Определение № 8534 от 04.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7451/2026 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С определение № 24650 от 18.06.2026 г., постановено по адм.д. № 7244/2026 г. Административен съд – София-град е оставил без разглеждане жалбата на Н. С., роден на [дата]. в Индия, гражданин на Индия, чрез адвокат Л. Маринов, против заповед рег. № 316з-2091/08.05.2026 г. на ВПД директора на ОДМВР - Плевен, с която е настанен принудително в СДВНЧ при дирекция „Миграция“ – МВР. Срещу определението е подадена частна жалба от Н. С., роден на [дата]. в Индия, гражданин на Индия, чрез адвокат Л. Маринов. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът по частната жалба – ВПД директора на ОДМВР - Плевен, не взима становище. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че същата е допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК от надлежна страна, срещу акт, чието обжалване е изрично предвидено в закон. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. За да постанови обжалваното определение първоинстанционният съд е счел, че съгласно 46а, ал.6 ЗЧРБ жалбата срещу заповедта за принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци не спира изпълнението на заповедта. Междувременното извеждане на чужденеца предполага, че спрямо него е прекратено настаняването в СДВНЧ. При тези данни съдът приема, че за жалбоподателя липсва правен интерес от оспорването на принудителното му настаняване в СДВНЧ. Определението е неправилно. Доводите на съда не могат да бъдат споделени. Изводът на първоинстанционния съд, че поради фактическото извеждане на жалбоподателя от страната за него е отпаднал правният интерес от оспорване на Заповедта за принудително настаняване в СДВНЧ, е в противоречие с материалния закон и константната практика на Върховния административен съд. Фактическото изпълнение на една принудителна административна мярка (ПАМ) по никакъв начин не санира нейната евентуална незаконосъобразност, нито лишава адресата от правото да търси съдебна защита. Обжалваното определение на АССГ влиза в пряко противоречие с практиката относно допустимост и наличие на правен интерес, установени в константната практика на Върховен административен съд. Правният интерес е налице, когато той е пряк, личен и непосредствен. Процесната Заповед продължава да бъде въведена в информационните масиви и ШИС, което ограничава правото му на свободно придвижване и създава пречки за издаване на виза. Единствено и само чрез съдебната отмяна на този акт ще се предотврати настъпването на бъдещи щети и ще се създаде абсолютната процесуална предпоставка по чл. 204, ал. 1 от АПК за реализиране на правото му на обезщетение по ЗОДОВ за вече претърпените имуществени и неимуществени вреди. За разлика от производствата по чл. 250 от АПК за прекратяване на фактически действия, където преустановяването на действието може да доведе до отпадане на интереса, в производството по оспорване на индивидуален административен акт по същество, фактическото осъществяване на принудата не санира евентуалните пороци на акта и не постига целения краен резултат за жалбоподателя. Този резултат може да бъде постигнат единствено чрез отмяната на акта от съда. При това положение като неправилно определението на първоинстанцинния съд за спиране на производството по делото следва да бъде отменено и делото следва да бъде върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Водим от горното и на осн. чл. 222, ал. 1 във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,