Определение № 5720 от 09.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2826/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Н. Й. Д. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Т. против въззивно решение № 48 от 20.02.2023г. по в.гр.д. № 592 по описа за 2024г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение № 339 от 16.07.2024г., поправено с решение № 383 от 2.10.2024г., по гр.д. № 169/2024г. на Окръжен съд Русе като е прието за установено, по предявения иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, че Ц. И. С. не дължи на Н. Й. Д. вземанията по изп.д.№ 77/2024г.на ЧСИ Х., дължими по силата на издаден въз основана присъда по н.о.х.д.№ 1959/2000г.на РС Русе изпълнителен лист от 20.06.2003г. за сумата от 10 000лв., ведно със законната лихва, считано от 25.09.1998г., като са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел иска по чл.439, ал.1 ГПК за основателен, възприемайки установената фактическа обстановка за безспорна, а изводите на първоинстанционния съд за правилни. Изпълнително дело № 980/2003г. на ДСИ е било образувано въз основа на подадена от кредитора молба на 5.11.2003г. по издаден, въз основана присъда по н.о.х.д.№ 1959/2000г. на РС Русе, изпълнителен лист от 20.06.2003г. за сумата от 10 000лв., съставляващо присъдено обезщетение за причинени неимуществени вреди. С молбата е направено искане за проучване на имуществото на длъжника. На 19.12.2004г. взискателят е поискал налагане на запор по трудовото възнаграждение на длъжника и опис на движимо имущество. На 20.12.2004г.е насрочен опис на движими вещи. На 22.02.2005г. е наложен поисканият запор. На 1.04.2005г., на 29.06.2005г. и на 27.03.2006г. длъжникът е признал дълга и е заявил, че ще извършва плащания. По искане на взискателя, ДСИ е прекратил образуваното при него изпълнително дело и го е изпратил на ЧСИ с протокол от 18.12.2006г. На 19.12.2006г.е образувано изп.д.№ 726/2006г.на ЧСИ Х.. На 16.02.2007г. и 8.04.2007г. той е изготвил протоколи за опис на движими вещи на длъжника. На 9.01.2012г. взискателят е поискал ЧСИ да извърши опис на движимо имущество и да наложи възбрана на недвижими имот. На 6.03.2014г.е наложен запор върху банкови сметки на длъжника в ТБ. На 8.01.2018г. ЧСИ е издал постановление за прекратяване на изпълнителното производство, на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК и два месеца по-късно /на 13.03.2018г./ е върнал изпълнителния лист на взискателя. На гърба на същия е отбелязано, че последното изпълнително действие е извършено на 6.03.2014г. По молба на взискателя, съдържаща възлагане на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ, на 13.03.2018г., е образувано ново изпълнително дело № 491/2018г. То е прекратено с постановление от 25.02.2021г., на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Отбелязано е, че последното изпълнително действие е извършено на 13.03.2018г. По молба на взискателя, на 24.01.2024г. е образувано ново изпълнително дело № 77/2024г. с делегирани правомощия на ЧСИ по чл.18 ЗЧСИ. След като е установено, че длъжникът притежава недвижим имот в Русе и поземлен имот, ЧСИ е наложил върху тях възбрана и бил насрочен опис. За тях длъжникът е научил на 13.02.2024г. По негово искане е постановена обезпечителна заповед от 27.02.2024г. по гр.д.№ 169/2024г.на ОС Русе, с която изпълнението по изп.д.№ 77/2024г. е спряно. При тези безспорни факти, въззивният съд е приел, че е изтекла петгодишната давност за събиране на процесното вземане. Мотивите на въззивиня съд са, че с оглед приетото ТР № 2/2015г.на ОСГТК на ВКС- давност в изпълнителния процес не е текла до 26.06.2015г. След това, всяко предприето изпълнително действие в рамките на определения изпълнителен способ е спирало давността, а в случая това е станало – на 8.01.2018г. и 13.03.2018г. Считано от тези дати, до 24.01.2024г., когато е образувано последното изпълнително дело № 77/2024г. погасителната давност, по чл.117, ал.2 ЗЗД, за вземането на взискателя по издадения на 20.06.2003г. изпълнителен лист, е изтекла. През посочения период, т.е. след 13.03.2018г. не са предприети никакви изпълнителни действия, за които да е възможно да се приеме, че са поддържали висящността на изпълнителното производство. При изчисляване на срока, въззивният съд е съобразил и действието на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020г., съгласно който спират да текат давностите срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права на частноправните субекти, като е приел, че в конкретния случай процесният давностен срок е бил спрян за период от два месеца и седем дни,т.е. за периода от 13.03.2020г. до 20.05.2020г. и прибавайки посоченият срок е преценил, че погасителната давност е изтекла на 20.05.2023г.,при предявен на 23.02.2024г.иск. В представеното към касационната жалба изложение касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по въпросите: 1. За задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на касатора, изложени във въззивната му жалба и последиците от неизпълнението му. Въпросът е поставен във връзка с твърдението, че ищецът черпи права от недобросъвестното си поведение, доколкото липсата на негово имущество е поставило ответника в обективна невъзможност да инициира и реализира изпълнителни способи. Ищецът съзнателно не е придобивал права и имущества, не е откривал банкови сметки, не е сключвал трудови договори до изтичане на давността. В тази връзка поставя въпросът: Как следва да упражнява правата си взискателя в хипотеза на обективна невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се - на продължаваща години - липса на имуществени права на длъжника, 2. Как следва да процедира съда, прилагайки принципа на справедливост при постановяване на своя акт, при установяване явно несъответствие между законовите норми и моралните правила за постигане на справедливо разрешаване на спора? Посочва, че формалното прилагане на закона води до дисбаланс и засилена защита на недобросъвестността, 3. Какво е съотношението между обективна невъзможност за валидно упражняване на права от взискателя в изпълнителния процес поради действия или бездействия на длъжника и негативният ефект от това, изразяващ се в погасяване на вземането с изтичане на предвидената давност? и 4. При възложени действия на съдебния изпълнител, извършените от същия проверки, актове и действия, обвързващи взискателя, следва ли да са зачетат като валидни и обвързващи при материално правна преценка на същите или специалното качество на съдебния изпълнител изключва различното тълкуване на установената практика? Имайки пред вид посочените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че по нито един от поставените от касатора въпроси не може да се допусне касационно обжалване, първо защото те не са от значение за изхода на делото, т.е. не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост и второ, защото всички са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика. Във връзка с първият поставен въпрос следва да се посочи, че въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди всички доводи на касатора. В случая, неговият решаващ правен довод е за изтичане на давността за събиране на установеното вземане поради липса на предприети от настоящият касатор изпълнителни действия. В този смисъл изложеното твърдение, че длъжникът черпи права от недобросъвестното си поведение е ирелевентно, защото в случая определящото за изводите на съда е поведението на взискателя, а не на длъжника. Освен това не може да бъде споделено разбирането на касатора, че липсата на имущество на длъжника е обстоятелството, което е поставило ответника в обективна невъзможност да инициира и да реализира изпълнителни способи. Това е така, защото активното поведение, което се очаква от кредитора не е обусловено от поведението на длъжника. Дори и при продължаваща с години липса на придобити имуществени права от длъжника, взискателят който знае, че за прекъсване на давността е необходимо предприемането на изпълнително действие, може и трябва да проявява активност като прав искания за предприемане на изпълнителни действия. В този смисъл, в конкретния случай, от значение е единствено обстоятелството, че за периода след 13.03.2018г., нито взискателят, нито ЧСИ въз основа на направеното възлагане по чл.18, ал.1 ЗЧСИ, не са предприели абсолютно никакви изпълнителни действия. Направените от ЧСИ през 2019г. ЧСИ две справки - от НБД“Население“за данни за длъжника от Службата по вписванията Л. за вписвания, отбелязвания и заличавания по конкретна партида не съставляват изпълнителни действия, доколкото са действия по проучване на имущественото състояние на длъжника. Взискателят, едва на 24.01.2024г., след изтичане на петгодишният срок, е подал молба за образуване на ново изпълнително дело, което действие също не е изпълнително, с оглед приетото в т.10 от ТР по т.д.№ 2/2013г.на ОСГТК на ВКС. В същото е посочено, че взискателят: „трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес“, включително и „като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия“. Вторият и третият поставени въпроси не са от значение за изхода на спора и не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно разясненията, дадени с т.1 ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. Това е така, защото се презумира несъответствие между законовите норми и моралните правила за постигане на справедливо разрешаване на спора заради извода на съда за погасяване на правото за принудително изпълнение поради изтекла давност, а тази теза е в противоречие със същността на давността като правен институт. Касае се за законово установен срок, с изтичането на който носителят на вземането губи възможността да се удовлетвори по принудителен начин от своя длъжник, установен в обществен интерес, с цел защита на правна сигурност, прекъсване на неопределеността и наказване небрежността при упражняване на права. Принципът „срещу онзи, който не може да действа, давност не тече“ в случая е неприложим, защото не може да бъде споделена тезата на касатора за обективна невъзможност за валидно упражняване на права от взискателя в изпълнителния процес поради действия или бездействия на длъжника, доколкото поведението на кредитора не е поставено в зависимост от поведението на длъжника. Освен това наличието на основание за препятстване на давността подлежи на доказване, а в случая подобно доказване не е проведено. Последният поставен въпрос също не е от значение за изхода на делото. В случая въззивният съд е уважил иска не защото е преценил, че не следва да се зачитат като валидни и обвързващи извършените от съдебния изпълнител проверки, актове и действия, обвързващи взискателя, с оглед възлагането по чл.18, ал.1 ЗЧСИ, а защото е установил, че такива не са извършени за периода след 13.03.2018г., в резултат на което е изтекъл эзаконоустановеният петгодишен давностен срок. /В тази хипотеза, редът на защита на кредитора, който е възложил на съдебния изпълнител предприемането на действията по чл.18, ал.1 ЗЧСИ, е по чл.441 ГПК с доказване на причинени вреди в резултат на неправомерно бездействие от ЧСИ/. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд