Определение № 7478 от 18.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4755/2024 г.

Производството е по чл. 229 и сл. АПК. Образувано е по частна жалба от „Булкарто“ ЕООД и е срещу определение № 2965 от 12 март 2024 г., постановено по адм.д. № 10689/2023 г. по описа на Върховен административен съд, седмо отделение. С доводи за неправилност и незаконосъобразност се иска неговата отмяна. Писмени възражения в срока по чл. 232 АПК са депозирани. Върховният административен съд, втора колегия, в настоящия петчленен състав, намира частната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество, е основателна по следните съображения. Върховният административен съд е бил сезиран с частна жалба от ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма „Иновации и конкурентоспособност“ 2014-2020 г., срещу определение № 728/11 август 2023 г., постановено по адм. дело № 121/2023 г. по описа на Административен съд гр. Габрово. В закрито съдебно заседание Върховният административен съд с определение № 11153 от 15 ноември 2023 г., постановено по адм.д. № 10689/2023 г., е оставил без разглеждане частната жалба като недопустима, прекратил е производството по делото и е осъдил Министерство на иновациите и растежа да заплати на „Булкарто“ ЕООД, сумата от 400 лева, представляваща разноски по делото. Посочил е, че инстанционен контрол за правилност на съдебния акт, постановен в производство по реда на чл. 197 - чл. 201 АПК, е допустим ако съдът е сезиран с жалба от страна, на която законът е предоставил право на обжалване. Приел е, че административният орган, а именно ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма „Иновации и конкурентоспособност“ 2014-2020 г., няма гарантирано процесуално право на частна жалба срещу определението на Административния съд гр. Габрово, тъй като той не е страна в административното производство, а решаващ орган. Поради това и не е носител на правото на обжалване на постановения от съда акт, както е разписано в чл. 200, ал. 2 АПК. С молба от 04 януари 2024 г. по реда на чл. 248 ГПК, дружеството „Булкарто“ ЕООД е поискало изменение на определение №11153/15 ноември 2023 година по адм.д. № 10689/2023 година по описа на Върховния административен съд, в частта за разноските. Претендира присъждане на заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 9 500 лева в цялост. При условията на евентуалност, и като се позовава на Наредба № 1 от 09.07.2024 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, прави искане за присъждане на 1000 лева адвокатско възнаграждение. С определение № 2965 от 12 март 2024 г., постановено по адм.д. № 10689/2023 г. Върховният административен съд, седмо отделение отхвърля искането на „Булкарто“ ЕООД, за изменение на определение №11153/15 ноември 2023 г. по адм.д. № 10689/2023 година по описа на Върховния административен съд, в частта за разноските. Съдът е изложил съображения, че се е произнесъл с оглед изхода на правния спор по направеното искане за разноски, както и при съобразяване на възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, направено от РУО, съобразявайки фактическата и правна сложност на спора. Прилагайки решение на СЕС от 25 януари по дело С-438/22 година, касационният състав е приел, че националният съд е длъжен да откаже да приложи Наредба № 1 от 09.07.2024 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Посочил е, че размерът на адвокатското възнаграждение е съобразен с фактическата и правна сложност на спора и не следва да бъде изменян. Така постановеното определение е неправилно, поради което следва да бъде отменено и вместо това да се уважи искането за изменение на решението. Настоящият съдебен състав намира, че относно начина, по който се определя от съда възнаграждението на адвоката, следва да се приложат критериите по решението по дело С-57/15 на СЕС за разумност и пропорционалност. С Решение от 28 юли 2016 г. по дело С-57/2015 на СЕС е прието, че правната уредба следва да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат пропорционални. Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна действително е понесла за адвокатска помощ, стига те да са разумни. Макар изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които действително е направила. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. В същото време обаче съставът на съда счита, че възнаграждението в обжалваното определение не е установено именно при спазване тези критерии. В случая съдът не е взел предвид изтъкнатите в жалбата условия като предмет на спора, неговата цена и труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право, т. е., каква е фактическата и правна сложност на делото и обемът на извършените от пълномощника действия по защитата. С Решение от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016 СЕС е приел, че чл. 101, пар. 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че националната правна уредба на Република България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат, под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката, да договарят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС. Посочено е също запитващата юрисдикция да провери дали с оглед конкретните условия за прилагането на такава правна уредба действително отговаря на легитимните цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. Същевременно в случая следва да бъде взета предвид и Директива 2004/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. относно упражняването на права върху интелектуалната собственост. Чл. 14 от нея предвижда, че държавите-членки гарантират, че понесените от печелившата страна разумни и пропорционални съдебни разноски и други разходи, са за сметка на губещата страна, освен ако това не се позволява от съображения за справедливост. В тази връзка, правилно е и се споделя от настоящия състав разбирането, че присъждането на неразумни и несъразмерни разноски би могло да влоши качеството на адвокатските услуги. Определянето от съда на възнаграждение съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото и положения в тази връзка от адвоката труд, се явява от една страна присъждане на разумни и съразмерни разноски, а от друга стимулира оказването на качествена адвокатска услуга. Значението на присъждането на разумни и пропорционални разноски е тълкувано от СЕС в светлината на чл. 3, § 2 от същата директива, според който предвидените в нея процедури и средства за защита трябва да бъдат разубеждаващи. Според СЕС, разубеждаващият ефект от иск за установяване на нарушение би бил сериозно намален, ако нарушителят може да бъде осъден да възстанови само една малка част от разумните разноски за адвокат, които притежателят на накърненото право е направил. Така постановеното определение противоречи на решението на СЕС от 05 декември 2006 г. по съединени дела С-94/04 и С-202/04 /Ф. Ч. и др./, дадено по преюдициално запитване относно италианската правна уредба на адвокатските възнаграждения. Това е така, на първо място, защото по т. 2 от онова решение СЕС дава отговор, че правна уредба, съдържаща абсолютна забрана да се постига съглашение за отклоняване от минималните възнаграждения, определени в тарифа за адвокатските възнаграждения, като тази в главното производство, за услуги, които са: а/ съдебни услуги и б/ запазени за осъществяване от адвокати, представлява ограничение на свободното предлагане на услуги, уредено в чл. 41 ЕС. Националният съд следва да реши дали такава правна уредба, в светлината на подробните правила за прилагането й, действително служи на целите за защита на потребителите и доброто правораздаване, което би могло да я оправдае, и дали ограниченията, които налага, не изглеждат непропорционални с оглед на тези цели. Правото да се присъдят направените по делото разноски за такси, адвокатски хонорар, възнаграждение за вещи лица, свидетели и др., както и правото за възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение е регламентирано с разпоредбата на чл. 143 АПК, респ. чл. 81 ГПК, във вр. с чл. 78 ГПК, вр. с чл. 144 АПК и съставлява имуществено субективно право на страната в процеса, което следва да бъде удовлетворено с оглед на крайния правен резултат по делото. Разпоредбата на субсидиарно приложимия чл. 78, ал. 5 ГПК относно прекомерните адвокатски възнаграждения, следва да бъде приложена когато възражението на насрещната страна е направено до приключване на устните състезания. Доколкото настоящото производство касае специфична хипотеза за установяване наличието на абсолютна предпоставка за упражняване процесуалното право на частна жалба, развива се между касационния жалбоподател и лицето по чл. 213а, ал. 6 АПК (респ. съставлява процес относно процеса, в който останалите страни не участват), правото на ответника в спорното материално правоотношение да упражни правото си на възражение относно размера на адвокатското възнаграждение не е преклудирано. Поради това няма пречка подобно искане да бъде направено с отговора на молбата по чл. 248 ГПК, вр. с чл. 144 АПК. В настоящия случай се установява, че възражението за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК на разноските направени от ответника и претендирани за присъждане в производството по делото е направено своевременно. Предявяване на такова възражение е допустимо до приключване на устните състезания в съответната инстанция, а при закрити производства, до постановяване на съдебния акт. Съдът намира, че възражението за прекомерност е заявено своевременно - с писмения отговор на молбата за изменение на определение № 11153/15 ноември 2023 година по адм.д. № 10689/2023 година по описа на Върховния административен съд, в частта за разноските, доколкото в случая не е провеждано открито съдебно заседание, до края на което би следвало да се направи такова възражение. В конкретната хипотеза искането за разноски е изложено от страна на ответника в писмения отговор срещу частната жалба, препис от който не се изпраща на частния жалбоподател, за да може последният да се запознае с размера на адвокатското възнаграждение и да възрази срещу него. Предвид гореизложеното молбата за изменение на определение №11153/15 ноември 2023 година по адм.д. № 10689/2023 година по описа на Върховния административен съд, в частта за разноските следва да бъде уважена като на страната се присъдят разноски при съобразяване основателния довод за тяхната прекомерност. В конкретния случай от материалите по делото се установява, че по делото, което макар да не е с изключително висока степен на фактическа и правна сложност, адвокатът е изготвил обоснован и аргументиран писмен отговор на частната жалба. Но заплатеното в размер на 9500 лева адвокатско възнаграждение се явява действително прекомерно, поради което същото следва да бъде определено на 2000 лева, съобразно чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Същото съответства, както на фактическата и правна сложност на конкретното дело, така и на обема работа, договорен и извършен от адвоката. Министерството на иновациите и растежа не следва да бъде осъдено да заплати на частния жалбодател направените в настоящето производство съдебно-деловодни разноски, в размер на 600 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. Макар и своевременно поискани такива не се дължат, тъй като разноски се присъждат в производствата, в които съдът се произнася със съдебен акт по същество, каквото настоящото производство не е (аргумент от чл. 81 ГПК, вр. чл. 144 АПК).