Определение № 469 от 20.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11835/2024 г.

Производството е по реда на дял трети, глава тринадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частната жалба на Изпълнителния Директор на Държавен Фонд /ДФ/ „Земеделие“, подадена чрез процесуалния му представител юрк. Захариева, против Определение № 2061 от 28.10.2024 г., постановено по адм. дело № 638/2022 г. по описа на Административен съд – София-област /АССО/, с което на основание чл. 248, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/ вр. чл. 144 от АПК е отхвърлена молбата на ответника по делото за изменение на Решение № 1122 от 27.09.2024 г., постановено по същото дело в частта му за разноските. Изложени са съображения, че съдът неправилно е приложил материалния закон, като е отказал да уважи направеното по същество възражение за прекомерност на присъдените в ползата на ЕТ "Фортуна – А. И.“ разноски, под формата на заплатения адвокатски хонорар. Аргументите за това се свеждат до твърдения за неправилната преценка на състава на АССО, че така присъденият размер на разноските съответства на фактическата и правна сложност на казуса, на осъществения обем процесуално представителство; че размерът на разноските при това положение и при своевременно сторено възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК и при съобразяване вкл. и на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/224 на СЕС и Решение от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 е следвало да бъде редуциран под минимума по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По подробно развити аргументи в тази насока, настоява за отмяна на оспореното Определение и съответно изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските. Ответникът по частната жалба – ЕТ “Фортуна – А. И.“, в срока по чл. 232 от АПК чрез процесуалния си представител адв. Василев депозира писмен отговор, с който настоява за оставяне без уважение на частната жалба, като счита че оспореното Определение е правилно постановен, вкл. и в съответствие с материалния закон, за което излага и подробни съображения. Върховният административен съд, осмо отделение, при извършената проверка на атакуваното определение по реда на чл. 218 вр. чл. 236 АПК, приема за установено следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, за която оспореният с нея съдебен акт е неблагоприятен, срещу определение от кръга на визираните в чл. 229, ал. 1, т. 2 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК, в преклузивния срок по чл. 230 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следните съображения: Оспореното определение е валидно и допустимо. За да отхвърли искането на ответника за изменение на постановеното по делото Решение в частта му за разноските, съдът е отхвърлил изложените в молбата по чл.248 от ГПК аргументи, относно фактическата и правна сложност на казуса, като е приел завишена такава, вкл. е обсъдил и осъществения обем процесуално представителство, в следствие на което е формирал и извод, че уговореният и изплатен адвокатски хонорар не е прекомерен, вкл. същият отговаря на минимума по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и на съображенията на СЕС, изложени в Решението от 25.01.2024 г. дело С-438/22. Съобразена е в тази връзка и пълната липса на аргументация от страната при предявяване възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Настоящият съдебен състав преценява като правилно оспореното определение на Административен съд – София-област. Направените оплаквания в частната жалба са неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК, когато съдът отмени обжалвания административен акт, подателят на жалбата има право да получи от бюджета на органа, направените по делото разноски, които включват заплатените разноски за производството и възнаграждение за един адвокат. Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може, по искане на насрещната страна, да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, както е процедирал съда в настоящия случай. Такова искане е своевременно заявено от процесуалния представител на частния жалбоподател. Касационната инстанция намира, че правилно е преценено, че в случая не е на лице прекомерност спрямо действителната фактическа и правна сложност на казуса и осъществения обем процесуално представителство на уговорения и изплатен адвокатски хонорар от жалбоподателя. Делото е със специфичен предмет, който разкрива както фактическа така и права сложност на казуса, наложили извършването на множество процесуални действия, като аргументите за противното в частната жалба не се споделят. Намаляване размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде сторено единствено и само случаите в които същото не съответства на фактическата и правна сложност на казуса и осъществения обем процесуално представителство, каквото несъответствие противно на изложеното в частната жалба, няма. Нищо друго не следва и от аргументите, основаващи се на практиката на СЕС. Действително с първия диспозитив на Решението от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС, е прието, че „Член 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4 § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, като запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“, а с Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, „че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи“. Но така даденото тълкуване не променя гореизложения извод. Преценката на съда е всякога с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Още повече, че както правилно е изтъкнал и съставът на АССО при разглеждане на искането по чл. 248 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК ответникът не е аргументирал по какъвто и да е начин възражението си по чл. 78, ал. 5 от ГПК, вкл. и в аспекта на цитираната практика на СЕС, за да бъдат те преценени от първата съдебна инстанция. По така изложените съображения определението на Административен съд – София-област като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Мотивиран така и на основание чл. 235, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, първо отделение