Определение № 98 от 13.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1694/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 612, постановено на 17.11.2023 г. по въззивно гр. д. № 242/2023 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, е потвърдено решение № 40 от 30.01.2023 г. по гр. д. № 2155/2021 г. на Районен съд – Горна Оряховица, с което са отхвърлени предявените от П. П. Н. и Г. М. И. искове срещу община Горна Оряховица, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на недвижим имот, представляващ 53 кв. м. от поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ от 1 424 кв. м., кв. 206, парцел * по плана на [населено място], при описани граници. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. Р. К., като пълномощник на П. П. Н. и Г. М. И.. Същата е с наименование „въззивна жалба“ и е със съдържание, почти идентично на подадената пред въззивния съд жалба. В изложението към жалбата се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, изр. 1 и 2 ГПК, изразяващи се в нищожност, евентуално недопустимост на обжалваното въззивно решение. Същите са обосновани с нищожност на акта за частна общинска собственост, въз основа на който се твърди, че са направени изводите на въззивния съд. Ответникът по касационна жалба Община Горна Оряхвица, чрез процесуалния си представител, е депозирал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изразил становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от ищците срещу ответника положителни установителни искове за собственост. В исковата молба са изложени твърдения, че ищците са наследници по закон /внуци/ на Г. И. Г., починал през 1974 г. /П. Н. е дъщеря на М. Т., починала през 2006 г., а Г. И. – син на М. И., починал през 1984 г./, както и че упражняват фактическа власт върху процесния имот. В уточняваща молба са посочили, че същият е с площ 53 кв. м., а съгласно скица от СГКК- 51 кв. м., които са застроени със сграда с идентификатор ****. Правото на собственост върху застроеното дворно място им е възстановено по силата на Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета. Сградата е триетажна, със застроена площ 51 кв. м., със смесено предназначение. Процесният имот е индивидуализиран при граници: застроената част от парцела, върху която е построена сграда с идентификатор ****, застроената част от парцела, върху която е построена сграда с идентификатор **** и [улица]. Ответникът е възразил, че собствеността е възстановена единствено върху сградата, а общината е останала собственик на терена. За същия е съставен акт за държавна собственост през 1982 г. Не е изгубвала владението върху него. По делото е установено, че през 1933 г. наследодателят на ищците е придобил собствеността /заедно със С. Н./ на основание договор за покупко-продажба /нотариален акт № 188/ върху: дюкян и празно място общо 54 кв. м., п. *-* в кв. 125 по плана на [населено място]. През 1940 г. е придобил собствеността върху 1/2 ид. ч. от дюкянско място /бивше празно място/ от 54 кв. м., заедно с построеното в него масивно двуетажно здание. През 1981 г., по реда на ПМС № 60/14.05.1975 г., за изкупуване на магазини, работилници, складове и ателиета, с протокол от 08.07.1981 г. на комисия при ОНС - Горна Оряховица е взето решение за изкупуване в полза на държавата на собствения недвижим имот на наследници на Г. И. Г., находящ се в [населено място], [улица], представляващ „масивен дюкян на два етажа и тавански етаж“, ползващ се от предприятие „Раховец“. С договор от 04.08.1987 г. за покупко-продажба, сключен между М. Г. И., като продавач, и Общински народен съвет – Горна Оряховица, като купувач, е прехвърлено правото на собственост върху имот пл. № * от кв. 206 по плана на [населено място], от 53 кв. м., заедно с построения в него масивен двуетажен магазин и тавански етаж, мазе и кладенец, за сумата 8 289 лв., напълно изплатена от купувача. През 1992 г. ищците са подали заявление до кмета за връщане на дюкянското помещение, след възстановяване на сумата. Със заповед от 30.06.1992 г. на кмета е отписан от актовите книги за държавна собственост, имот, представляващ дюкянско помещение /сграда на два етажа, таван/, застроено върху 53 кв. м., имот пл. № * по плана от 1957 г. Правото на собственост е възстановено по силата на Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета. Установява се от представените с отговора на исковата молба извадки от кадастрални и регулационни планове, че по плана от 1957 г. имот пл. № * попада в парцел *-за ЖС, а по плана от 1998 г., който е и действащ – в УПИ *. На 10.03.2017 г. е съставен акт за частна общинска собственост за УПИ *-за ЖС, кв. 206 по плана на ЦГЧ, [населено място], с площ 1 424 кв. м., на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС. За да отхвърли исковете, първоинстанционният съд е приел за неоснователни и недоказани твърденията на ищците, че по силата на реституционния закон, е възстановено правото им на собственост върху спорното дворно място. Договорът за покупко-продажба не е сключен въз основа на цитираното в него ПМС № 60/14.05.1975 г., за изкупуване на магазини, работилници, складове и ателиета, по отношение на описаното в него дворно място: имот пл. № * от кв. 206 по плана на [населено място], от 53 кв. м., тъй като предметът му не попада в приложното поле на цитираното Постановление. Негов предмет е единствено магазинът /дюкянско помещение/. Именно той е могъл да бъде и обект на реституция по реда на Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета. Дори дворното място да се приеме за такъв обект – в случай че се счете за функционално свързан със сградата, за валидното преминаване на собствеността законодателят е предвидил провеждането на административна процедура, приключваща със сключването на договор– регламентирана в чл. 3- чл. 8 от ПМС № 60/14.05.1975 г. В случая не е осъществена такава - не е проведено административно производство съобразно тези норми, поради което не се е породил вещно-транслативния й ефект. Допълнително е изложил съображения, че договорът е сключен в обикновена писмена форма, както и че продавач е само М. И.. Независимо че той не е породил правни последици, ищците са изгубили правото си на собственост върху терена. Същото е придобито от общината на основание придобивна давност чрез упражнявано владение от 1981 г. За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил първоинстанционното, въззивният съд е изложил решаващи изводи, че предмет на договора за покупко-продажба от 1981 г., съответно на реституцията, е сградата. По реда на Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета се възстановява собствеността върху стопански обекти. През 1992 г. общината е предала на ищците владението само върху магазина /от свидетелските показания се установява, че от този момент те го отдават под наем/. Изложени са и допълнителни съображения, че за процесния имот, който се включва в урегулиран поземлен имот, отреден за жилищно строителство, е съставен акт за общинска собственост. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното по поддържаните основания за допускане на касационно обжалване: Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В случая не съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо. Нищожността, респективно недопустимостта, са обосновани с формиране на изводите на въззивния съд въз основа на нищожен акт за общинска собственост. Обжалваното решение не е нищожно. Съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Въззивното решение не е и недопустимо. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Такова е решението, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличността на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. В случая такъв порок на обжалвания акт не се установява. Служебно не се разкрива и основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност, произтичаща пряко от съдържанието на обжалваното решение. Въззивното решение не съдържа порок, който следва пряко от неговото съдържание, съответно пряко установимо нарушение на процесуално правило, което да е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Направените изводи не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Ответникът по касация не е направил искане за разноски, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение