Решение № 1894 от 18.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 190/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на „Лион Инвест Груп“ АД, ЕИК 201264898, гр. Пловдив, [улица], ет. [номер], представлявано от К. Маламов, подадена чрез пълномощника адв. Мянева, срещу Решение № 9743/06.11.2025 г., постановено по адм. дело № 453/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлен иска на дружеството с правно основание чл. 203, ал. 3 АПК вр. с чл. 2в, ал. 2 ЗОДОВ вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС срещу Национална агенция за приходите (НАП) и Върховен административен съд на Република България (ВАС), за солидарно осъждане на ответниците да му заплатят обезщетение за претърпени от него имуществени вреди в общ размер на 24 000 лв., ведно с мораторна лихва върху тази сума в размер на 12 166,00 лв. за периода от пет години преди подаване на исковата молба (14.12.2017 г. – 12.12.2022 г.), както и законна лихва от подаването на исковата молба до окончателното ѝ заплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради противоречието му с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора съдът неправилно е тълкувал критериите на СЕС относно понятието „достатъчно съществено нарушение“ по чл. 2в ЗОДОВ, както и не е изпълнил задължението си да прилага правото на ЕС. Счита се, че са игнорирани доказателства по спора, което е довело до формиране на необосновани и вътрешнопротиворечиви мотиви. Твърди се, че при издаване на РА и потвърждаването му по съдебен ред от ответниците са допуснати съществени нарушения на разпоредбите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО, които са игнорирани от административния съд. Счита се, че съдебната инстанция не е извършила дължимия анализ на доказателствата по делото и е достигнала до неправилен и необоснован извод, че в полза на „Лион Инвест Груп“ АД не се следва право на данъчен кредит, което не е съобразено от първоинстанционния съд. Позовава се на практика на СЕС. Искането, поддържано и в съдебно заседание чрез пълномощника адв. Леви, е за отмяна на оспореното съдебно решение и за постановяване на друго, с което да бъде уважена исковата претенция на дружеството, а в условията на евентуалност моли за връщане на делото за разглеждане от друг състав на административния съд. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът – Върховен административен съд, чрез юрк. Ковачева, в писмен отговор, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, а в условията на евентулност – прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на касатора. Ответникът – Национална агенция за приходите, чрез юрк. Манолева, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, а в условията на евентулност – прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на касатора. По делото е постъпила и молба с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК от „Лион Инвест Груп“ АД, чрез пълномощника адв. Мянева, с която се иска изменение на съдебното решение в частта му за разноските, като се намали размерът на присъдените в полза на ВАС разноски за юрисконсултско възнаграждение, като същите се редуцират от 450,00 лв. на 100,00 лв. Сочи се, че рамерът на присъденото възнаграждение на кореспондира с реалния обем извършени действия и процесуалната активност на пълномощника на страната. В допълнителна молба от 14.01.2026 г. се иска връщане на делото на административния съд във връзка с постановяване на акт по искането за изменение на решението в частта му за разноските. Ответникът по искането – ВАС, чрез пълномощника юрк. Ковачева, изразява становище за недопустимост, съответно за неоснователност, поради което моли за оставяне без уважение на подаденото искане. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, обсъждайки допустимостта на касационната жалба, валидността, допустимостта и правилността на решението на предявените основания, както и след служебна проверка по чл. 218 АПК преценява жалбата като процесуално допустима, а по съществото ѝ съобрази следното: Производството пред административния съд е образувано по искова молба с правно основание чл. 2в ЗОДОВ и чл. 4, § 3 от ДЕС, в която е обективирано искане за осъждане на НАП да преустанови нарушението на ПЕС и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, и по-специално да не предприема действия по принудително събиране на сумите, начислени с РА № Р-16001615000763-091-001/25.11.2015 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, в частта му, потвърдена с Решение № 15406/14.12.2017 г., постановено по адм. дело № 1627/2017 г. по описа на ВАС. С така предявената искова молба ищецът твърди, че РА е постановен в явно противоречие с върховенството на правото на ЕС и на задължителната практика на СЕС, като с допълнение към исковата молба се иска осъждане на Национална агенция за приходите и Върховен административен съд, при условията на солидарност, да заплатят на дружеството имуществени вреди в размер на 24 000 лв., съставляващи заплатени от „Лион Инвест Груп“ АД консултации за защита на правата му, включително и за платени такси (депозити за вещи лица и процесуално представителство във връзка с водените административни и съдебни производства по обжалване на РА № Р-16001615000763-091-001/25.11.2015 г. и наложените обезпечителни мерки по този ревизионен акт), ведно с мораторната лихва върху тази сума в размер на 12 166 лв., натрупана за период от пет години преди подаването на исковата молба (от 14.12.2017 г. до 12.12.2022 г., както и законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното ѝ заплащане. С допълнение към исковата молба заявената претенция за заплащане на претърпени от дружеството имуществени вреди в размер общо на 24 000,00 лв. е конкретизирано, като е посочено, че сумата е формирана от: 6 300,00 лв. – заплатени консултации, предоставени в периода 01.03.2016 г. - 30.04.2016 г. във връзка със спиране на изпълнението на РА № Р-16001615000763-091-001/25.11.2015 г. в хода на адм. дело № 446/2016 г. на Административен съд - Пловдив; 1 700,00 лв. - съдебни такси, заплатени в периода 01.03.2016 г. - 30.04.2018 г. в съдебните производства по обжалването на РА № Р-16001615000763-091-001/25.11.2015 г., съответно по адм. д. № 446/2016 г. на Административен съд - Пловдив, по адм. д. № 1627/2017 г. на ВАС (образувано във връзка с обжалването на решението по адм. д. № 446/2016 г.) и по адм. д. № 3756/2018 г. на ВАС – производство по отмяна на влезлите в сила съдебни решения по посочените дела; 1 000,00 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за периода 01.03.2016 г. - 30.04.2018 г. във връзка с осъществено процесуално представителство по адм. д. № 446/2016г. на Административен съд - Пловдив, по адм. дело № 1627/2017 г. на ВАС и в производството по адм. дело № 3756/2018г. на ВАС по отмяната на влезлите в сила съдебни решения по посочените дела; 8 000,00 лв. – заплатени консултации, предоставени в периода 01.01.2018 г. -30.04.2018 г. относно производство по отмяна на влязлото в сила Решение № 15406/14.12.2017 г., постановено по адм. дело 1627/2017 г. на ВАС, както и във връзка с производството обявяване за нищожно на решението, постановено по адм. д. № 1627/2017г. на ВАС; 7 000,00 лв. без ДДС – заплатени консултации във връзка с принудителното изпълнение по изпълнителен лист, издаден по решенията на Административен съд - Пловдив и на ВАС по адм. д. № 446/2016г. и 1627/2017г. и при принудително изпълнение на сумите, начислени като публични задължения с влезлия в сила ревизионен акт. Подаденият иск, в частта му, с която е поискано съдът да осъди НАП да не предприема действия по принудително събиране на сумите, установени с посочения РА, е оставен без разглеждане с Протоколно определение от 25.06.2025 г., постановено по адм. дело № 453/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, и делото е прекратено в тази му част. Съдебният акт е потвърден с Определение № 9571/10.10.2025 г., постановено по адм. дело № 9275/2025 г. по описа на ВАС. Административният съд е констатирал, че с РА № Р-16001615000763-091-001/25.11.2015 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение № 51/04.02.2016 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ - Пловдив при ЦУ на НАП, на „Лион Инвест Груп“АД не е признато право на данъчен кредит и са установени задължения по ЗДДС, както следва: за данъчен период м. 03 и м. 06.2014 г. по 7 бр. фактури, издадени от „Тиона-12“ ЕООД в размер на 25 403,74 лв.; за данъчен период м. 10.2014 г. по 1 бр. фактура, издадена от „А И М Дунай“ ЕООД в размер на 46 200,00 лв.; за данъчен период м. 11.2014 г. по 1 бр. фактура, издадена от „Билдинг Дизайн енд Енджиниъринг“ ЕООД, в размер на 460,00 лв.; за данъчен период м. 12.2014 г. по 2 бр. фактури, издадени от „Импорт 91“ ЕООД в размер на 1 320,00 лв.; за данъчен период м. 05.2014 г. по 1 бр. фактура, издадена от „Алеков Импорт“ ЕООД, в размер на 29 728,61 лв.; за данъчен период м. 12.2014 г. по 1 бр. фактура, издадена от „Лион трейдинг“ ООД, в размер на 24 000,00 лв.; за данъчни периоди м. 03 и м. 04.2014 г. по 2 бр., издадени от фактури от „Дени трейдинг“ ООД, в размер на 64 018,67 лв.; за данъчни периоди м. 03, 05, 09, 10, 11 и м. 12.2014 г. по 16 бр. фактури, издадени от „Зелено бъдеще“ АД, в размер на 127 200,40 лв., С РА са начислени и съответните лихви за просрочие в общ размер от 39 451,53 лв. Правото на данъчен кредит не е признато на основание чл. 68, ал. 1, т. 1, чл. 69, ал. 1, т. 1 вр. чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 и чл. 70, ал. 5 ЗДДС. С Решение № 2348/09.12.2016 г., постановено по адм. дело № 446/2016 г. по описа на Административен съд – Пловдив, РА е отменен в частта, в която е не е признато право на данъчен кредит по 6 бр. фактури, издадени от „Тиона-12“ ЕООД, по 1 бр. фактура, издадена от „Билдинг дизайн енд енджиниъринг“ ЕООД и по 1бр. фактура, издадена от „Импорт 91“ ЕООД в размер на 600 лв., ведно със съответните лихви, като е жалбата в останалата част е отхвърлена. С решението „Лион Инвест Груп“ АД е осъдено да заплати на НАП сума в размер на 5 467,88 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение, а НАП е осъдена да заплати на дружеството сумата от 420,20 лв., представляваща разноски по делото – пропорционално на уважената част от жалбата. С Решение № 15406/14.12.2017 г., постановено по адм. дело № 1627/2017 г. по описа на ВАС, съдът е отменил, по жалбата на Директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП, Решение № 2348/09.12.2016 г. на Административен съд -Пловдив, постановено по адм.д. № 446/2016 г., в частта му, в която е отменен РА № Р-16001615000763-091-001/25.11.2015 г. досежно отказаното право на данъчен кредит по фактурата, издадена от „Билдинг Дизайн енд Енджиниъринг“ ЕООД и по 1 бр. фактура, издадена от „Импорт-91“ ЕООД в размер на 600,00 лв., ведно със съответните лихви, като вместо това е отхвърлил жалбата на „Лион Инвест Груп“ АД срещу РА в тази ѝ част. Със същото решение, по жалба на дружеството, е отменено решението на Административен съд - Пловдив в частта, в която е отхвърлена жалбата му против РА относно отказано право на данъчен кредит по 1 бр. фактура, издадена от „Тиона-12“ ЕООД в размер на 1 920,00 лв., ведно със съответните лихви, като вместо това РА е отменен в тази част. В останалата част решението на първоинстанционния съд е оставено в сила. С оглед решението на ВАС, като краен резултат, РА е отменен в частта, в която не е признато право на данъчен кредит в размер на 25 403,74 лв. на „Лион Инвест Груп“ АД за данъчни периоди м. 03 и м. 06.2014 г. по 7 бр. фактури, издадени от „Тиона – 12“ ЕООД в размер на 25 403,74 лв., а в останалата част е потвърден. Съобразно изхода от спора, по компенсация дружеството е осъдено да заплати на НАП за двете съдебни производства разноски в размер на 10 151,10 лв. С Решение № 6488/17.05.2018 г., постановено по адм. дело № 3756/2018 г. по описа на ВАС, петчленен състав, е отхвърлено искането на „Лион Инвест Груп“АД за отмяна по чл. 239, т. 1 и т. 5 АПК на влязлото в сила съдебно Решение № 15406/14.12.2017 г., постановено по адм. дело № 1627/2017 г. на ВАС в частта му, с която е оставено в сила Решение № 2348/ 09.12.2016 г., постановено по адм. дело № 446/2016 г. по описа на Административен съд – Пловдив, и дружеството е осъдено да заплати разноски в размер на 10151,10 лв. С Решение № 6512/04.11.2019 г., постановено по адм. дело № 8161/2018 г. по описа на Административен съд - София-град е отхвърлено искането на „Лион Инвест Груп“ АД за обявяване на нищожността на Решение № 15406/14.12.2017 г., постановено по адм. дело № 1627/2017 г. на ВАС, и дружеството е осъдено да заплати на НАП съдебни разноски в размер на 100 лв. С Решение № 13908/10.11.2020 г., постановено по адм. дело № 2790/2020 г. по описа на ВАС, е оставено в сила посоченото решение, и „Лион Инвест Груп“АД е осъдено да заплати на НАП разноски в размер 100 лв. В хода на съдебното производство успешно е проведено оспорване по реда на чл. 193 ГПК по отношение на фактура № 1000000085/29.02.2016 г., издадена от „Инвест Груп 212“ ЕООД, фактури № 0000000261/21.08.2018 г. и № 0000000243/10.08.2018 г., издадени от „Ди енд Ем феър комерс“ ЕООД. Посочените документи са били сред ангажираните от „Лион Инвест Груп“ АД в подкрепа твърденията на страната за претърпени имуществени вреди. Административният съд, по искане на дружеството – ищец, е допуснал и изслушване на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните, както и свидетелските показания на Г. К. Г., заемал длъжността главен публичен изпълнител в ТД на НАП – Пловдив. При тези фактически установявания, съдът, за да отхвърли исковете, е приел следното от правна страна: Материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване на ПЕС са определени от чл. 2в от ЗОДОВ и от СЕС в неговите решения, като следва да са налице в условията на кумулативност, а именно – предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата да е „достатъчно съществено“ или „явно квалифицирано“ и да съществува причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. Според административния съд в конкретния случай се установява единствено наличие на първата предпоставка, тъй като нормите, чието нарушение се сочи от ищцовото дружество – чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО, са такива, предоставящи права на частноправните субекти. Решаващата инстанция е приела обаче, че по делото не са налице останалите две предпоставки, като не се установява допуснато съществено нарушение на посочените норми на ПЕС, съответно не би могло да има и причинно-следствена връзка. За да достигне до този извод, съдът е изтъкнал, че отказът правото на данъчен кредит в полза на „Лион Инвест Груп“ АД, чиято е доказателствената тежест, е постановен с оглед липсата на доказателства за реалност на получените доставки от „Билдинг Дизайн енд Енджиниъринг“ ЕООД, „Импорт-91“ ЕООД, „Алексов Импорт“ ЕООД, „А и М Дунай“ ЕООД, „Пени Трейдинг“ ООД, „Лион Трейдинг“ ООД и „Зелено бъдеще“ АД, а не поради данъчна измама, което ищецът не е съобразил. Извършена е проверка на мотивите на касационната инстанция, обусловили отхвърляне на жалбата на дружеството против РА № Р-16001615000763-091-001/25.11.2015 г., като е прието, че същите са съобразени с приложимите норми на Общностното право и практиката по тълкуването и прилагането им, намерила отражение в решенията на СЕС. След извършен подробен анализ на Решение № 15406/14.12.2017 г., постановено по адм. дело № 1627/2017 г. по описа на ВАС, съдът е посочил, че ВАС подробно е разгледал всяка една фактура, по която дружеството е претендирало право на данъчен кредит, като въз основа на установената фактическа обстановка от събраните по делото доказателства, които са непълни и общи, а в някои случаи и противоречиви, е приел, че не е доказано извършването на реална доставка. По отношение на някои доставчици „Лион трейдинг“ ООД и „Зелено бъдеще“ АД, касационната инстанция е стигнала и до извода, че така фактурираните услуги не са свързани с извършването на последващата облагаема дейност от страна на ревизираното лице. Правните и фактическите констатации на касационния съд са мотивирани с практиката на СЕС по дела С-78/12 и С-271/12. Съобразено е, че предмет на разглеждане в производството по обезщетение на настъпили вреди от нарушение на ПЕС не е законосъобразността на РА, а издаването на РА (в резултат на административна дейност) и постановяването на окончателно решение от национална юрисдикция (в резултат на правораздавателна дейност) в нарушение на ПЕС. При съобразяване на това административният съд е формирал решаващ извод, според който нито Националната агенция за приходите, нито Върховният административен съд са допуснали нарушение на ПЕС, като са изследвали основната, положителна предпоставка за признаване правото на данъчен кредит – наличие на реално извършени облагаеми доставки (чл. 14, пар. 1, чл. 63 и чл. 167 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г.), които именно са били спорни. Поради това е прието, че противно на доводите на дружеството – ищец, е неотносимо дали претендираното от дружеството право съществува или не, в контекста на това налице ли са обективни данни, че то е знаело или е трябвало да знае, че сделката (сделките) е част от измама с ДДС, тъй като извършването на такава преценка не е било дължимо. Доколкото първоинстанционният съд е формирал извод, че липсва извършено нарушение на ПЕС въобще, е приел, че е ненужно да се обсъждат съображенията на дружеството – ищец, с които се релевират твърдения за същественост на нарушението, за наличието на причинно-следствена връзка между тях и твърдените вреди, както и относно техния размер. С цел пълнота на изложението, по отношение на втория елемент, съдът е обсъдил ангажираните в хода на процеса доказателства, като е приел, че същите са непълни и неубедителни, поради което не може да се приеме, че за „Лион Инвест Груп“ АД са настъпили твърдените имуществени вреди. Посочено е също, че претендираните вреди във връзка с принудителното изпълнение на акта не са пряка и непосредствена последица от РА. В заключение – от администратияни съд е прието, че не се установява кумулативното наличие на изискуемите от закона предпоставки, необходимо за реализиране отговорността по чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, като с оглед неоснователността на главния иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, е дължимо и отхвърляне на акцесорните искове за присъждане на мораторна и законна лихва. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е установил точно и пълно относимите към предмета на спора факти, въз основа на които е формирал правилни изводи по приложението на материалния и процесуален закон, които се споделят и от настоящата касационна инстанция. Исковата претенция на „Лион Инвест Груп“ АД намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ, която урежда реда за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз. Правото на ЕС, както правилно е приел и администратиният съд, не съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частноправните субекти от нарушаването му. В своите решения СЕС приема, че по силата на предвидения в чл. 4, § 3 от ДЕС принцип на лоялното сътрудничество държавите членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза и че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът (решения на СЕС по дела С-6/90 и С-9/90; С-46/93 и С-48/93 и С-420/11). Материалноправните предпоставки за възникване на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ са установени с практиката на СЕС, в условията на кумулативност: 1. предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти; 2. нарушението на нормата да е достатъчно съществено и 3. да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (решения на СЕС по дела С-429/09, С-568/08 и С-420/11 и др.). Съгласно дадените от СЕС насоки (вж. Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 43; Решение от 12 декември 2006 г. по дело C-446/04, т. 210), преценката за това дали допуснатото нарушение на ПЕС е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции. При всички положения обаче, нарушението на ПЕС е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 56, Решение от 28 юли 2016 г. по дело С-168/15, т. 26). Според СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото ПЕС (Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; Решение от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и Решение от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24). Пак според СЕС това е налице, ако с влязло в сила решение националната юрисдикция не се е съобразила с практиката му в съответната област на обществени отношения, които ПЕС регулира, или когато е иззела компетентност, която ПЕС изрично възлага на орган на ЕС. Исковите претенции на касатора са обосновани с твърдения за нарушение на правото на ЕС при прилагане на нормите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, както и с тълкуването на тези разпоредби в практиката на СЕС, по-конкретно се твърди нарушение на дадените тълкувания с решения по обединени дела С-80/11 и С-142/11, дело С-18/13 и С-324/11. Посочените норми предоставят права на частноправните субекти, което обуславя наличие на първата предпоставка от фактическия състав на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ, както правилно е приел и първоинстанционният съд. По-конкретно, посочените разпоредби регламентират възникването на данъчното събитие и изискуемостта на данъка (чл. 63 от Директивата за ДДС); възникването и обхвата на правото на данъчен кредит (чл. 167 и чл. 168 от Директивата); условия за упражняване правото на приспадане (чл. 178 от Директивата). В случая спорът между страните е концентриран относно това допуснали ли са ответниците съществено нарушение на посочените норми и практиката на СЕС, като са формирали извод за нереално изпълнение на спорните доставки въпреки ангажираните от ревизираното дружество доказателства. На първо място, както е посочил и административният съд, цитираните в касационната жалба решения на СЕС се отнасят до казуси, при които не е спорно реалното изпълнение на доставката, което е и основната предпоставка за възникване и законосъобразно упражняване право на данъчен кредит. Както вече бе посочено, ищцовото дружество не е съумяло да докаже действителното получаване на облагаемите доставки, в който смисъл са издаденият му РА и решението на касационната инстанция, поради което не може да се твърди, че е нарушено правото на СЕС, тълкуването на което е обективирано в посочените решения, доколкото не се касае за отказ правото на данъчен кредит при твърдения за участие в данъчна измама. Второ, както и първоинстанционният съд е приел, видно от мотивите, изложени в Решение № 15406/14.12.2017 г., постановено по адм. дело № 1627/2017 г. на ВАС, за да потвърди като съответен на материалния закон отказа на данъчен кредит по спорните доставки, съдът е формирал подробно мотивиран извод за нереалното им изпълнение. ВАС е съобразил фактическите установявания на първоинстанционния съд, обсъдил е подробно представените по спора доказателства и мотивирано е приел, че не се установява реалното изпълнение на доставките на стоки и услуги (по отношение на фактурите, издадени от „Билдинг Дизайн енд Енджиниъринг“ ЕООД, „Алексов Импорт“ ЕООД, „Импорт 91“ ЕООД, „А и М Дунай“ ЕООД, „Пени Трейдинг“ ООД, „Лион Трейдинг“ ООД), както и че липсва връзка с икономическата дейност на дружеството (по отношение на фактури, издадени от „Лион Трейдинг“ ООД и „Зелено бъдеще“ АД). Същевременно, в подкрепа на правните си изводи, касационният съд се е позовал на практика на СЕС по тълкуване нормите от съюзното право, регламентиращи предпоставките за възникване и ползване правото на данъчен кредит, както и основанията за ограничаването му. Изводът на ВАС за материална законосъобразност на отказа на данъчен кредит по спорните доставки на стоки и услуги е обоснован с непредставяне на доказателства от ревизираното дружество за реалното им изпълнение. Този извод не противоречи нито на нормите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО, нито на константната практика на СЕС по тълкуването им. Необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките се извлича именно от посочените като нарушени разпоредби - чл. 63 и чл. 168, б. а, които като основна предпоставка за правото на приспадане регламентират действителното получаване на стоките или услугите. Необходимостта от установяването на реалното изпълнение на доставките е многократно подчертана и в практиката на СЕС, която е посочена в решението на ответника ВАС, а и на която се позовава ищецът. Съгласно Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка. Това разбиране е възприето и в решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, в което СЕС изрично обвързва правото на приспадане с необходимостта от установяване, че доставката е действително извършена. В този смисъл е и тълкуването на принципите на данъчен неутралитет, на пропорционалност и на защита на оправданите правни очаквания, съдържащо се в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-642/11: „Принципите на данъчен неутралитет, на пропорционалност и на защита на оправданите правни очаквания трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на данък върху добавената стойност, платен за получена доставка, по съображение че липсва действително извършена облагаема сделка“. Именно в съответствие с посочената практика на СЕС, ВАС подробно е изследвал въпроса за действителното изпълнение на спорните доставки. Националната юрисдикция, в съответствие с националните правила на доказване, следва да извърши цялостна проверка на фактите, за да прецени налице ли са основания за признаване на претендираното право на приспадане. (т. 37 от решение на СЕС от 18 юли 2013 г. по дело С-78/12, Евита К), което в случая е осъществено от касационния съд. Във връзка с твърденията на касационния жалбоподател за противоречие с практиката на СЕС на извода, че ревизираното дружество е реализирало данъчна измама, следва да се посочи, че ВАС е възприел като правилен изводът на приходните органи за нереално изпълнение на спорните доставки, но в решението липсват мотиви за установено участие или знание у ревизираното дружество за данъчна измама. Напротив, касационният съд изрично е посочил, че установяването на всички кумулативни предпоставки /формални и материално правни/ за правото на приспадане е изцяло в доказателствена тежест на лицето, което претендира това право, съобразно общите правила на чл. 154, ал. 1 ГПК, а и практиката на ВАС и на СЕС, вкл. и цитираната такава в касационната жалба. Едва при справяне с така възложената му доказателствена тежест, би стоял въпросът за добросъвестността на получателя в аспекта на извършена измама, респ. злоупотреба с права и неговото знание и/или участие, безспорно доказателствената тежест за установяването на които обстоятелства стои изцяло в данъчната администрация. Правилен е и изводът на административния съд, че в разглеждания случай ответникът НАП също не е осъществил твърдяното съществено нарушение на норми от правото на ЕС. Ревизиращите органи, а и данъчният директор, са формирали извод, че „Лион Инвест Груп“ АД не се е справило с доказателствената тежест да установи реалното изпълнение на процесните доставки, поради което е и постановен процесният отказ на претендираното право на данъчен кредит, който подход е в съответствие с цитираната практика на СЕС по тълкуването на Директивата за ДДС. Както е прието в т. 33 от решение на СЕС по дело С-154/20, Kemwater ProChemie s. r. o.: „данъчната администрация не може да сведе проверката единствено до самата фактура. Тя трябва да вземе предвид и допълнителната информация, предоставена от данъчно задълженото лице. От друга страна, именно данъчно задълженото лице, което иска приспадането на ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това. Следователно данъчните органи могат да изискат от самото данъчно задължено лице доказателствата, които считат за необходими, за да преценят дали следва да се допусне исканото приспадане (решение от 11 ноември 2021 г., Ferimet, C 281/20 и цитираната съдебна практика)". С оглед изложеното, настоящият касационен състав намира за правилен извода, че ответниците не са извършили съществено нарушение на правото на ЕС, а като е достигнал до същия извод, първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение, което следва да се остави в сила. По искането за изменение на оспореното съдебно решение в частта му за разноските: Съгласно чл. 176а, ал 4 АПК (нов - ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 05.08.2025 г.) при подадена касационна жалба срещу решението, касационният съд се произнася и по искането за изменение или допълване в частта за разноските, ако такова е направено. Съгласно чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ съдът осъжда ищеца да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП). Разпоредбата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, като съгласно чл. 24, изр. второ по административни дела с материален интерес възнаграждението е от 130 до 450 лв. В конкретния случай, с Решение № 9743/06.11.2025 г., постановено по адм. дело № 453/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, чието изменение в частта за разноските се иска, „Лион Инвест Груп“ АД е осъдено да заплати в полза на Върховния административен съд сума в размер на 450,00 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. В искането се сочи, че възнаграждението се явява прекомерно с оглед факта, че юрисконсултът не се явил лично в откритите съдебни заседания по делото, както и с оглед осъществения обем защита и проявена процесуална активност. Настоящият касационен състав счита, че претендираното и присъдено възнаграждение не е прекомерно и е съобразено с фактическата и правната сложност и значителния обем на делото – иск по чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, както и с размера на претендираните вреди – 24 000 лв., ведно с мораторна лихва върху тази сума в размер на 12 166,00 лв. за периода от пет години преди подаване на исковата молба (14.12.2017 г. – 12.12.2022 г.), както и законна лихва от подаването на исковата молба до окончателното ѝ заплащане. Противно на твърденията на страната, присъденото възнаграждение на юрисконсулта кореспондира с обема на предоставената защита и процесуална активност, независимо че не се е явявал в заседанията по делото – от юрисконсулта е изготвен подробен писмен отговор на исковата молба от 10.03.2023 г. и допълнение към него от 04.05.2023 г. С оглед изложените съображения, следва извод, че размерът на присъденото в полза на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение не е прекомерен, включително при съобразяване мотивите на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и зададените в тях критерии за справедливост. При този изход на спора в полза на ответниците по касация се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. На основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на Национална агенция за приходите и на Върховния административен съд разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 230,00 евро, с левова равностойност 450,00 лв. съобразно чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,