Определение № 3595 от 17.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2250/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ЗК „Лев Инс“АД против определение № 2057/13.08.2024г. по ч.гр.д.№ 2870/2023г. на Софийски апелативен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение от 08.01.2025 г. по същото дело, с което, в производство по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното по същото дело решение № 336/26.03.2024 г., в частта му с характер на определение за разпределяне отговорността за разноски, като се намали до неконкретизиран с молбата размер присъденото в полза на проце суалния представител на ищците - адв. М. Д., представлявала ги по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. - възнаграждение от 4 716 лв. с вкл. ДДС. Жалбоподателят оспорва правилността на атакуваното определение, като счита, че за определяне размера на дължимото възнаграждение в конкретната хипотеза, съгласно Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е приложима редакцията преди изменението й (обн. ДВ бр.88/04.11.2022 г.) и конкретно редакцията към момента на упълномощаването на адвоката за защита на страните ( обн. ДВ бр. 68 от 31.07.2020 г.). Наред с това се позовава на решение на СЕС по дело С–438/2022г., съгласно задължителните за съда постановки на което коментираната Наредба е неприложима. Излага обстойни съображения и за неоснователно начислен ДДС върху така определеното за дължимо адвокатско възнаграждение, като самостоятелно основание за неправилност на атакуваното определение. Ответните страни – М. С., С. К., Д. К. и К. К., последните три представлявани от първата, в качеството й на техен законен представител - майка, чрез процесуалния им представител адв. М. Д. – оспорват частната жалба. Цитират практика на касационна инстанция, според която, в хипотеза на осъществявано на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. процесуално представителство, размера на адвокатското възнаграждение се определя към момента на приключване на устните състезания по делото. Същевременно акцентират на обстоятелството, че оспорваната за приложима редакция на Наредбата (обн. ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г.) е в сила към момента на депозиране на въззивната жалба на ищците. Излагат се и съображения за неоснователност на частната жалба, в частта по оспорваното начисляване на ДДС върху определеното адвокатско възнаграждение. С определение № 1286 от 27.04.2025 г. е спряно производството по ч.т.д № 2250/2024 г. на I т.о. на ВКС, до приключване на дело С-744/23 г. на Съда на Европейския съюз. С решение от 23.10.2025 г. по дело С-744/23 г. на Съда на Европейския съюз е прието следното: " Член 2, параграф 1, буква в) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че процесуалното представителство на страна от адвокат представлява възмездна доставка на услуги по смисъла на тази разпоредба, когато тази доставка е извършена безплатно, но законодателството на съответната държава членка предвижда, че ако насрещната страна бъде осъдена да заплати съдебните разноски, тя се осъжда и да заплати на адвоката възнаграждение в уреден от посоченото законодателство размер". Предвид сбъдване на процесуалното условие, с което е обосновано постановеното спиране, производството по делото следва да бъде възобновено. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. Частната жалба е неоснователна. Относно момента, към който следва да се определи размера на претендираното адвокатско възнаграждение, е формирана практика на касационна инстанция / така определение № 398 по ч.гр.д. № 2938/2020г. на ВКС, определение № 406 по ч.т.д. № 3805/2014г. на ВКС, ІІ т.о. и др. / съгласно която последното по делото открито съдебно заседание, в което е обявен ход на устните състезания или момента на прекратяване производството, са релевантния момент, към който следва да се определи размера на дължимото адвокатско възнаграждение, в случаите на сключен договор за правна защита и съдействие по чл. 38, ал. 1 ЗАдв.. Смисълът на така възприетото е бил в относимост към преценката коя редакция на Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа / загл. изменено обн. ДВ бр.14 от 2025 г./, съответно - предвидените в коя редакция минимални размери на адвокатските възнаграждения, следва да намерят приложение при възмездяване труда на адвоката на страната, представлявал я безплатно. С постановяването на решение по дело С - 438/22 на СЕС, по съображения изложени по-долу, това разрешение е изгубило практически смисъл за целта, с която е дадено. Независимо от това, настоящият състав споделя напълно тази практика за целта с която, отново по съображения по-долу, съобразява размерите по Наредбата с качеството им на ориентир за оценка на адвокатския труд. Съгласно решение на СЕС по дело С-438/22, приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1/09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, пар. 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели". Настоящият състав е имал повод да приеме /определение по т. д. № 682/23 г. І т. о. на ВКС и др./, че съобразявайки решение на СЕС по дело С–438/2022 съдът не е обвързан с фиксираните в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, но няма пречка да изхожда от тях и конкретно – от твърдите ставки / чл. 7, ал. 2 п ри парично оценими претенции /- като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските възнаграждения, но във всички случаи съобразно защитения материален интерес, фактическата и правната сложност на спора. С оглед задължителното за националните съдилища тълкуване в решение по дело С-744/23 на СЕС, когато безплатната правна помощ се предоставя от адвокат, регистриран по ЗДДС, то в дължимото на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв възнаграждение следва да се включи и ДДС, както е сторил въззивният съд. Неоснователно е поддържаното от жалбоподателя възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Защитеният във въззивна инстанция материален интерес е в размер на 41 000 лева / 4 000 лева за М. С., 10 000 лева за С. К., 17 000 лева за К. К. и 10 000 лева за Д. М. К. /. Процесуалният представител на ищците - адв. Д. - е депозирала въззивна жалба, обстоятелствената част на която разграничава пороци на въззивното решение в относимост към иска на всяка от ищците, т.е. съобразява индивидуални за претенцията на всяка от тях факти и обстоятелства и коментира кореспондиращи на същите правни изводи в първоинстанционното решение. Депозирала е и отговор на насрещната въззивна жалба на ЗК „Лев Инс“АД и е представлявала ищците – с едновременно качество на въззивници и въззиваеми страни - в едно открито съдебно заседание. Макар във въззивното производство да не са събирани нови доказателства и спорът да е концентриран до правилното приложение на критерия за справедливост, въведен с нормата на чл. 52 ЗЗД, защитата по четири обективно съединени иска, по които, наред с общите, са преценими и индивидуални за всеки от тях фактически обстоятелства и правни доводи, предпоставят значима фактическа и правна сложност на спора. Настоящият състав намира, че кумулативното съобразяване на тези обстоятелства обосновава извод за адекватност на присъденото в полза на адв. М. Д. възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство, в общ размер на 4 716 лева с вкл. ДДС, като справедливо спрямо положения труд и обосновано по приложимите за преценка критерии. Този размер незначително надхвърля размера на твърдите ставки по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата, в редакцията й към 21.02.2024г. / съобразно защитения материален интерес по въззивната жалба на М. С. / и по чл. 7, ал. 2, т. 4 / съобразно защитения материален интерес на останалите въззивници / 4 300 лева /, като настоящият състав не намира основателна причина за определяне на по–нисък. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение