Определение № 1054 от 13.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1756/2014 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1948/29.11.2013 на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 2083/2013, с което е отменено частично решение № 1811/29.04.2013 на Пловдивския районен съд по гр.д. № 22465/2011, като са уважени частично предявените искове за обезщетение при командировка над размера на 1.489,08 лева до размера на 12.832.92 лева по чл. 215 КТ със законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и разноски по делото. Недоволен от решението в уважителната част е касаторът [фирма], представляван от адв. Г. К. от ПАК, който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за задължението на съда да обсъди всички обстоятелства по делото и се произнесе по всички възражения, в т.ч. и по евентуално възражение за прихващане, ако приеме за неоснователно направеното възражение за погасяване на задължението чрез плащане и по материалноправния въпрос за правното значение на вътрешните отношения между платилия чуждо задължение и длъжника, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът по жалбата К. Г. Й. не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е работил при ответника като шофьор международни превози и през процесния период е бил командирован в Испания, където е изпълнявал превози по възлагане на местния партньор на работодателя [фирма] с изключение на времето, когато е бил в неплатен отпуск. Нормативно установените командировъчни пари са 27 евро на ден за единична езда, а от 10.01.2011 г. до 27.04.2011 г. работодателят е увеличил командировъчните на 43 евро на ден. Ищецът е получавал банкови преводи по сметката си, които надхвърлят размера на дължимото трудово възнаграждение за процесния период, поради което искът за трудово възнаграждение и лихви е неоснователен. Останалата част от преведените суми са за обезщетение при командироване, поради което искът за обезщетение при командироване е основателен за разликата над 1.489,08 лева до претендирания размер 12.832, 92 лева със законни лихви и съответната част от разноските по делото. Обстоятелството, че ищецът е получавал в брой парични суми от партньора на ответника н Испания са без правно значение, тъй като липсва договореност между работодателя и неговия партньор командировъчните разходи да се поемат от испанското дружество, но дори да има такава уговорка, тя не може да бъде противопоставена на ищеца, тъй като той не е страна в тези отношения. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като поставените правни въпроси обуславят решението по делото и са разрешени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, а материалноправният има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение