Определение № 3431 от 01.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3152/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 166, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 217, ал. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ). Образувано е по частна жалба на Д. И. Г. против определение № 1037 от 30.01.2025 г., постановено по адм.д. № 2341/2024 г. по описа на Административен съд гр. Варна. Жалбоподателят навежда доводи за неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът – кметът на община Варна не изразява становище по частната жалба. Ответникът – Р. С. Д., в писмено становище, оспорва частната жалба. Моли обжалваното определение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски. Върховният административен съд намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното определение Административен съд гр. Варна оставя без уважение искането на жалбоподателя за спиране на допуснатото, по силата на закона, предварително изпълнение на заповед № 3210/20.09.2024 г. на кмета на община Варна, с която на основание чл. 195, ал. 4 вр. чл. 196, ал. 3 ЗУТ е наредено възстановяване на сградна и площадкова канализационна мрежа, осигуряваща и двата дяла на строеж [адрес]. За да постанови този резултат първоинстанционният съд приема, че жалбоподателя не сочи нови обстоятелства, които да обосноват повторното искане за спиране на предварителносто изпълнение на оспорения административен акт. Констатира, че заболяването на детето на Д. Г. датира от предходни периоди и не представлява ново обстоятелство по смисъла на закона, като липсват доказателства за наличие на причинна връзка между здравословното състояние на детето и допуснатото предварително изпълнение на заповедта. Приема, че липсват доказателства, че помещението, предвидено за нуждите на детето е идентично с помещението, в което следва да бъде възстановена канализацията. Прави извод, че нормата на чл. 166, ал. 2 АПК изисква предварителното изпълнение да причини значителни или трудно поправими вреди на оспорващия, а не на членовете на семейството му, като такива твърдения в искането липсват. По тези съображения съдът прави заключение за неоснователност на искането за спиране на предварителното изпълнение на обжалваната заповед. Обжалваното определение е постановено в съответствие с материалния закон и е обосновано. Оспорената заповед е издадена на основание чл. чл. 195, ал. 4 вр. чл. 196, ал. 3 ЗУТ, поради което и на основание чл. 217, ал. 1, т. 9 вр. ал. 2 обжалването не спира изпълнението, освен ако съдът разпореди друго. В тази връзка законосъобразен е изводът на съда, че производството в случая е по реда на чл. 166, ал. 4 вр. ал. 2 АПК, при което в тежест на жалбоподателя е да ангажира доказателства, установяващи, че предварителното изпълнение на заповедта ще му причини значителни или трудно поправими вреди. В подкрепа на този извод е и правилото на чл. 166, ал. 3 АПК, съгласно което искането се разглежда в закрито заседание, при което съдът преценя наличието или липсата на основания за спиране на предварителното изпълнение с оглед приложените към искането доказателства. Правилно съдът приема, че по отношение на жалбоподателя не са налице материалноправните предпоставки на чл. 166, ал. 2 от АПК за спиране на предварителното изпълнение на заповедта. В производството по чл. 166, ал. 2 вр. ал. 4 от АПК съдът следва да установи дали спрямо жалбоподателя са налице материалноправните предпоставки за спиране на допуснатото по силата на закона предварителното изпълнение, а именно, дали последното би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Посочената норма разпорежда, че изпълнение, допуснато с разпореждане, може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Изискването на чл.166, ал. 2 от АПК за наличие на нови обстоятелства е относимо и в случаите, когато предварителното изпълнение на административния акт е допуснато по силата на закона, както е в настоящия случай. Това означава, че законодателят презюмира наличие на особено важни държавни и обществени интереси, като постановява предварително изпълнение на заповедите по чл. 195 и чл. 196 ЗУТ. Необходимостта от защита на такива интереси са и материалноправните предпоставки, регламентирани в хипотезата на чл. 60, ал. 1 от АПК, при наличието, на които административният орган може да допусне предварително изпълнение на административния акт. Законосъобразен е изводът на съда, че здравословното състояние на детето на жалбоподателя датира много преди да бъде издаден обжалвания административен акт, а приложеното медицинско направление, не установява обективното състояние към дата 27.01.2025 г., като амбулаторен лист или други доказателства не са приложени. Не е доказано и твърдението, че изпълнението на заповедта ще влоши здравословното състояние на детето. От приложеното медицинско направление/искане е видно, че е налице оплакване за влошаване здравословното състояние на детето след конфликт със съседи по повод битов проблем, а не от предварителното изпълнение на заповедта. От събраните по делото доказателства е установено, че притежавания от Д. Г. имот е самостоятелен обект в сграда с площ от 125 кв.м., с предназначение жилище, апартамент, състоящ се от коридор, две стаи, баня с тоалетна, тоалет, стълбище към изби, коридор в избен етаж и две изби, а сградната канализационна мрежа, преминава през избените помещения, а не в жилищната площ. Доказателства, установяващи, че избените помещения са с променено предназначение, по предвидения за това в закона ред и е извършено преустройство за нуждите на детето по делото не са представени. Следователно твърдените вреди не са доказани. Ето защо като отхвърля искането за спиране на предварителното изпълнение на заповедта първоинстанционния съд постановява определение, съответно на материалния закон. Разноски на Р. С. Д. не следва да се присъждат, тъй като съдът се произнася по искането за разноски при приключване на производството в съответната инстанция (чл. 172а, ал. 1, т. 7 АПК и чл. 81 ГПК, вр. с чл. 144 АПК), което води до извод, че отговорността за разноските се определя с акта, с който се решава материалноправния спор или се слага край на съдебното производство. Цитираните разпоредби не намират приложение, когато съответното производство приключва с акт, след който спорът продължава да бъде висящ (както в настоящия случай). При него разноските на страната, включително и за адвокатско възнаграждение ще бъдат възложени при приключване на съдебния процес с оглед изхода на материалноправния спор. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 236 АПК Върховният административен съд, второ отделение,