Определение № 1279 от 12.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 732/2025 г.

Производството е по чл. 60, ал. 8 от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по частна жалба на кмета на район „Триадица“ Столична община, чрез гл. юрк. Вачева, срещу определение №27446 от 17.12.2024 г. по адм. дело №12614/2024 г. на Административен съд – София град. Твърди се неправилност на определението, поради нарушаване на процесуалния и материалния закон. Излага доводи и сочи доказателства за притежаваната от него компетентност по делегация, да издаде процесното разпореждане. Иска се отмяна на определението и постановяване на друго, с което се отхвърли жалбата срещу допуснатото с процесното разпореждане предварително изпълнение на заповед № РТР 24-РД-56-389/02.12.2024г. Ответникът Р. И. С., чрез адв. Вачева, в писмен отговор по частната жалба, изразява становище за нейната неоснователност. Върховният административен съд, второ отделение намира частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество за основателна. С обжалваното определение административният съд е прогласил за нищожно разпореждане на кмета на район „Триадица“ Столична община /СО/, за допускане на предварително изпълнение на негова заповед № РТР 24-РД-56-389/02.12.2024г. За да постанови този резултат приел, че нито в заповедта, нито в някакъв документ по преписката се сочи, че заповедта е издадена по делегация от кмета на Столична Община, нито са представени доказателства, от които да е видно от къде черпи кмета на района компетентността за издаване на заповед с подобно съдържание. От тук извел правен извод, че оспореното разпореждане е издадено от некомпетентен орган, тъй като компетентността да се издаде разпореждане по чл. 60, ал.1 от АПК е на органа, който притежава компетентност да издаде съответния акт, чието предварително изпълнение се допуска. Аргументирал, че заповедта, чието предварително изпълнение е допуснато, е д правно основание по чл. 190, ал. 6 от ЗУТ – за прекарване на временни пътища при липса на съгласие на заинтересованите страни и се издава със заповед на кмета на общината. Кметът на района не разполага с такова правомощие, основано директно на закона. Посочил, че съгласно нормата на § 1 от ДР на ЗУТ кметът на общината може да предостави свои функции по този закон на заместниците си, на главния архитект на общината и на други длъжностни лица от общинската (районната) администрация, т.е. няма пречка да ги предостави и на кмета на района, но доказателства за подобно делегиране на правомощия по делото не са представени. Съдът не е разгледал искането по същество. Така постановеното определение е неправилно и незаконосъобразно. Съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото не е изпълнил задължението си да укаже на административния орган, че следва да представи доказателства за своята компетентност да издаде заповедта, чието допуснато предварително изпълнение е предмет на оспорването, нито служебно е проверил в общодостъпните масиви на Столична община за наличието на заповед на кмета на общината за делегиране на такива правомощия към районните кметове. Частния жалбоподател, с частната си жалба, представя заверено копие от Заповед СОА21-РД09-455/22.03.21г. на кмета на СО, с която в т. 5.10 делегира на районните кметове на СО правото да издават заповеди за прокарване на временни пътища, на осн. чл.190, ал.6 от ЗУТ. Тази заповед е публично достъпна и на официалната интернет страница на Направление „Архитектура и градоустройство“ към СО. От изложеното следва, че изводите на административния съд за некомпетентност на органа, издал процесното разпореждане, са неправилни. След като органа притежава компетентност да издаде заповедта по чл.190, ал.6 от ЗУТ, то той е компетентен да разпореди и нейното предварително изпълнение по реда на чл. 60, ал.1 от АПК. Предвид изложеното са налице основания за отмяна на обжалваното определение. Тъй като първоинстанционният съд въобще не е разгледал спора по същество, относно съответствието на процесното разпореждане с материалния закон, то настоящият касационен състав не може за първи път да стори това. В противен случай би лишил страните от правото спорът им да бъде разгледан на две съдебни инстанции. В случая е налице изключение от правилото на чл. 235, ал. 1 от АПК и приложимост на нормата на чл.236 във вр. с чл. 222, ал.2, т.1 от АПК. Делото следва да се върне за ново разглеждане на нов съдебен състав на същия съд, който да разгледа оспорването по същество. Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение