Определение № 3001 от 17.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1802/2026 г.

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК. Образувано е по частна жалба на Комисия за защита на потребителите /КЗП/, чрез ст. юрисконсулт. Й. Цаков, срещу Определение № 370/12.01.2026 г., постановено по адм. дело № 2116/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив /АС - Пловдив/, с което е оставено без уважение искането му за изменение на Определение № 8691/13.10.2025 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на определението и се иска неговата отмяна. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – С. Е. О., чрез адв. Н. Гаргова в писмен отговор по делото, излага доводи за неоснователност на частната жалба и законосъобразност на определението. Претендира присъждане на разноски. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, при извършената служебна проверка намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Първоинстанционното производство е започнало по искова молба подадена от С. Е. О. срещу Комисията за защита на потребителите, с която е претендирано обезщетение в размер на 12 000 лв. за оставянето й без работа за периода от 01.06.2024 г. до 30.11.2024 г., поради незаконосъобразно уволнение със Заповед № 388/31.05.2024 г., издадена от Председателя на КЗП за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Тази заповед е отменена с Решение № 8654/14.10.2024 г. постановено по адм. дело № 1355/2024 г. по описа на АС - Пловдив, оставено в сила с Решение №6367/12.06.2025 г., постановено по адм. дело № 11272/2024 г. по описа на ВАС. Съдът е приел за установено, че на 03.07.2025 г. С. Е. О. е подала искова молба, заведена с вх.№ 74697 по описа на Районен съд – Пловдив. Претендирано е от О. заплащане на обезщетение по чл. 104, ал.1, във вр. с чл.124 от Закона за държавния служител/ЗДСл./, за оставянето й без работа за периода от 01.06.2024 г. до 30.11.2024 г. На 04.07.2025 г. Районен съд Пловдив е изпратил препис от исковата молба на ответника – Комисия за защита на потребителите. На 19.08.2025 г. е постъпил писмен отговор от ответника с вх. № 88649/19.08.2025 г. на Районен съд - Пловдив, с който е изразено становище за недопустимост на така предявения иск поради отпаднал правен интерес, тъй като претендираното обезщетение на основание чл.104, ал.1 от ЗДСл в размер на 13 885, 71 лв. е преведено по банковата сметка на С. Е. О. с бюджетно платежно нареждане от 12.08.2025 г. на основание издадена Заповед № 233/16.07.2025 г. на Председател на КЗП. Направено е искане да бъде прекратено образуваното съдебно производство на основание чл.130 от ГПК. Към отговора на исковата молба са приложени издадената Заповед № 233/16.07.2025 г. на Председател на КЗП и бюджетно платежно нареждане от 12.08.2025 г. за изплатеното обезщетение на С. Е. О. на основание чл.104, ал.1 от ЗДСл., в размер на 13 885, 71 лв. В депозирано по делото писмено Становище с вх. № 95 793/16.09.2025 г. на Районен съд Пловдив от ищцата, същата заявява, че с оглед изплащане на претендираното обезщетение, не поддържа главния иск за заплащане на обезщетение по чл.104, ал.1 от ЗДСл, тъй като претендираното обезщетение е погасено чрез реално плащане от страна на КЗП, но поддържа претенцията за заплащане на разноски, защото плащането на обезщетението е станало след предявяване на исковата молба, след размяната на съдебни книжа по чл.131 от ГПК и след като ищецът е сезирал ВАС за неизпълнение на съдебно решение. С Определение № 11638/12.09.2025 г., постановено по гр.дело № 12011/2025 г. на Районен съд - Пловдив, производството по делото е прекратено и е изпратено по подсъдност на Административен съд - Пловдив. С Определение № 8691/13.10.2025 г., постановено по адм. дело № 2116/2025 г. АС- Пловдив е върнал исковата молба. Съдът е приел, че по делото се установява по безспорен начин реалното плащане на претендираното от ищцата С. Е. О. обезщетение по чл.104, ал.1 от ЗДСл. от страна на ответника КЗП на 12.08.2025 г., т.е след завеждане на исковата молба в съда - на 03.07.2025 г. Съдът е посочил, че след като материалното право на ищцата да получи плащане на дължимото обезщетение по чл.104, ал.1 от ЗДСл е изцяло удовлетворено в хода на процеса, чрез извършено плащане от страна на ответника, то спорното правоотношение между страните е престанало да съществува. Със същото определение са били присъдени разноски в полза на ищцата в размер на 1510лв. С Определение № 370/12.01.2026 г., постановено по същото дело, в производство по чл.176а от АПК съдът е отхвърлил искането на Председателя на КЗП за изменение на определението в частта му за разноските. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК, като е приел, че в случая съдебно предявеното вземане е удовлетворено от ответника чрез плащане на същото след завеждане на исковата молба, поради което ответникът с поведението си е станал причина за завеждане на делото. Определението е правилно. Отговорността за разноските е регламентирана в чл. 143 от АПК, като за неуредените случаи на основание чл. 144 от АПК са приложими нормите на ГПК. Правилата за разпределение на отговорността за направените по делото разноски са подчинени на принципа, че задължена за разноски е страната, неоснователно предизвикала правния спор. В случая производството по делото е прекратено поради отпаднал правен интерес, а не поради изначална липса на такъв. В чл. 143 от АПК, озаглавен „Отговорност за разноски“ тази конкретна хипотеза не е уредена. Поради това на основание чл. 144 от АПК субсидиарно следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 78 от ГПК „Присъждане на разноски“. В чл. 78, ал. 4 от ГПК е регламентирано правото на ответника на разноски и при прекратяване на делото. Съгласно чл. 78, ал. 2 от ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца, т.е. само в този случай той има право на разноски, вкл. и при прекратяване на делото. По аргумент за противното, в случаите, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото, същият следва да понесе направените от ищеца разноски и такива не му се следват. Съдът правилно е приел, че към момента на подаване на исковата молба до съда за молителката е съществувал правен интерес, който е отпаднал в хода на съдебното производство, когато е изплатено претендираното обезщетение. Поради това в тази хипотеза правилно е прието, че именно с поведението си административният орган е дал основание за завеждане на делото, поради което дължи разноски. С оглед изложеното постановеното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Претенцията на ответника С. Е. О. за присъждане на разноски в настоящото производство е неоснователна. Съгласно чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Тази норма обаче се отнася до актовете, с които спорът се разрешава по същество. Определенията на съда, постановени в производство по чл. 248 от ГПК не са актове, с които се разрешава спор по същество, поради и което не е допустимо кумулирането на нови задължения за разноски в „процеса относно разноските“. Водим от горното, Върховният административен съд, Пето отделение, на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 236 от АПК