Определение от 15.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1142/2025 г.

Производството е по чл. 179 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по оспорване от Сдружение „Балканка“, гр. София, на Решение № 919 от 31.12.2024 г. на Министерски съвет, с което е приет актуализиран План за управление на речните басейни в Западнобеломорски район за басейново управление за периода 2022-2027г. и национална програма за изпълнението му. В отговор на дадените от съда изрични указания за уточняване в какво се състои интересът от оспорването, сдружението се позовава на целите си, както и на своя статут на засегната общественост по смисъла на § 1, т. 24 и т. 25 ДР ЗООС, на Конвенцията за достъп до информация /Орхуска конвенция/ и на Директива 2003/35 на ЕП и на Съвета от 26.05.2003 г. Ответникът Министерски съвет на Република България, чрез правен съветник в Дирекция "Правна", оспорва жалбата като недопустима. Върховният административен съд счита, че оспорването е допустимо, в частта относно двете посочени от дружеството конкретни мерки - действие HY_10_2 относно забрана за водовземане от ВЕЦ при маловодие и действие с код HY_7_1 относно недопускане на нови негативни промени в хидроморфологическия режим. Правният интерес на дружеството следва от чл. 168а - 168г вр. чл. 49, ал. 1 т. 3 и чл. 149а, т. 1 и т. 4 от Закона за водите вр. § 1, т. 24 и т. 25 ДР ЗООС. В тази част производството следва да бъде насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание. Като страни по делото следва да бъдат конституирани оспорващите и Министерски съвет. Предвид вида на акта, оспорването следва да бъде обявено в Държавен вестник, на интернет страницата на Върховния административен съд и с обявление на определеното за това място в сградата на Върховния административен съд. По отношение на останалата част от оспорването, дружеството не обосновава конкретен правен интерес, поради което производството следва да бъде прекратено по следните съображения: Оспорващото сдружение сочи, че е регистрирано като юридическо лице с нестопанска цел в обществена полза, като сред целите на сдружението е развиване на спортния и любителски риболов и здравословния начин на живот, както и защита на околната среда. Правният интерес се свързва с призната от закона възможност да се търси съдебна защита. Поражда се от засягане на законни интереси, субективни права или свободи. Правният интерес трябва да е личен и пряк, което означава че със самата отмяна на оспорения административен акт ще се отстрани настъпващата или настъпилата щета от изпълнението на административния акт. Характерът на акта следва да се определи от качеството на издателя на акта и от последиците, които този акт поражда. Предмет на делото е законосъобразността на Решение № 919 от 31.12.2024 г. на Министерски съвет, с което е приет актуализиран План за управление на речните басейни в Западнобеломорски район за басейново управление за периода 2022-2027г. и национална програма за изпълнението му. Решението е общ административен акт, поради което по определение засяга правата на неопределен кръг правни субекти, обединени от общ признак. В случая това са правните субекти, чийто права, свободи и законни интереси са свързани пряко с речните басейни в съответния басейнов район. Решението е прието на основание чл. 151, ал. 2, т. 1, б. “к“ вр. чл. 159 от Закона за водите. Процесуалните предпоставки, при които е допустимо оспорването на общ административен акт, са определени в чл. 179 АПК, която норма допуска оспорване на акта в съответния срок. По отношение на неуредените въпроси чл. 184 АПК препраща субсидиарно към правилата за оспорване на индивидуални административни актове. Съгласно чл. 147 АПК, право да оспорват акта имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени или за които той поражда задължения. Действително, сдружението има качеството на организация по смисъла на § 1, т. 2 от АПК, както се посочва в жалбата, и представлява правен субект, който може самостоятелно да встъпва в правни отношения с други лица и да бъде носител на права и задължения, респективно да притежава процесуална правоспособност за защита на тези права и задължения по съдебен ред. Това обаче не е достатъчно да обоснове правния интерес от оспорването в цялост на административния акт. Сдружението не е адресат на акта и не е страна по правоотношенията, които възникват от него. Целите, за които е регистрирано, сами по себе си не водят до възникване на субективно право за защита на чужди субективни права, още повече че процесуалната субституция, регламентирана в чл. 26, ал. 2 ГПК, приложима на основание чл. 144 АПК, е допустима единствено и само по силата на закона, каквато законодателна уредба в случая липсва. В този смисъл не може и да се приеме, че тези цели, средства за тяхното постигане и предмет на дейност пораждат правен интерес за оспорването на всички видове административни актове в областта на управлението на водите, както и не се доказва засягането на общи права, свободи или законни интереси, респ. пораждането на задължения за членуващите в сдружението лица (без яснота колко и кои са субектите, формиращи числения му състав). Предметът на дейност и целите на сдружението, които са прекалено общи, без конкретика, също не са достатъчни, за да обосноват правния интерес така, както същият е дефиниран в нормата на чл. 147 АПК, та дори и по смисъла на ТР № 2/12.02.2010 г. на ВАС по т.д. № 4/2009 г. Наличието на пряк, личен и непосредствен правен интерес от оспорването, освен с предмета на дейност и целите на сдружението, следва да се преценява и с оглед сферата, в която се проявяват правните последици на оспорения акт и дали от тази гледна точка може да се приеме, че са засегнати лични права и законни интереси на оспорващия или на неговите членове. Задължителните указания в ТР № 2/12.02.2010 г. на ВАС по т.д. № 4/2009 г., следва да се съобразят във връзка със задължителното тълкуване в т. II на решение № 5 от 17.04.2007 г. на КС по к.д. № 11/2006 г. Според мотивите на КС, легитимацията при съдебната защита на правата от страна на гражданите и юридическите лица срещу актове на изпълнителната власт, която допуска Конституцията, е максимално отворена, но не и безгранична. В това отношение законодателят се е съобразил с разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията и не е предвидил actio popularis или възможността на всеки всякога и за всички да атакува актове на изпълнителната власт, дори когато ничии права не са нарушени или потенциално застрашени. Именно възможността за въвеждане на actio popularis би влязла в противоречие с изискванията на чл. 120, ал. 2 от Конституцията и би следвало да се обяви за противоконституционна. В случай, че се възприеме позицията, че всеки всякога и за другите може да атакува актове на изпълнителната власт дори когато не само негови лични, а и ничии права не са нарушени или застрашени, то тогава правото на защита се отъждествява с публичната функция за контрол на законността и правозащитната дейност на държавните органи. Принципната разлика между правото на защита срещу изпълнителната власт и правозащитната дейност на овластените държавни органи се състои в това, че тези две форми за контрол на законността имат различни основания, от които произтича правнозащитената възможност да се атакуват подзаконовите нормативни актове. При държавните органи защитата на законността произтича от мандата, възложен им чрез избор или назначаване и овластяването им с правомощия в Конституцията и законите. Те защитават правата на всички, без да имат личен интерес, обусловен от нарушени или застрашени права по силата на пълномощията си, произтичащи от политическото представителство. С други думи, от прякото или индиректно упълномощаване от суверена да бранят правовата държава и демократичното управление. Правото на съдебната защита и обжалването на подзаконови административни нормативни актове за гражданите и юридическите лица възниква единствено при засягане или обременяване със задължения, тъй като липсва пълномощие или мандат да бъдат защитавани правата, законните интереси или обременяването със задължения на други граждани. Ако свободно определените от сдружението цели обосновават правния му интерес, това означава, че то може да оспорва по своя преценка и винаги всички административни актове. Правният интерес обаче не може да възникне предварително и по принцип по силата на регистрирания от юридическите лица с нестопанска цел предмет на дейност и обявените от тях цели. Правният интерес във всеки конкретен случай се поражда в зависимост от въздействието, което актът оказва в правната сфера на оспорващия. Юридическите лица с нестопанска цел, които се обявяват в защита на обществен или съсловен интерес или на засегнати права или свободи на определена обществена група или на всички граждани и организации на територията на страната, трябва конкретно да обосноват връзката между акта и извършваната от тях дейност в обществена полза, за да имат право да го оспорват. Трайна и последователна е съдебната практика и теория, че е недопустимо да се подава жалба в защита на чужди права или законови интереси, при липса на пълномощие и мандат за такава защита /виж чл. 26, ал. 2 от ГПК приложим субсидиарно на основание чл. 144 от АПК/. Оспореният в случая общ административен акт въздейства върху определен вид обществени отношения, свързани с общото управление на водите. При това приложно поле и специфичен предмет, актът в неговата цялост не препятства по никакъв начин извършваната от сдружението дейност, нито засяга определен обществен интерес така, както той е дефиниран в посочените в устава цели. За дружеството е налице правен интерес от оспорване само по отношение на конкретните посочени в жалбата мерки и този правен интерес следва от качеството му на заинтересована общественост. Извън обосновката си, свързана с двете посочени конкретни мерки обаче дружеството не сочи конкретни нарушения, свързани с опазване на околната среда при приемане на акта, въз основа на които да бъде изведен правен интерес. Наличието на правен интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за разглеждане и произнасяне по оспорването, поради което за съда не е налице процесуалната възможност за постановяване на решение по същество на жалбата в разглежданата част. Съответно, жалбата, като недопустима, следва да бъде оставена частично без разглеждане, на основание чл. 159, т. 4 АПК вр. чл. 184 АПК, а производството по делото съответно да се прекрати в тази част. Водим от горното Върховният административен съд, трето отделение,