Решение № 166 от 25.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 220/2009 г.

Решение № 166 от 25.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 220/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Жива Декова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на "ББС"О., гр. С., против решението от 13.06.2008 г., постановено по гр. д. № 979/2007 г. на Русенски окръжен съд, в частта, с която е оставено в сила решението от 29.06.2007 г. по гр. д. № 148/2006 г. на Беленски районен съд, с което е уважен предявения от М. Х. М. от гр. Две могили, срещу "ББС"О. иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ. Касационното обжалване е допуснато с определение № 524 от 22.05.2009 г. по делото поради противоречиво разрешаване на въпроса дали размерът на удръжките за данъка върху общия доход и осигурителните вноски, се приспада от общо начисленото на работника или служителя брутно трудово възнаграждение, в обжалваното решение и в приложените решение № 1715 от 05.02.2004 г. по гр. д. № 1019/2002 г. на ВКС, III г. о. и решение № 1172 от 17.12.2003 г. по гр. д. № 414/2002 г. на ВКС, III г. о. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно. По съображения в жалбата се иска решението да бъде отменено. В частта, с която е присъдено трудово възнаграждение за периода 01.01.2003 г. - 01.06.2003 г., счита, че решението е постановено по непредявен иск и моли да бъде обезсилено като недопустимо в тази част. Ответникът по жалбата М. Х. М. оспорва жалбата като неоснователна и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страната, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното: С въззивното решение е уважен предявения от М. Х. М. срещу "ББС"О. иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение за исковия период от 01.01.2003 г. до 15.07.2005 г./погрешно посочен в решението: от 01.08.2003 г. до 15.07.2005 г./ в размер на 15 523 лв., ведно със законната лихва, считано от 20.04.2006 г. -датата на завеждане на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата. В решенията по делото погрешно е посочен исковия период. В първата инстанция ищцата е увеличила размера на претенцията, съобразно установения размер със заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Увеличението е заявено общо и по периодите, за които се отнася, като за първият от претендираните периоди предявеният размер не е увеличен. Т. е. касае се до допусната очевидна фактическа грешка в решението относно исковия период, който е предмет и на въззивното производство по иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, а не за произнасяне по непредявен иск, както неоснователно се поддържа от касатора. Предвид изложеното доводите на касатора за частична недопустимост на решението са неоснователни. Установено е, че М. Х. М. е изпълнявала длъжността "главен счетоводител" в "ББС" О., гр. С., през исковия период от 01.01.2003 г. до 15.07.2005 г. При тези данни правилен е изводът на въззивния съд за основателността на иска. Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 от КТ работодателят е длъжен да плаща в уговорените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Неизпълнението на това задължение в случая обуславя ангажирането на отговорността на касатора- работодател. Щом като ответницата по касация е изпълнила задължението да престира работната си сила на касатора, последният дължи заплащането на уговореното трудовото възнаграждение. За да уважи иска въззивният съд е приел, че брутно трудово възнаграждение на служителката за периода е в размер на 19 085 лв. Приел е сумата за установена въз основа на заявения от работодателя осигурителен доход на служителката за периода. От размера 19 085 лв. въззивният съд е приел, че е изплатена сумата 3 562 лв., въз основа на направеното по делото признание от ищцата за получени суми от трудовото възнаграждение. За разликата съдът е приел, че представлява неизплатената част от дължимото брутно трудово възнаграждение на служителката и за тази сума е уважил иска. В съдебните решения, на които се позовава касатора, е прието, че задължението на работодателя към работника е остатъка от чистата сума за получаване, след като от размера на брутното трудово възнаграждение бъде приспаднат размера на удръжките, които работодателят следва да внесе за дължимия от работника или служителя данък върху общия доход и осигурителните вноски. По силата на чл. 272, ал. 1, т. 3 и т. 4 от КТ работодателят има задължение, предвидено в чл. 38, ал. 2 от ЗОДФЛ (отм.), а в последствие - в чл. 42, ал. 4 от ЗДДФЛ и задължение, предвидено в чл. 6 от КСО, да удържа дължимите от работника или служителя данъци и осигурителни вноски. Тези удръжки работодателят е задължен да направи и без съгласието на работника или служителя, поради което е прието, задължението му към последния е в размер на остатъка от чистата сума за получаване. И при двете разрешения работникът или служителят не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък върху общия доход и осигурителни вноски. Това е така и в случая, когато се присъжда брутното трудово възнаграждение, тъй като данъкът и осигурителните вноски са публични държавни вземания /чл. 162, ал. 2, т. 1 от ДОПК/, а в изпълнителното производство държавата се смята винаги присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, съгласно чл. 458 от ГПК /чл. 353 от ГПК отм./. Съдебният изпълнител при събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения. Настоящия съдебен състав намира, че може да се присъди брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, като решението да е ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски. В разглеждания случай въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което е присъдено брутното трудово възнаграждение, поради което дължимият данък и осигурителни вноски ще се изплатят от събраните суми в изпълнителното производство. По изложените съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за неправилност на въззивното решение и съобразно разпоредбата на чл. 293, ал. 1 от ГПК то трябва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение