30 ти с-в, с което е издадена заповед по чл.410 от ГПК, В ЧАСТТА, за която липсва уважаване за разликата между сумите, за които е издадена заповедта по чл.410 от ГПК и пълнопретендираните размери в самото заявление. Ответникът по частната жалба не изразява становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, съставът на СГС, ТК се е позовал на обстоятелството, че оставената без разглеждане частна жалба е подадена срещу частичен отказ на първоинстанционния съд да издаде заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, който обаче не е материализиран в изричен съдебен акт, поради което и липсва предмет на обжалване. Настоящият състав на ВКС, ІІ ро т.о. на ТК по принцип споделя така изразеното становище, но следва да се вземат в предвид следните съображения: Процесуалните разпоредби на чл.235 ал.4 от ГПК и чл.254 ал.2 от ГПК уреждат императивно съдебните актове като формални, писмени и с определено от закона съдържание. Липсата на изричен съдебен акт за целия обхват на спорното право, който да отговаря на тези изисквания се отстранява по реда на чл.250 от ГПК. Следователно въззивният съд е следвало да отчете действителната воля на жалбоподателя, като такава за допълване на обжалваното пред него разпореждане в частта, за която липсва произнасяне за разликата между сумите, за които е издадена заповедта по чл.410 от ГПК и пълнопретендираните в самото заявление размери и да препрати същата частна жалба като молба по чл.250 от ГПК на надлежния съд. Ето защо, като се е произнесъл директно и е оставил тази молба без разглеждане като частна жалба въззивният съд е издал недопустим съдебен акт, който подлежи на обезсилване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение като прецени правилността на обжалваното определение