Определение № 232 от 16.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 533/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. Д. П. срещу определение № 1235 от 30.01.2023 г. по в. ч. гр. д. № 815 по описа за 2023 г. на Софийския градски съд, ЧЖ-VI „Б“ състав, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 25936 от 4.10.2022 г. по гр. д. № 16167 по описа за 2022 г. по описа на Софийския районен съд, 36-ти състав, за прекратяване на производството на основание чл.126, ал.1 от ГПК. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно и необосновано, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на частния жалбоподател и данните по делото, приема следното: Т. П. е завел искова молба срещу Г. П. В., който бил бивш служител на 08-мо РУ на МВР. В нея е изложил, че през месец май 2019 г. ответникът бил привлечен да помага на свой колега по работата по пр. пр. № 9782/19 г., образувана по сигнал на ищеца. Ответникът изготвил докладна 338300-1389 от 22.05.2019 г и заявил на Софийска районна прокуратура, че е призовал ищеца, снел му сведения и според него сигналът бил неоснователен. Според ищеца ответникът нито го е призовавал, нито му е снемал показания, нито има право да дава невярна информация на СРП или да взема отношение по сигнала. Това поведение на ответника е квалифицирано от ищеца като тормоз по признаци обществено и лично поведение, попадащо под дефиницията на Закона за защита от дискриминация. Ето защо е поискал от съда да установи нарушението по чл.71, ал.1 от този закон. Софийският районен съд е приел в определение № 25936 от 4.10.2022 г., че тормоз по смисъла на чл.5 във връзка с параграф 1, т.1 от ЗЗДискр. е форма на дискриминационно отношение и може да бъде предмет на защита с иска по чл.71, ал.1 от закона. В конкретния случай ищецът излага идентични обстоятелства на тези, които е посочил по гр. д. № 12189/2021 г. по описа на Софийския районен съд. По това предишно дело с крайния съдебен акт съдът е решил въпроса нарушено ли е правото на ищеца за равно третиране, съответно-извършена ли е дискриминация при така изложената фактическа обстановка, идентична на посочената в исковата молба по настоящото дело. Макар ищецът да я квалифицира като тормоз, то тази правна квалификация не променя искането за защита от дискриминация. Ето защо е счел, че двете дела са между същите страни с едно и също искане, поради което на основание чл.126 от ГПК е прекратил производството по второто заведено дело. Софийският градски съд е оставил без уважение частната жалба срещу прекратителното определение. Приел е, че инициираното производство е недопустимо поради наличието на антиципиран отвод за сила на пресъдено нещо, уреден в чл.126, ал.1 от ГПК, тъй като по гр. д. № 12189/2021 г. и по гр. д. № 16167/2022 г. на СРС е налице пълно субективно съвпадение на страните и поисканата съдебна защита по двете дела е напълно еднаква. Аргумент за обратното не може да бъде изведен от това, че по предходното вече разгледано дело ищецът е квалифицирал твърденията си като дискриминация в смисъла, произтичащ от чл.4 от ЗЗДискр., а в настоящото-като тормоз, по смисъла на параграф 1, т.1 от ДР на закона, понеже чл.5 от закона приравнява така посочените хипотези по ал.1 на дискриминация по чл.4 от закона. Във връзка с мотивите на обжалваното въззивно определение частният жалбоподател не е посочил правен въпрос, който е от значение за изхода на спора дали е налице основанието по чл.126, ал.1 от ГПК за прекратяване на производството. Формулирането на такъв въпрос е общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като определя рамките на селекцията, извършвана от ВКС. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Ето защо непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване./ т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г./. От изложението на касатора евентуално може да се извлече питане дали предметът на двете дела не е различен, тъй като в първото се касае за дискриминация, а във второто-за тормоз. Частният жалбоподател обаче признава, че случаят е един и същ, следователно фактическата обстановка съвпада и по двете дела. Дали се касае за тормоз или друго дискриминационно деяние е въпрос на правна квалификация, която се извършва от съда и не обуславя друг предмет на делото. Предметът на предявения иск е един и същ-за установяване на описаното във фактическата обстановка нарушение на основание чл.71, ал.1 от Закона за защита от дискриминация. В този смисъл, който произтича от ясните разпоредби на закона, се е произнесъл и въззивният съд, поради което касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение