Определение № 252 от 11.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 567/2016 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 4/05.06.2014 на Софийския градски съд по гр. д. № С-28/2013, в частта, в която е отменено решение от 22.05.2013 г. на Софийския районен съд по гр. д. № 33988/2012 в отхвърлителната му част и е уважен до размера на 3.000 лева предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Недоволна от решението е П. на Р. Б., която го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост, който (въпрос) е решен в противоречие с практиката на ВКС, разрешаван е противоречиво от съдилищата и има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и 3 ГПК. Позовава се на противоречие с ППВС № 4/68 и Решение № 1557/27.12.2006 на ВКС по гр. д. № 2800/2005. Ответникът по жалбата В. В. Н. от София, представляван от адв. П. В. от САК, я оспорва, като счита за неоснователна, а въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 13.12.2011 г. ищецът е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 330, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, като на същата дата е задържан под стража за 72 часа за довеждане пред съд и му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ на 16.12.2011 г., която на 23.12.2011 г. с определение на Софийски градски съд е изменена в „подписка“. С прокурорско постановление от 28.06.2012 г. образуваното срещу него наказателно производство е прекратено, поради недоказаност. Съдът е приел, че от воденото срещу него наказателно производство, продължило почти 7 месеца, ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, включително безапетитие, страх, стрес до степен социална изолация, доколкото досъдебното производство е станало известно на широката общественост. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатият въпрос, макар да обуславя изхода на делото, е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, включително и с посоченото решение № 1557/27.12.2006 на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 2800/2005, с което е прието, че съдът определя размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, като понятието „справедливост“ като морално-етично понятие включва „съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото възнаграждаване, правата и задълженията“. Размерът на дължимото обезщетение се определя според вида и тежестта на причинените негативни изживявания (болки, страдания и други неудобства), които са в пряка и непосредствена причинна връзка с увреждащото деяние, респ. вида и характера на упражнената процесуална принуда. Ответникът по жалбата В. В. Н. не претендира разноски в касационното производство. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение