Определение № 12111 от 11.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9898/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от Д. М. Ш. против определение № 6319 от 19.06.2024 г., постановено по адм. д. № 803/2024 г. по описа на Административен съд гр. Варна. Жалбоподателят навежда доводи за неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на материалния закон. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът – кметът на район „Аспарухово“ - Община Варна в писмено възражение, изразява становище за неоснователност на частната жалба и моли обжалваното определение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за основателна като съображенията за това са следните: С обжалваното определение Административен съд гр. Варна, на основание чл. 161, ал. 1 АПК и чл. 159, т. 5 АПК, отхвърля искането на Д. М. Ш., направено с молба, вх. № 7380/23.05.2024 г. за възстановяване на срока за обжалване на заповед № КС-225А-3/30.01.2024 г. на кмета на район „Аспарухово“ при Община Варна, с която, на основание чл. 225а вр. чл. 223, ал. 1, т. 8 ЗУТ, е разпоредено премахването на незаконен строеж: „Стоманобетонна плоча с метална конструкция върху нея“, изграден в поземлен имот с идентификатор 10135.5549.1846 по КК и КР на гр. Варна, СО „Прибой“, оставя без разглеждане като просрочена жалбата на Д. М. Ш. срещу цитираната заповед и прекратява производството по делото. За да постанови този резултат първоинстанционният съд приема за безспорно, че към датата на издаване на обжалваната заповед - 30.01.2024г., както и към датите, на които са правени опити за нейното съобщаване, жалбоподателят не е бил на територията на Република България, предвид доказателствата по делото, че е командирован като самостоятелно заето лице във Франция, но сочи, че отсъствието на жалбоподателя от страната в случая не може да се интерпретира като „особено непредвидено обстоятелство“, предвид, че се касае за планирано дългосрочно отсъствие, което изключва условието непредвидимост. Излага съображения, че оспорената заповед е връчена на жалбоподателя по реда на § 4, ал. 2, изр. 2 ДР ЗУТ като приема, че са налице изискванията за това, тъй като до Д. Ш. е изпратено писмо от 31.01.2024 г., с приложение - обжалваната заповед. Посочва, че писмото е изпратено по пощата с известие за доставяне, като същото се връща на 22.02.2024г. с отбелязване „непотърсено“, поради което на 28.02.2024 г. от главни инспектори „Контрол на строителството“ при район „Аспарухово“ – община Варна е изготвен констативен протокол, в който служителите на районната общинска администрация удостоверяват обстоятелството, че на 28.02.2024г., на адрес гр. Варна, [улица], [адрес], лицето Д. Ш. не е открито и не му е предявена или връчена Заповед № КС-225А-3/30.01.2024г. на кмета на район „Аспарухово“ при Община Варна. Констатира, че писмото и констативния протокол от 28.02.2024г. са изготвени до адрес, на който жалбоподателя е регистриран като постоянен и настоящ адрес, съгласно приложена по делото справка от НБД „Население“ от 28.05.2024г. Прави извод, че срока за запознаване със съдържанието на акта изтича на 14.03.2024 г., а срокът за обжалване на заповедта изтича на 28.03.2024 г. По тези съображения съдът достига до заключението, че пребиваването на лицето в чужбина към момента на издаване на заповедта и предприетите действия за връчването й, не могат да се приемат като пречка за връчване на акта, респективно като основание за възстановяване на срока. По тези съображения съдът отхвърля искането за възстановяване на срока за обжалване, оставя без разглеждане жалбата като просрочена и прекратява производството по делото. Обжалваното определение е постановено в нарушение на материалния закон. Изводът на първоинстанционния съд, че жалбата на Ш. е подадена след изтичане на предвидения в закона срок за оспорване, е направен в противоречие със закона. С приложения по делото констативен протокол се установява, че на 28.02.2024 г. жалбоподателят не е открит на адреса и не му е връчена заповедта. С констативен протокол от същата дата е удостоверено, че по реда на § 4, ал. 1 ДР ЗУТ е съобщено за издадената заповед чрез поставяне на съобщение на таблото за съобщение в сградата на район „Аспарухово“ – община Варна и на строежа. От съдържанието на приложеното съобщение е видно, че в същото е посочено, че възражения (жалби) срещу заповедта могат да бъдат подавани в 14 дневен срок, считано от датата на поставяне на строежа и на таблото в район „Аспарухово“. Посочено е и че със съдържанието на заповедта, адресатът на същата, може да се запознае в сградата на района. Следователно в случая в съобщението за издаване на заповедта не е указано пред кой орган може да се обжалва същата, поради което в случая е приложима нормата на чл. 140, ал. 1 АПК и срокът за обжалване се удължава с два месеца. Законосъобразен е изводът на съда, че срокът за запознаване със съдържанието на акта изтича на 14.03.2024 г., от който момента започва да тече срокът за обжалване на заповедта, но неправилно съдът приема, че същият изтича на 28.03.2024 г. В случая предвид приложимостта на разпоредбата на чл. 140, ал. 1 АПК срокът за обжалване изтича на 28.05.2024 г., жалбата е депозира на 15.04.2024 г., поради което не е просрочена. Следователно изводът на съда за недопустимост на жалбата поради просрочието й е незаконосъобразен. С оглед на тази констатация искането за възстановяване на срока за обжалване се явява безпредметно. По изложените съображения обжалваното определение в частта му, с която е отхвърлено искането на Д. М. Ш. за възстановяване на срока за обжалване на заповед № КС-225А-3/30.01.2024 г. на кмета на раойн „Аспарухово“-община Варна следва да се обезсили, а в останалата му част да се отмени и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия. Искането за присъждане на разноски в настоящото производство е неоснователно. Разпоредбите на чл. 143 АПК регламентират присъждането на разноски с оглед крайния изход на спора. За да се реализира отговорността за разноски следва самият акт да слага край на делото и с него да приключва съдебния спор, която хипотеза в случая не е налице. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,