Решение № 97 от 2.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 828/2010 г.

Решение № 97 от 2.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 828/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол - гр. С. срещу решение № 381 от 31.03.2010 г. на Пловдивски апелативен съд по в. т. д. № 998/2009 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 294/16.07.2010 г. на ОС-Пловдив по т. д. № 322/2006 г. за отхвърляне на иска на касатора срещу [фирма]-С. и С. -К. Е. - [населено място] с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД по отношение на договор за покупко-продажба на недвижим имот. Навеждат се оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост и се претендира ВКС да отмени обжалваното решение и постанови ново, с което да уважи иска като основателен. Ответната страна в отговор на касационната жалба, изразява становище, че същата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното въззивно решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на касатора срещу двамата ответници [фирма]-С. и [фирма]- [населено място] с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, въззивният съд е преценил, че не е налице третият елемент на фактическия състав пораждащ правото на отменителен иск, съгласно правната норма в цитираната законова разпоредба: знание от страна на приобретателя на имота [фирма] за увреждането. Съставът е преценил, че с договор за покупко-продажба с н. а. № 7, рег. № 7000, нот. дело № 392 на нотариус П. с р-н на действие-РС-Пловдив ответникът [фирма] е продал на втория ответник С. -К. Е. - [населено място] недвижим имот, който е бил част от обект "Търговска база" - гр. П. Последният е предмет на договор за приватизационна продажба от 10.01.2000 г. по силата, на който Министърът на икономиката на РБ е прехвърлил собствеността на [фирма]. Този договор съдържа и клауза, с която приобретателят по приватизация се задължава да не отчуждава придобития имот или част от него, докато не е заплатил изцяло цената на продавача. Ищецът АГПСК се явява кредитор на дружеството-купувач по приватизационния договор по вземания за неустойка за забава плащането на продажната цена по приватизационната сделка, съгласно влязло в сила осъдително решение. С оглед изложеното е налице качеството на ищеца на кредитор по отношение на [фирма], сделката обективно го уврежда, но е останал недоказан фактът, че дружеството-приобретател на имота е знаел за увреждането правата на ищеца-кредитор и е имал намерение за това. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпросите, дали за да е налице е основание за уважаване на отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД относно възмездна сделка е достатъчно третото лице-приобретател на имуществото да е знаел за увреждането на кредитора или трябва и да е налице намерение за това увреждане и следва ли второто по презумпция от първото или намерението трябва да се доказва в пълен обем от страна на ищеца, доколкото този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - основание за допускане до касация, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По основателността на касационната жалба: Касационната жалба е неоснователна. Основното оплакване в касационната жалба е за необоснованост на съдебното решение относно изводите на решаващия съдебен състав за липсата на субективния елемент на сложния фактически състав пораждащ потестативното право на отменителен иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, т. е. липсата на знанието от страна на приобретателя на имота С. - К. Е. - [населено място] за увреждането. За да обоснове обратното, касаторът сочи, че видно от самия нотариален акт № 7, т. III, рег. № 7000 н. д. 392 от 2004 г. на нотариус С. П. № 326 на НК, с р-н на действие ПРС, инкорпориращ атакуваното разпоредително действие, в него са описани и следователно са били представени при изповядване на сделката, приватизационния договор от 10.01.2000 г. и анекса към него от 01.03.2004 г. Прави се изводът, че на купувача по атакуваната покупко-продажба е била известна клаузата за договорена неустойка за забавено плащане на цената, което пък от своя страна означава, че същият е знаел за увреждането на кредитора и е имал намерение за това. Настоящият състав на ВКС, II т. о. не споделя така наведените доводи в касационната жалба по следните съображения: Дори и да се приеме, че при изповядване на сделката пред нотариуса на купувача по нея ответникът [фирма]-[населено място] е станало известно съдържанието на клаузата за договорена неустойка за забавено плащане на цената, то това не води до извода, че по отношение на дружеството- приобретател е налице знание за увреждането на ищеца-кредитор. Преди всичко, за да е налице изобщо вземане за неустойка за забава е необходимо, освен изрична уговорка за това, още и наличие на самия факт на забавата изразяващ се в неизпълнение на падежа. Последното е правопораждащ факт, който няма как да се установи от съдържанието на самия договор и следователно не може да се направи извод, че приобретателят, като се е запознал със самия договор и анекс, е узнал за налично вземане на ищеца към [фирма]- С. Същият не е бил и страна по спора по иска на А. срещу [фирма] за присъждане на самата неустойка за забава при плащането на вноски от цената по приватизационния договор с падежи 10.01.2002 г., 10.01.2003 г. и 10.01.2004 г., предмет на т. д. № 271/2007 г. на Пловдивски окръжен съд. Следователно няма основание да се приеме, че ответникът по иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД С. -К. Е. - [населено място] в качеството му на купувач по атакуваната възмездна сделка е знаел за увреждането на ищеца като кредитор по вземане за неустойка за забава към [фирма], предвидена в приватизационния договор, поради което и обжалваното въззивно решение се явявя правилно. С оглед правните въпроси, по които е допусната касация следва само да се отбележи, че вторият: за намерението за увреждане на кредитора е съотносим към съвсем друга хипотеза на отменителния иск - тази в чл. 135, ал. 3 от ЗЗД: когато атакуваното правно действие е извършено преди възникването на самото вземане на увредения кредитор и не касае настоящият правен спор. По отношение на разноските: От страна на ответника по касационната жалба [фирма] е поискано присъждане на разноските пред ВКС в размер на 5000 - пет хиляди лева - платен адв. хонорар, за установяването на които е представен договор за правна помощ. Съгласно константната практика на ВКС разноски се присъждат от съдилищата само при доказване, че такива реално са извършени. Това се отнася и специално за адвокатското възнаграждение. Условие за присъждането му е доказване на самото плащане чрез /договор за правна помощ, съдържащ и разписка за плащане, изрична разписка, фактура, документ за банков превод и прочие/ така: определение № 276/07.05.2009 г. по ч. т. д. № 301/2009 на ВКС, II т. о., опр. № 20/13.02.2009 г. по ч. т. д. 477/08 на ВКС II т. о., опр. № 56/16.10.2008 г. по т. д. № 31/2008 на ВКС, I т. о., определение № 535/09.07.2010 г. по ч. т. д. № 388/2010 г. на ТК, II т. о. на ВКС и други/. В настоящия случай такъв документ липсва, поради което и това искане не следва да се уважава, поради недоказаност на направата на претендираните за понасяне от противната страна разходи на ответника. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение