Определение № 50045 от 06.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2675/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Гео-Мар 03“ ЕООД против решение № 485 от 07.04.2022 г., постановено по въззивно гражданско дело № 87 по описа за 2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 266484 от 10.11.2021 г. по гр. д. № 5205 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, ГО,I-16 състав. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от „Гео-Мар 03“ ЕООД срещу П. С. П. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 55 000 евро, представляваща неустойка, дължима съгласно чл. 14, ал. 3 от сключен на 29.09.2016 г. предварителен договор за учредяване право на строеж срещу строителство. Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно поради съществено нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следния въпрос: Възниква ли правото на кредитора по договор с продължително и периодично изпълнение да претендира за неустойка поради деклариране на неверни обстоятелства, свързани с предмета на договора от длъжника? Ответникът по касационната жалба П. С. П. застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждане на разноските в касационното производство. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: В исковата молба „Гео-Мар 03“ ЕООД е посочило, че на 29.09.2016 г. в [населено място] между дружеството и ответника П. С. П. е сключен предварителен договор за учредяване право на строеж срещу строителство на определени обекти. Дружеството се е задължило да построи изцяло със свои средства и за своя сметка сграда със смесено предназначение и да предаде на учредителя обекти в нея с обща площ 20% от надземната и подземна РЗП на сградата с включени общи части, изчислени на база одобрените идейни проекти. В чл. 14, ал. 1 от договора, учредителят е декларирал, че към датата на сключване на договора имотът, е необременен с възбрани, както и други вещни тежести, че няма съдебни спорове и претенции на трети лица спрямо него и че няма непредставени документи относно обстоятелства, касаещи собствеността на имота. На основание чл. 14, ал. 3 от договора учредителят се задължил да изплати на приемателя неустойка в размер на 55 000 евро, както и всички действително претърпени вреди и извършени до момента разходи, в случай че което и да е от обстоятелствата, посочени в чл. 14, ал. 1, се окаже неистина. Според извършена справка в Имотния регистър към Агенция по вписванията върху гореописания имот е била наложена възбрана, вписана на 19.09.2016 г., поради което ответникът е декларирал невярно обстоятелство и дължи неустойка в размер на 55 000 евро, срок. Ето защо дружеството е поискало от съда да осъди П. П., да заплати тази неустойка. Ответникът е възразил, че предварителният договор за учредяване право на строеж е развален преди завеждане на исковата молба на основание чл. 87, ал. 2 от ЗЗД поради неизпълнение от страна на дружеството на задълженията по чл. 8, ал. 1 и чл. 24, ал. 4 от договора. След развалянето, което има обратно действие, е отпаднало основанието, на което може да се претендира неустойката. Заявил е, че неустоечната клауза на чл. 14, ал. 3 от договора е нищожна на основание чл.26, ал.1, предложение трето от ЗЗД. Посочил е също, че е заплатил 21 950 лв. по изпълнително дело 1129/2019 г. по описа на ЧСИ С. Х., по което е била наложена възбраната от 19.09.2016 г. Взискател по това дело е бил управителят на дружеството, което според него означава, че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави, тъй като договорът е подписан от управителя единствено с цел последващо неправомерно облагодетелстване с 55 000 евро. Евентуално е повдигнал възражение за прекомерност на претендираната неустойка. Първоинстанционният съд е приел, че с нотариалната покана, връчена на дружеството на 18.12.2018 г., предварителният договор е развален, без ответникът да даде на дружеството допълнителен срок за изпълнение, тъй като поради забавата на длъжника изпълнението е станало безполезно. Не са били изпълнени задълженията на дружеството, регламентирани в чл. 8, ал. 1 и чл. 24, ал. 1 от договора, които са били и предпоставка за учредяване на право на строеж в нотариална форма. Процесният договор не е с продължително или периодично изпълнение, поради което развалянето има обратно действие и неустойката, предвидена в чл. 14, ал. 3 от него не се дължи. В случая не е налице хипотезата на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне на договора по съдебен ред, тъй като предварителният договор за учредяване на вещно право няма прехвърлителен ефект. Наличието на вписана възбрана не е препятствало възможността на дружеството ищец да изпълни задълженията си, предвидени в предварителния договор, свързани с изготвянето на идеен проект. Ето защо предявеният иск за заплащане на неустойка в размер на 55 000 евро е бил отхвърлен като неоснователен. Софийският апелативен съд е констатирал, че управителят на дружеството е придобил вземането, заради което е наложена възбраната, на 10.11.2016 г., тоест-след сключването на предварителния договор. Затова обективно управителят не би могъл да сключи договора само с цел облагодетелстване с неустойката, поради което неустоечната клауза не е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Обаче към момента на искането за заплащане на неустойка с нотариалната покана от 08.11.2018 г. дружеството не е било изправна страна по договора, тъй като не е изпълнило задължението си по чл. 8, ал. 1 в срок от 90 дни, считано от датата на получаване на виза за проучване и проектиране, да изготви идейния проект на сградата /който срок е изтекъл на 03.09.2017 г./. Неизправността на обещателя, изразяваща се в деклариране на невярно обстоятелство /че имотът не е обременен с вписани възбрани/, не е обусловила обективна невъзможност за изпълнение на задължението на приемателя да изготви идеен проект за сградата, която ще бъде построена. При липса на изработен и одобрен идеен проект за построяването на предвидената в предварителния договор сграда, падежът на задължението на учредителя да сключи окончателен договор за учредяване на правото на строеж на приемателя, не е настъпил. Правото на неустойка за неизпълнение по чл. 92 ЗЗД, принадлежи само на изправната страна по договора. Поради липса на една от кумулативно изискуемите предпоставки на чл. 92 от ЗЗД за основателност на претенцията за неустойка, а именно - неизправност на кредитора, претенцията за присъждане на договорената между страните в чл. 14, ал. 3 от договора неустойка в размер на 55 000 евро се явява изцяло неоснователна, поради което предявеният иск е неоснователен. По тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. От съдържанието на решението на Софийския апелативен съд не може да се констатира очевидна неправилност като квалифициран негов порок. Не се установява приложение на несъществуваща правна норма, на правна норма в нейния противоположен смисъл или на грубо нарушение на правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване поради очевидна неправилност на решението не следва да се допуска. Формулировката на правния въпрос, по който дружеството желае да бъде допуснато касационно обжалване, не съответства на фактическата обстановка и на правните доводи на страните. В обосновката погрешно се изтъква, че съдът отхвърлил иска въз основа на довод, който не бил въведен от ответника. Напротив, ответникът в отговора на исковата молба изрично се е позовал на обстоятелството, че ищецът не е изправна страна по договора. Във въпроса се съдържа също твърдението, че договорът е с продължително или периодично изпълнение и тази му характеристика според касатора е послужила за мотивиране на твърдяното от него противоречие между разрешението на въпроса, дадено от въззивния съд и практиката на ВКС. В предварителния договор обаче основното задължение на ответника е в определен срок да учреди правото на строеж и това задължение е еднократно, а не периодично или с продължително изпълнение. С продължително изпълнение е задължението на строителя, а не на учредителя на правото на строеж. Затова въпросът, така както е формулиран, не касае мотивите на въззивния съд, поради което не отговаря на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Всъщност главното съображение на Софийския апелативен съд да отхвърли предявения иск е, че страната, която претендира заплащане на неустойка, следва да е изпълнила собствените си задължения или да е била готова да ги изпълни. Неизправната страна няма право да получи неустойка за неизпълнение. В съответствие с основния правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение, кредиторът не би могъл да претендира неустойка за договорно неизпълнение от длъжника, ако самият той не е изпълнил или не е имал готовност да изпълни насрещните си задължения така, както изисква законът /чл. 63 ЗЗД/. Този решаващ извод на въззивния съд съответства на приложимата практика на ВКС, съдържаща се в решения № 53/16.09.2022 г. по т. д. № 1391/2020 г. на ІІ ТО, № 105/02.07.2014 г. по т. д. № 2617/2013 г. на II ТО, № 21/12.07.2010 г. по т. д. № 470/2009 г. на II ТО, № 164/03.02.2016 г. по т. д. № 1890/2014 г. на I ТО, № 23/13.03.2018 г. по гр. д. № 1740/2017 г. на III ГО и др. Следователно въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато дори ако въпросът на касатора бъде уточнен. При този изход на спора „Гео-Мар 03“ ЕООД следва да заплати на П. С. П. 4800 лв. разноски за касационното производство. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение