Определение № 1136 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2839/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба на ищеца З. К. С. срещу решение № 66/11.01.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 1952/2021 г. на Софийския апелативен съд. Касаторът обжалва въззивното решение (предвид и уточнението, направено с поправената касационна жалба чрез адв. Д. П.) в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 260360/05.10.2020 г., допълнено с решение № 261310/23.11.2020 г., постановени по гр. дело № 1689/2019 г. на Софийския градски съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу ЧСИ Д. С. Д., обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 441, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ и с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетения по изп. дело № 20128670400097 за неимуществени вреди – в размер 25 000 лв. и на имуществени вреди – в общ размер 32 110 лв. При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, която е постановена по исковете за обезщетения за имуществени вреди. Видно от мотивите към въззивното и към първоинстанционното решение, както и от уточнението на исковата молба, направено с молба с вх. 3085/10.01.2919 г. (листове 107-111 от том I на първоинстанционното дело), тази част от въззивното решение е постановена по множество обективно кумулативно съединени искове за заплащане на парични обезщетения, а именно: на обезщетения за репариране на имуществени вреди, изразяващи се в множество „присъдени“ (събрани) такси и разноски по изпълнителното дело – в общ размер 4 500 лв., както и на обезщетения за репариране на имуществени вреди, изразяващи се в стойността на „изхвърлени“ поради незаконосъобразен въвод 45 движими вещи и съвкупности от вещи, всяка от които е на стойност под 5 000 лв. (с най-висока стойност е тази под № 34 – автомобил „жигули“ с ръчно правено ремарке – на обща стойност 2 000 лв.). Цената на всеки един от тези искове за заплащане на парични обезщетения, определена съгласно чл. 69, т. 1 от ГПК, е до 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, обжалваното въззивно решение – в частта му, постановена по така предявените искове, не подлежи на касационно обжалване (в същия смисъл са и задължителните разяснения, дадени в мотивите към т. 1 от тълкувателно решение № 1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС). Предвид императивния характер на процесуалните разпоредби на чл. 69, т. 1 и чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, горните изводи, основани на тях, не се променят от обстоятелството, че в диспозитивите на първоинстанционното и на въззивното решение исковете за обезщетения за имуществени вреди не са посочени поотделно по размер, а с общия им такъв, както и от погрешно дадените от въззивния съд указания, че решението му подлежи на касационно обжалване изцяло, т.е. и в тази негова част. По тези съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в процесуално недопустимата `и част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част. В останалата ѝ част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, постановена по иска за обезщетение за неимуществени вреди, който е с цена 25 000 лв., т.е. – над 5 000 лв. Съдът дължи произнасяне по реда на чл. 288 от ГПК по тази част от жалбата, но след влизане в сила на настоящото прекратително определение, респ. – след окончателното очертаване на процесуално допустимия предмет на касационния контрол по делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение