Определение № 60222 от 18.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 947/2021 г.

Производството по делото е образувано по частна касационна жалба, подадена от Х. Б. Ц., чрез адв. Д. Т., срещу въззивно решение № 1214/15.10.2020 г. на Софийски апелативен съд, постановено по въззивно гр.д. № 283/2020 г., в частта, с която е изменено определение № 26004/07.11.2019 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 11871/2018 г. по реда на чл. 248 ГПК. Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски, сторени по частното производство. Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като насрещната страна не отговаря в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Представено е приложение с основания за допускане на касационното обжалване. Жалбоподателят обосновава допускане на касационно обжалване със следния въпрос: предвидените в чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК задължения на съда да изложи мотиви, в които да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните относими ли са и до решението в частта му относно разноските, като поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, евентуално т. 3 ГПК. Позовава се на решение № 73/08.12.2020 г. по гр.д. № 2929/2019 г. на ВКС, II г.о.; решение № 202/25.01.2018 г. по т.д. № 1826/2016 г. на ВКС, I т.о.; решение № 144/14.12.2018 г. на ВКС по гр.д. № 5100/2017 г., III г.о.; решение № 27/02.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4265/2014 г., IV г.о.; За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд съобрази следното: Първостепенният Софийски градски съд, по гр.д. № 11871/2018 г. осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на Х. Ц. сумата от 4000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като отхвърлил иска до пълния предявен размер от 30 000 лв. Отхвърлен е в цялост и предявеният иск за обезщетение на претърпени имуществени вреди в размер на 1500 лв. В полза на ищеца присъдил съдебноделоводни разноски в размер на 270 лв., от които – 10 лв. платена държавна такса и 260 лв. – депозит за вещо лице. С определение № 26004/07.11.2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, първостепенният съд е изменил решението си в частта за разноските, като е приел, че депозитът за вещо лице е в размер на 200 лв., а не на 260 лв., поради което и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи възстановяване на 26 лв. от тази сума и 10 лв. платена държавна такса, или общо 36 лв. Това определение е изменено от въззивния Софийски апелативен съд, който постановил, че ищецът Х. Ц. има право да получи по чл. 78, ал. 1 ГПК по-малко, отколкото е присъдила първата инстанция. При цена на исковете от 31 500 лв., уважен размер от 4000 лв. и разноски общо 210 лв., нему се дължи сумата от 26,67 лв. Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставеният в изложението към частната жалба правен въпрос: предвидените в чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК задължения на съда да изложи мотиви, в които да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните относими ли са и до решението в частта му относно разноските, е от значение за постановения резултат. Той е разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС (жалбоподателят изрично не се позовава на тълкувателния акт, но съдът е длъжен и сам да съобразява относимата задължителна съдебна практика). Съгласно разясненията, дадени в тълкувателния акт, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, следва самостоятелно да установи фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, като не е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания. Въззивният съд извършва цялостна проверка, както за валидност и допустимост на обжалваното определение, така и относно неговата законосъобразност. Съставът на Върховния касационен съд намира за нужно да допълни, че разпоредбата на чл. 12 ГПК е в Гл. II „Основни начала“ и трябва да се съблюдава от съда при постановяване на всички съдебни актове. Следва да се посочи и това, че спорът за дължимите разноски между страните в процеса е относно съществуване на субективно материално право, с него се решава материалноправен спор, свързан със съдебното производство (т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС ОСГК). От всичко изложено следва, че при въззивна частна жалба срещу определение по чл. 248 ГПК въззивният съд трябва да вземе предвид всички допустими и относими доказателства, както и релевантните доводи на страните за това какви разноски и в каквъв размер са сторени, съответно коя е приложимата норма, според която трябва да бъде определено дали се дължи възстановяването им, от кого и в какъв размер. Въззивният Софийски апелативен съд в случая се е произнесъл в противоречие с горните указания. Не е взел предвид изобщо оплакванията в частната жалба на Х. Ц., че първата инстанция не е отчела разхода за адвокатски хонорар, не е обсъдил всички относими доказателства, между които договорът за адвокатска защита и съдействие с уговорен размер на адвокатско възнаграждение и разписка, че същият е платен. Също така, съдът неточно е приложил относимата правна норма за дължимостта на съдебноделоводните разноски – чл. 78, ал. 1 ГПК, вместо специалната – чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. При така изложеното, касационно обжалване следва да се допусне, въззивното определение да се отменени и вместо него да се постанови друго, като съставът на Върховния касационен съд встъпи в правомощията на инстанция по съществото на спора. Видно от данните по делото, ищецът Х. Б. Ц. е сторил следните разноски в първа инстанция – 10 лв. платена държавна такса, 200 лв. платен депозит за възнаграждение на вещо лице за изготвяне на експертиза относно предявения иск за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди, 2000 лв. платено адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ ищецът има право да получи обратно от насрещната страна, при пълно или частично уважаване на иска, изцяло внесената държавна такса и други съдебни разноски, както и заплатеното възнаграждение за един адвокат или юрисконсулт, ако е имал такъв, съразмерно уважената част от иска. Разноските от 200 лв. са направени във връзка с иска за заплащане на имуществено обезщетение, поради което не подлежат на възстановяване – искът е отхвърлен изцяло. Адвокатското възнаграждение е платено за процесуално представителство и по двата иска, като единият е изцяло отхвърлен, а другият – частично. При обща цена на двете претенции от 31 500 лв. и уважен частично иск от 4000 лв., ответникът следва да възстанови на ищеца сумата от 253,97 лв. от сторения разход за адвокатски хонорар. Към тази сума следва да се прибави и тази от 10 лв. – платена държавна такса. В заключение, Прокуратурата на РБ следва да заплати на Х. Б. Ц. 263,97 лв. – съдебноделоводни разноски, сторени в първа инстанция, на осн. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. При този резултат и направено искане, Прокуратурата на РБ следва да заплати на Х. Ц. сторените в това производство съдебноделоводни разноски – 300 лв. палтен адвокатски хонорар и 15 лв. държжавна такса, или общо 315 лв. Мотивиран от горното, съдът