Определение № 3476 от 20.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1945/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Й. А., Б. П. А. – лично и като законен представител на Е. А. А. и М. А. А., действащ със съгласието на Б. П. А. против определение № 372/25.06.2024 г. по гр.д.№ 491/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е отхвърлена молбата на жалбоподателите – ищци в процеса, за изменение на постановеното по делото въззивно решение, в частта му по разпределяне отговорността за разноски, като се отменят изцяло присъдените в полза на ответника разноски за първа и въззивна инстанции, поради недоказано да са понесени реално, в евентуалност – за намаляването им, поради прекомерност на заплатените адвокатски възнаграждения, с редуцирането им до размер от 3 000 лева за всяка инстанция, т.е. под минималните размери според Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / насетне в текста сочена като Наредбата /. В евентуалност спрямо това им искане претендират определяне на разноските в съответствие с минималните размери на адвокатски възнаграждения по Наредбата. Жалбоподателите поддържат довода си, че не се дължи възмездяване на разноски в полза на ответника, тъй като не са представени договори за правна помощ и съдействие за всяка от инстанциите, а представените фактури не носят подписи на представляван и представител, нито съставляват такова доказателство представените платежни нареждания – без подпис на банков служител и печат на банкова институция. Неправилно са възмездени и суми от ДДС, въпреки липса на доказателства за регистрация на Адвокатско дружество „Х.,Т.,И.„ по ЗДДС. Заявената в евентуалност дължимост на адвокатско възнаграждение под минималните размери, съгласно Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, се обосновава с решение на СЕС по дело С-438/22г.. Жалбоподателите считат, че според задължителните за съда постановки в същото, определящи при преценката за съразмерност на адвокатското възнаграждение са: вида на спора, интереса, обхвата на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на спора, но не и визираните в Наредбата размери, служещи единствено като ориентир, но не и императив за присъдимите стойности. В евентуалност спрямо предходния довод се поддържа, че дължимото възнаграждение следва да се редуцира поне до минималните размери по Наредбата. Като се изхожда от общ материален интерес на ищците в първа инстанция 400 000 лева, предпоставящ приложението на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата и се съобрази правния резултат във въззивна инстанция – общо присъдени 240 000 лева, за отхвърлената част от исковете на ответника – 160 000 лева би се дължало минимално адвокатско възнаграждение по Наредбата - 8 260 лева без ДДС и 9 912 лева с ДДС. При материален интерес във въззивна инстанция от 320 000 лева, предпоставящ приложението на същата разпоредба от Наредбата, и съобразно правния резултат – уважени искове за 240 000 лева, за защита във въззивна инстанция на ответника се дължат 8 725 лв. без ДДС, съответно 10 470 лева с ДДС. Ответната страна – ЗАД „ОЗК – Застраховане„ АД - оспорва частната жалба, споделяйки съображенията в атакуваното въззивно определение, като в допълнение посочва: по делото са налични доказателства за регистрация на представлявалото го Адвокатско дружество по ЗДДС, доколкото издадената от същото фактура е с начислен ДДС и така е разплатена от възложителя; договорът за правна помощ и съдействие не се нуждае от писмена форма за валидност, като пълномощното и фактурата за платен хонорар са достатъчни да докажат възникнала по неформален договор за правна помощ облигационна връзка; съгласно чл. 6 от Закона за счетоводството, подписът и печатът върху фактурата не са задължителни и съществени нейни реквизити; представеното платежно нареждане отговаря на изискванията за електронен документ, съгласно Закона за електронния документ и електронния подпис. Страната акцентира на обстоятелството, че въпреки представянето на доказателствата за плащане в хода на производството и до приключване на устните състезания, ищците не са оспорили същите и възраженията им са преклудирани, при това не оспорват плащането, а документалната му обоснованост, предвид липсващи реквизити на фактурата и платежното нареждане. Досежно размера на адвокатското възнаграждение страната подчертава използвания от съда идентичен подход при определянето му и за двете страни. Заплатеният от нея хонорар намира оправдан с фактическата и правна сложност на делото и извършените от процесуалния й представител действия по 4 обективно съединени иска, по всеки от които се дължи самостоятелно възнаграждение, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата. Разпоредбата е приложима при интерес от 100 000 лева до 500 000 лева и всеки от исковете от 100 000 лева попада в обхвата й. Страната настоява за определяне на адвокатското възнаграждение по всеки отделен иск и съобразно минималните размери според Наредбата, като се отчете броя на съдебните заседания, множеството доказателствени средства – експертизи, свидетели, писмени доказателства в значителен обем, о също и отдалечеността на съдебния район от седалището на ответника, налагащ 6 часово пътуване в двете посоки, за всяко съдебно заседание. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Предявени са 4 обективно съединени иска, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, всеки с цена от 100 000 лева. С първоинстанционното решение същите са уважени в пълен размер, поради което не са присъждани разноски в полза на ответника ЗАД „ ОЗК – Застраховане „ АД. Искане за възмездяване на разноски е направено от ответника своевременно, като в списъка за разноски е предявено адвокатско възнаграждение от 36 000 лева, с вкл. ДДС. За вземането е съставена и представена по делото фактура № 923/05.06.2023 г., с QR код за автоматично осчетоводяване и разплащане и платежно нареждане до „Фибанк„ АД, за кредитен превод, с дата на изпълнение 06.06.2023 г., упоменаващо изрично фактурата. В кориците на първоинстанционното дело / стр.19 / фигурира договор за правна помощ и съдействие, с който ответното дружество е възложило на Адвокатско дружество „Х., Т. и И.„ процесуалното си представителство по гр.д.№ 251/2023 г. на Окръжен съд – Русе, до окончателното приключване на спора във всички инстанции, при договорено адвокатско възнаграждение от 30 000 лева без ДДС, платимо по банков път. Във всяка инстанция са представени пълномощни, изходящи от Адвокатско дружество „ Х., Т., И.„ за преупълномощаване на адв. Т. Т. с процесуалното представителство на ответника. Такова е осъществявано от адв. Т.. До приключване на устните състезания ищците са противопоставили единствено възражение за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение. Ответникът е обжалвал първоинстанционното решение, в частта му с която всеки от исковете е уважен за разликата над размера от 20 000 лева и до претендираните от всеки 100 000 лева. Следователно, материалния интерес в първа инстанция е 400 000 лева, като сбор от цената на 4 обективно съединени иска, всеки по 100 000 лева, а във въззивна инстанция – 320 000 лева, като сбор от обжалваната част от всеки от четирите иска / 4 х 80 000 лева /. Въззивната жалба на ответника е частично уважена, за разликата над размера от 60 000 лева и до претендираните 100 000 лева по всеки от исковете или за сума от 120 000 лева / 4 х 40 000 лева /.Ответникът е отправил своевременно искане за възмездяване на разноски, с въззивната си жалба, които доказва аналогично - с фактура № 946/14.08.2023 г. за начислено адвокатско възнаграждение от 30 000 лева с вкл. ДДС и платежно нареждане за кредитен превод до „Фибанк„АД, с посочена дата на изпълнение 16.08.2023 г.. С въззивното решение са коригирани присъдените разноски за първа инстанция, като извън корекция на дължимата от ответника държавна такса, в полза на същия са присъдени разноски от 14 990,40 лева - по 3 747,60 лева от всеки ищец. За въззивна инстанция в полза на ответника са присъдени разноски от 18 200 лева – по 4 550 лева, дължима от всеки от ищците сума. В посочените суми не са разграничени разноските от заплатено адвокатско възнаграждение от други по вид заплатени разноски. Мотивите не съдържат методика на определянето им, като единствено е пояснено съобразяване на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ищците са депозирали молба, по реда на чл.248 ГПК, за изменение на въззивното решение, в частта му с характер на определение по разпределяне отговорността за разноски, дължими за първа и въззивна инстанция, поддържайки идентични с поддържаните в настоящата частна жалба доводи. С атакуваното определение съдът е отхвърлил молбата им, по съображения, че представените във всяка инстанция пълномощни на адв. Т.Т. са достатъчно доказателство за надлежната му представителна власт по делото, а отделно са представени и договори за правна помощ и съдействие. Представените фактури и платежни нареждания за кредитен превод установяват реално заплащане на адвокатски възнаграждения в посочените в тях размери, като подписа и печата не са задължителен реквизит на фактурите / чл. 6, ал. 6 от ЗСч. /, а в платежните нареждания са посочени референции / вероятно се има предвид вписаната дата на изпънение /, което сочи, че плащанията са наредени. От фактурите е видно, че издателят им е регистрирано по ЗДДС лице. Независимо от тези си мотиви, съдът е акцентирал на обстоятелството, че ищците не са оспорили своевременно представените доказателства, като негодни да установят реално плащане. Относно присъдените размери, съдът е съобразил, че съгласно задължителните за него постановки на решение по дело С – 438/22 г. на СЕС, разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения служат само за ориентир при определянето им, както и че следва да приложи идентичен подход / критерии / при определяне на съразмерното адвокатско възнаграждение за всяка от страните. Намерил е, че с оглед фактическата и правна страна на спора, възмездяване на разноски от адвокатско възнаграждение до размера на 3 000 лева за всяка инстанция, е несъстоятелно. От определения общ размер минимално адвокатско възнаграждение, спрямо пълния материален интерес от 400 000 лева - 8650 лева без ДДС – е видно, че съдът е приел за приложим минималния размер за адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата, съответно умножен по броя на исковете. Сумата от 8 650 лева по всеки иск е приел, че кореспондира на фактическата и правна сложност на спора, като се съобрази, че предмета му включва спор относно механизма на ПТП, във връзка с противопоставено възражение за съпричиняване и са проведени множество съдебни заседания за събиране на доказателства, вкл. две съдебни експертизи, като самото обективно съединяване на 4 иска само по себе си обуславя сложност на делото. Насетне мотивите на съда са лаконични, непълни, а оттук и неясни относно начина на формиране на дължимите размери, освен за това, че: 1/ от присъдените за първоинстанционното производство разноски от 14 990 40 лева, 14 726,40 лева са възмездено, като платено, адвокатско възнаграждение, с вкл. ДДС или на всеки ищец се пада дължима сума от 3 681,60 лева от същото; 2/ от присъдените за въззивна инстанция разноски от 18 200 лева, 15 000 лева са възмездено, като платено, адвокатско възнаграждение, с вкл. ДДС, или на всеки ищец се пада дължима сума от 3 750 лева от същото. Настоящият състав намира, че въззивното определение е правилно, като краен резултат, по следните съображения: Както е прието в определение по ч.гр.д.№ 4384/2021 г. на ІІ г.о. и по ч.т.д.№ 1123/2015г. на І т.о. на ВКС, към което същото препраща, „ и само платежното нареждане, съставлява достатъчно доказателство за плащането на задължението, когато кредиторът не го оспорва. По отношение адвокатското възнаграждение, страни по облигационната сделка, към която е приложим чл. 75, ал. 3 ЗЗД, са съответната страна - упълномощител и процесуалния й представител - адвокат, а не противната по спора страна. С оглед предмета на производството по чл. 78 ГПК, процесуалният представител на страната, претендираща възмездяване на разноски, аналогично на потвърждаване факта на плащането в договора за правна помощ, когато последното не е уговорено по банков път, би могъл да заяви релевантно за процеса признание, за заверяване сметката му със сумата, с която е задължена сметката на упълномощителя му, но според чл. 75, ал. 3 ЗЗД и простото му непротивопоставяне е достатъчно… Трето за правоотношението по сделката лице не би могло да се позовава на чл. 75, ал. 3 ЗЗД, но на общо основание би могло да оспорва реалността на плащането, когато обоснове правен интерес от това, доколкото хипотетично съществува възможност, въпреки нареждането за плащане такова да не бъде получено от кредитора. Това оспорване, обаче, следва да бъде направено своевременно – с отговора на процесуалното действие, с което са представени доказателствата за понасянето на разноските, стига последното също да е направено своевременно.“ Именно такъв е настоящият случай. Кредиторът – Адвокатско дружество „ Х., Т. и И.„, изготвил и отговора на частната жалба, не оспорва плащането, а документите за същото са представени до приключване на устните състезания и в двете инстанции и не са оспорени, досежно доказателствената им стойност да установят реално извършени плащания. При наличие на платежно нареждане, достатъчно индивидуализиращо основанието на престацията, изпълнението на което не се оспорва от кредитора и датата на което дори е посочена в документа, по начало е ирелевантно наличието и на самите фактури, вкл. факта на редовността им, съгласно ЗСч.. Неоспорването им своевременно, обаче, преклудира и спора относно регистрацията на Адвокатското дружество по ЗДДС, след като ДДС е начислен и неоспорвано разплатен. Относно размера: Съгласно решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, пар. 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията, по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС и в действителност съставлява пречка за прилагането на реални пазарни цени. Настоящият състав е имал повод да приеме / определение по т.д.№ 682/23 г. І т.о. на ВКС и др. /, че съобразявайки решение на СЕС по дело С–438/2022 действително не е обвързан с фиксираните в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, но няма пречка да изхожда от тях като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските възнаграждения, съответно подлежащи на актуализиране. Доколкото сам по себе си размера на защитавания, оценим парично интерес, не предполага съществено различна по съдържание защита, но от друга страна е задължаващ адвоката в по-сериозна степен, вкл. с оглед възможни от страна на доверителя последващи претенции за вреди при неудовлетворителен резултат, настоящият състав е намерил за достатъчно да изходи от определените твърди ставки по чл. 7, ал. 2 в Наредбата, като с оглед спецификата на спора, сложността му и размера на остатъка от претенцията, над долната му граница, към която са фиксирани твърдите ставки, евентуално увеличи същия. Материалният интерес по четирите иска в първа инстанция – 400 000 лева, при прилагане на твърдата ставка по чл. 7, ал. 2, т. 5 на Наредбата поотделно за всеки от исковете, обуславя общо възнаграждение от 34 600 лева без ДДС и 41 520 лева с ДДС, при пълно отхвърляне на претенциите. При частичното им уважаване до 60 %, респ. отхвърляне за 40 %, пропорционално дължимото възнаграждение за ответника, определено по твърдата ставка от Наредбата, възлиза на 16 608 лева или сума от 4 152 лева, дължима от всеки ищец. С въззивното решение е присъдена дължима сума от 3 681,60 лева / 14 726,40: 4 /, т.е. под минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата. Материалният интерес за ответника във въззивна инстанция възлиза на 320 000 лева / разликата между необжалвана сума от 20 000 лева и до претендираната сума от 100 000 лева по всеки иск /, съответно материален интерес от защитата спрямо всеки ищец от 80 000 лева. Този размер попада в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата, твърдата ставка по който е 2 650 лева без ДДС, съответно 3 180 лева с ДДС. С оглед изхода на спора във въззивна инстанция, съответно отхвърляне на исковете за сума от 40 000 лева по всеки иск или общо за сума от 160 000 лева, при така изчислено съобразно твърдата ставка възнаграждение, същото възлиза на 9 540 лева с ДДС или по 2 385 лева, дължимо от всеки ищец. Видно от атакуваното определение, съдът е присъдил общо възнаграждение от 15 000 лева с вкл. ДДС или по 3 750 лева, дължимо от всеки ищец. Разликата между 2 385 лева и 3 750 лева настоящият състав преценява като пренебрежима, с оглед действителната фактическа и правна сложност на спора, спрямо която, намира за съответни сумите, кореспондиращи на твърдите ставки по чл. 7, ал. 2, т. 4 и т. 5 от Наредбата, без да ги съобразява като задължителни. Самото обективно съединяване на 4 иска, по всеки от които ответникът дължи самостоятелна защита, доколкото всеки от тези искове, наред с общите, се основава и на различни обстоятелства, спрямо които подлежат на самостоятелна преценка събраните, макар и общи по всички искове, доказателства, предпоставя завишена фактическа и правна сложност спрямо защитата, ако би била осъществявана самостоятелно, в отделни производства, инициирани от всеки от ищците. Предвид горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение