Определение № 1809 от 10.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4186/2024 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от Т. Н. Х., чрез адв. Е. Б., против определение № 580/13.06.2024 г. на Старозагорския окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 223/2024 г. Въззивният Старозагорски окръжен съд в това определение се е произнесъл по искания, подлежащи на обжалване по различен процесуален ред: 1. с акт, с който е допълнил своето определение в частта за разноските - по чл. 248, ал. 1 ГПК (въпреки непрецизния диспозитив), който акт подлежи на обжалване пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК; 2. с акт, с който е потвърдил определение на първостепенния съд по чл. 248, ал. 1 ГПК - по чл. 274, ал. 1 т. 2 ГПК, който подлежи на обжалване пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Съставът на ВКС по настоящото частно производство е установил, че подадената частна жалба срещу горното определение по естеството си съдържа две частни жалби за разглеждане от ВКС – едната е по чл. 274, ал. 2 ГПК, а другата – по чл. 274, ал. 3 ГПК. Те са нередовни, защото не е ясно оплакванията в общата жалба за коя част от акта на окръжния съд се отнасят, тази по чл. 274, ал. 3 ГПК не съдържа изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, внесена е само една държавна такса. Делото е оставено без движение, като на жалбоподателя са дадени указания за отстраняване на констатираните нередовности. От него е постъпила в срок уточнителна молба, че обжалва въззивното определение само в частта, постановена по чл. 248, ал. 1 ГПК. Изяснил е, че определението в тази част на Старозагорския окръжен съд е необосновано, няма мотиви относно фактическата и правна сложност на спора във връзка с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, не са обсъдени релевантни обстоятелства; адвокатското възнаграждение е несъответно на цената на иска и положения труд. Насрещните страни Й. П. П. и И. С. П. не са изразили становище по уточнената частна жалба. В отговора по първоначалната частна жалба, чрез адв. П. Х. К., отговарят, че тя е недопустима, защото въззивното производство се е развило по дело с цена на иска под 5000 лв. („материалният интерес е 5300 лв., но към момента на придобиване на недвижимия имот Й. П. П. е в брак с И. С. П., поради което е в режим на съпружеска имуществена общност и двамата съпрузи притежават по 1/2 ид.ч.“ ). Т. Х., също така, не бил обжалвал въззивното определение за прекратяване на производството, поради което частната му жалба срещу определението по чл. 248, ал. 1 ГПК се явява недопустима. Считат също, че адвокатските възнаграждения са заплатени по два субективно съединени искове и в минимален размер по Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет, поради което не могат да се редуцират в по-нисък размер. Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, и срещу подлежащ на обжалване пред Върховен касационен съд съдебен акт. Възраженията за недопустимост на същата са неоснователни. Т. Х. е предявил против Й. П. П. и И. С. П. иск за нищожност на договор за продажба на недвижим имот. Последният е с данъчна оценка 5446,60 лв., установена по надлежен ред в първоинстанционното производство, която е и цена на иска, както е приел и районният съд (неправилно П. се позовават на данъчната оценка, посочена в нотариалния акт, в който е оформена продажбата). Те, също така, признават, че са закупили недвижимата вещ в условията на съпружеска имуществена общност, а тя е бездялова, поради което всеки от тях е материално и процесуалноправно легитимиран в защита на правата върху цялата вещ, т.е. цената на исковете срещу всеки от двамата ответника е 5446,60 лв. Обжалваемостта на определението по чл. 248, ал. 1 ГПК се определя от обжалваемостта на акта, който допълва или изменя в частта за разноските, а не дали този акт е също обжалван. В случая въззивното производство е прекратено поради оттегляне на жалбата. Това определение подлежи на обжалване. Й. и И. П. са поискали допълване на горното определение с присъждане в тяхна полза на сторените по въззивното делото съдебноделоводни разноски. С определение № 580/13.06.2024 г. въззивният съд се е произнесъл и това му определение, съгласно чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, може да се обжалва с частна жалба, поради това, че и определението, което допълва също подлежи на обжалване. В заключение, частната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване пред ВКС съдебен акт и е допустима. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд съобрази следното: С обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, въззивният по делото съд е установил, че е пропуснал да се произнесе по искането на Й. и И. П. за присъждане на съдебни разноски по делото. Те са представили доказателства за платено адвокатско възнаграждение от по 2980 лв. за всеки. По възражението на Т. Х. по чл. 78, ал. 5 ГПК въззивният съд изложил съображения, че хонорарът изцяло съответства на минималните размери на Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет към датата на сключване на договорите за правна защита и съдействие – 14.02.2024 г. Заплатеното възнаграждение, също така, съответства на материалния интерес по делото, на извършените процесуални действия – написване на 2 бр. отговори на въззивната жалба, и предвиденото и очаквано лично явяване и пледиране в открито съдебно заседание. В заключение намерил, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от П. е неоснователно. Съставът на Върховни касационен съд намира, че заплатеното общо адвокатско възнаграждение от П. се явява прекомерно. Окръжният съд неправилно е приел, че е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет. Съгласно решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 съдът не е обвързан от минимално определен размер на адвокатския хонорар в нормативен акт, изготвен от съсловна организация на адвокатите, което трябва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на целта по см. на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС. Преценка за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, при направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се извършва от съда съобразно фактическата и правна сложност на конкретния казус, тежестта и спецификата на предоставяната процесуална защита и положените усилия, труд и време при осъществяването й. Неправилно въззивният съд е определил и сложността на делото, развило се пред въззивна инстанция. По въззивното дело адв. П. К. е подал един общ отговор на въззивната жалба от името на двамата си доверители Й. и И. С. П.. Изложението е правно издържано, подробно, с изразено становище по всички оплаквания във въззивната жалба. Делото е приключило с определение за прекратяване в закрито заседание, без явяване на адвоката в открито съдебно заседание. На двамата ответници следва да бъде определено общо адвокатско възнаграждение, тъй като процесуалните действия за тях са извършени от един адвокат, при напълно идентичен интерес, а и с напълно еднакви защитни средства, при напълно идентична позиция. Фактическата и правна сложност на делото е неголяма, приключило е без явяване на адвокат в открито съдебно заседание, от негова страна по делото е отделено време и положен труд за проучване на въззивната жалба и изготвяне на един отговор по нея, който не е формален, а изчерпателен. При тези съображения, касационната инстанция намира, че адвокатското възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на Й. и И. П. във въззивното производство, за сумата от 1200 лв. общо се явява прекомерно. Обжалваното определение следва да бъде изменено в указания смисъл, като Т. Х. бъде осъден да заплати общо на съпрузите П. адвокатско възнаграждение с ДДС в размер на 1440 лв. МОТИВИРАН от горното, съдът