Определение № 308 от 03.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2590/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от пълномощника на ищцата Т. А. – адвокат Д. Б. от Адвокатска колегия Пловдив срещу определение № 3231 от 13.10.2025г. по в.ч.гр.д. № 2640/2025г. на ОС Пловдив, с което е отменено по подадената от насрещната страна „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД частна въззивна жалба, постановеното в производство по чл.248 ГПК определение № 9250 от 16.07.2025г. по гр.д.№ 169/2025г. на РС Пловдив за присъждане на основание 38,ал.2 ЗАдв. на адв. Бакържиев адвокатско възнаграждение, вместо което въззивният съд е отказал на основание чл.78,ал.2 ГПК присъждането на адвокатско възнаграждение, претендирано на основание чл.38,ал.2 ЗАдв. за безплатно осъществено процесуално представителство пред първоинстанционния съд по уважения срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД иск отрицателен установителен иск; и е потвърдено първоинстанционното определение за оставяне без уважение молбата на адвокат Б. по чл.248 ГПК за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 ЗАдв. за разликата над 400лв. до 960лв. С частната касационна жалба се иска отмяна на определението като неправилно и определяне на адвокатско възнаграждение за осъществената безплатно правна защита в размер на 960лв. Твърденията са, че ответникът е дал повод за завеждане на отрицателния установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла погасителна давност – отправил е покана за плащане, а година след нея е вписал в Централния кредитен регистър вземането си като дължимо, което действие дава гласност, че конкретен правен субект има непогасени задължения и интервенира в правната му сфера на кандидат за отпускане на кредит. Излага съображения защо размерът на дължимото адвокатско възнаграждение следва да е не в размера, определен от първоинстанционния съд, а в размер на 916лв., съобразно материалния интерес – цената на иска 6 164.11 лева. Поддържа се, че отказът за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 ЗАдв. е неправилен. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на частното касационно обжалване по въпроса относно правото на ответник по отрицателен установителен иск, който не разполага с изпълнителен титул за вземането си, да признае същия да основателен, като избегне деловодни разноски на основание чл.78,ал.2 ГПК и достатъчно ли е признанието на предявения иск, за да се освободи ответника от отговорност за разноски, когато сезирането на съда е условие да упражняване на субективно право на ищеца и трябва ли да се позове длъжникът на изтекла в негова полза погасителна давност пред кредитира извънсъдебно?“ Въведена е допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1, предл. последно ГПК с позоваването на определенията по ч.гр.д.№ 2062/2018г. и ч.гр.д. № 3063/2019г. и двете на 4 г.о. на ВКС. В писмен отговор насрещната страна оспорва основателността на искането за допускане на частното касационно обжалване и основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е била сезирана с частни жалби, подадени от: пълномощника на ищцата срещу определението на първоинстанционния съд за отказ в производството по чл.248 ГПК адвокатското възнаграждение за осъществената безплатно правна защита на ищцата да бъде завишено от присъдените с решението 400лв. на 916лв.; ответника срещу определението на СРС в частта за оставяне без уважение молбата му по чл.248 ГПК да не бъдат присъждани разноски в полза на адв. Б., тъй като е налице хипотезата на чл.78,ал.2 ГПК. С обжалваното определение е уважена изцяло частната жалба на ответника „АСВ“ АД и е отхвърлена частната жалба на адвокат Б. с мотивите: Няма спор, че отрицателен установителен иск по чл. 124 ал. 1 ГПК за несъществуване на парично вземане като погасено по давност е допустим, т.к. длъжникът има правен интерес да установи несъществуването му със сила на присъдено нещо и когато не е заплашен непосредствено от процесуална или извънпроцесуална принуда, а ответникът по предявен такъв иск не може да предизвика прекратяване на делото поради липса на правен интерес за ищеца, но може да удовлетвори този му интерес като признае иска. При изрично такова признание и ако не се е снабдил с изпълнителен титул за вземането си и не разполага с друга процесуална или извънпроцесуална принуда да събере същото / какъвто е настоящия случай /, следва да се приеме че ответникът не е дал повод за предявяване на иска. Счетоводно неотписване на вземането от кредитора не съставлява действие по принудително изпълнение. Не съставлява такова действие, както и повод по смисъла на чл. 78 ал. 2 ГПК изпратеното от ответното дружество до ищцата становище, с което то я уведомява за процесното свое вземане към нея, произтичащо от сключен с „ Ай Ти Еф Груп „ АД договор за кредит от 20.05.2019 г. и цедирано му от последното на 04.09.2023г., защото след изтичането на давността, вземането продължава да съществува, като съдебното решение за уважаване на предявения отрицателен установителен иск формира СПН само за това, че кредиторът не притежава правото на принудително изпълнение за него след изтичането на давностния срок. Но доброволното му изпълнение от страна на длъжника е винаги възможно и плащането не е без основание (чл. 118 ЗЗД), включително и след влизане в сила на решението, с което искът е уважен. С оглед и на изричното и своевременно с отговора на исковата молба признание на иска от ответника и липсата на предприети от него действия за принудително събиране на вземането преди и след погасяването му по давност, основателно е поддържаното в частната му жалба, че не следва да отговаря за направените от ищцата разноски и в частност за възнаграждението по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 ЗА на процесуалния й представител. В случая са налице и двете кумулативно визирани от разпоредбата на чл. 78 ал. 2 ГПК предпоставки. При мотивиране на изводите си окръжният съд се е позовал на практика на ВКС - Определение № 474/07.11.2019 г. по ч.гр.д. № 3063/2019г. на Четвърто г.о.; Определение № 75/21.04.2017 г. по ч.гр.д. № 1371/2017 г. на Първо г.о.; Определение № 95/22.02.2018. на ВКС по ч.гр.д. № 510/2018 г. на Четвърто г.о.; Определение № 318/25.07.2018 г. на ВКС по ч.гр.д. № 2828/2018г., Трето г.о.; Определение № 420/16.11.2018 г. на ВКС по ч.гр.д. № 3300/2018г., Трето г.о.; Определение № 468/18.12.2018 г. на ВКС по ч.гр.д. № 4586/2018г., Трето г.о. С тези съображения частната жалба на ответника е счетена за основателна, а при извода, че ответникът е освободен от отговорност за разноските на ищеца, е изведено, че той не се явява осъдената за разноски насрещна страна по смисъла на чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 ЗА, съответно не следва да възмездява и оказаната на ищцата от процесуалния й представител безплатна правна помощ. Искането за осъществяване на факултативния касационен контрол е неоснователно: Не е налице твърдяното от частния касационен жалбоподател противоречие на обжалвания акт с цитираната практика на ВКС. Посоченото в изложението определение № 474/07.11.2019г. по ч.гр.д.№ 3063/2019г. на 4 г.о. на ВКС е първият посочен от въззивната инстанция акт, на който тя коректно се е позовала при обосноваване на становището си. С определението на касационната инстанция при допуснато частно касационно обжалване по частна касационна жалба на ищец срещу отказ за изменение на решението за уважаване на иск за несъществуване на вземане в частта за разноските, е потвърден обжалваният акт със съображенията, че в случая е налице именно хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК, тъй като от представените доказателства, се установява, че ответникът не е дал повод за завеждане на отрицателния установителен иск, тъй като ангажираните по спора доказателства несъмнено установяват този факт. Видно е, че касаторът неуместно и несъответно се позовава на този акт като допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Във второто цитирано в изложението определение по ч.гр.д.№ 2062/2018г. на 4 г.о. на ВКС, не е обсъждана хипотезата, въведена от обжалващата страна - кредиторът да не е разполагал с изпълнителен титул. В исковата молба ищцата се позовава единствено на уведомяване от ответника за непогасено задължение по отпуснат кредит, а не на наличие на издаден изпълнителен лист, в който смисъл са и мотивите на въззивния състав. По тези съображения позоваването на определението по ч.гр.д. № 2062/2018г. на 4 г.о. отново не е уместно и адекватно и не може да послужи като релевантна допълнителна предпоставка за проверка на правилността на обжалвания акт. Съгласно формираната практика на ВКС ответникът по предявен установителен иск, когато е направил признание на иска, не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, с възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. Прието е, че в хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция (в този смисъл Определение № 3252/01.11.2023 г. по ч.гр.д. № 3618/2023 г. на III г.о. на ВКС, Определение № 2367/15.05.2024 г. по ч.гр.д. № 759/2024 г. на IV г.о. на ВКС и др. ) Практиката на ВКС застъпва становището, че смисълът на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е, ответникът да не се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Основателен е доводът в отговора на частната касационна жалба, че по делото липсват доказателства в предходен момент ищецът да се е позовал на изтекла погасителна давност, каквото е основанието за недължимост на вземането, въведено с предявения иск. Отсъстват твърдения и доказателства ищецът да е сезирал ответника, съответно да се е възползвал от предвидената процедура в чл. 24 от Наредба № 22 от 16.07.2002г. за Централния кредитен регистър, издадена от БНБ, която предвижда нормативно уреден ред за защита на лицата, които считат, че подадената и съдържащата се в регистъра информация за тях е неточна. Наред с това жалбоподателят игнорира и разпоредбата на чл.19,ал.2, съгласно която информацията за кредитната задлъжнялост, която се предоставя, включва данни за „текущото състояние на кредитите, за просрочията по активни и по погасени кредити за 5-годишен исторически период“. Атакуваният съдебен акт не е постановен и в противоречие с практиката на ВКС, включително и с определение № 95/22.02.2018 г. по ч.гр.д. № 510/2018 г. на 4-то г.о. на ВКС - извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба, но отговорност за разноски ще възникне при отправянето на последващи покани за плащане, след като длъжникът се е позовал на давността. Последната хипотеза в случая не е налице, което обуславя и недопускане на частното касационно обжалване и по отношение на двете части на обжалваното определение. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.