Решение № 685 от 22.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5189/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба срещу решение № 972/29.01.2025г. по адм. д. № 2749/2024 г. по описа на Административен съд – Варна в отхвърлителната по отношение на исковата претенция негова част и частна жалба срещу Определение №2582/06.03.2025г., постановена по същото дело. В касационна жалба на ищеца Ейс Софт ООД с ЕИК 203307871, със седалище и адрес на управление в гр. Варна, подадена чрез адвокат Златев - САК, се обжалва решението в отхвърлителната му част по предявения иск за имуществени вреди, насочен против Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ за заплащане на сумата от 950,00 /деветстотин и петдесет/ лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от назаконосъобразно Наказателно постановление №03-007754/31.05.2017г., издадено от Директора на дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, ведно със законната лихва считано от 13.11.2021г. до окончателното изплащане на сумата. Твърди се, че в отхвърлителната част относно претендираната законна лихва за времето от 13.11.2021г. до 13.11.2024г. решението е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, поради което се иска да бъде отменено. От същия касационен жалбоподател е подадена и частна жалба срещу Определение №2582/06.03.2025г., постановена по същото дело. С този съдебен акт е била оставена без уважение молбата на ищеца за изменение на Решение №972/29.01.2025г. по адм.д. №2749/2024г. в частта за разноските. Претендират се разноски за двете инстанции. Претендира се отмяна и на оспореното определение и присъждане на двете заплатени от страна на касатора адвокатски възнаграждения, съответно по адм. д. №2749/2024г. и 2764/2024г., като същият разяснява, че причината за обединяване на делата в общо производство стои извън него, а той е заплатил адвокатско възнаграждение по всеки от двата иска и доколкото същите са уважени в пълен размер, следва да бъдат уважени и двете му претенции за разноски. Ответникът – Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ депозира както отговор, с който оспорва касационната жалба против отхвърлителната част от решението на първоинстанционния съд, така и възражение против частната жалба на същата страна, с която се оспорва размера на присъдените разноски. Излага аргументи за правилност и обоснованост и на двата съдебни акта. Същите биват доразвити и в допълнително постъпило становище, с което се претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната и частната жалби са допустими, но неоснователни. Според участващия прокурор първоинстанционният съд е обсъдил доказателствата, възраженията, относимата и приложимата правна уредба, като изводите на съда са обосновани и законосъобразни. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба и частната касационна жалба са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и са процесуално допустими. Предмет на разглеждане пред Административен съд – Варна са били служебносъединени искове на ищеца Ейс Софт ООД с ЕИК 203307871 срещу Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ за обезщетение на имуществени вреди, намиращи се според ищеца в пряка причинноследствена връзка с издаването на Наказателно постановление №03-007754/31.05.2017г., постановено от Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, което се сочи да е било отменено с окончателен съдебен акт – Решение №2170/13.11.2019г., постановено по КАНД №2586/2019г. на Административен съд Варна, след проведено съдебно оспорване на две инстанции. Претендираните суми се сочат като заплатени адвокатски възнаграждения за процесуално представителство на ищеца пред всяка от съдебните инстанции. За двете претенции се търси присъждане и на законна лихва от изрично индивидуализиран момент – 13.11.2021г. до окончателното им изплащане. Исковете са били предявени с отделни сезиращи съда актове, но след преценка за наличието на връзка между тях, по-къснообразуваното дело е било присъединено към по-ранното. Съдът е уважил исковата претенция за сторените разноски за процесуално представителство пред двете съдебни инстанции при оспорване на отмененото наказателно постановление, но е отхвърлил исковата претенция за законна лихва за периода предхождащ датата на предявяване на иска, като е счел, че дължимостта на обезвредата не е автоматична, а кредиторът дължи покана, за каквато са зачетени двете искови молби. С изложения аргумент претенцията за лихва е била отхвърлена за времето от 13.11.2021г. до 13.11.2024г. Със същото Решение съдебният състав е осъдил ответника да заплати на дружеството-ищец и сумата от 400,00 /четиристотин/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение, заплатено за процесуално представителство по адм.д. 2749/2024., но не и възнаграждението, заплатено за процесуално представителство по присъединеното адм.д. 2764/2024г. С нарочна молба, депозирана пред първоинстанционния състав в срока по чл.248 ГПК, вр. чл.144 АПК, ищецът е поискал изменение на съдебния акт в частта за разноските, като с оспореното в настоящото производство Определение №2582/06.03.2025г. молбата му е била оставена без уважение. Оспорените два съдебни акта са валидни и постановени при спазване на съдопроизводствените правила, но в оспорената част се явяват неправилни и необосновани по следните причини: При пълно уважаване на исковата претенция за главницата и липсата на спор относно обстоятелството, че претенцията не е заплатена, спорен между страните е останал единствено въпроса за началния момент на акцесорната искова претенция за лихви. Тезата на първата инстанция, че длъжникът изпада в забава едва след покана е неправилна. Спорът за акцесорното вземане следва да бъде разрешен в светлината на т.4 от Тълкувателно Решение №3 от 22.04.2005г. по Тълкувателно дело № 3/2004г. на ВКС, според която при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска е влизането в сила на решението с което се отменя унищожаемия административен акт. Причината за този подход на съда е ясна, касае се за неуреден изрично в специалния закон случай, като в тази хипотеза на приложение подлежат общите разпоредби на ЗЗД. Съобразно същите разбирания, при деликт задължението за обезщетение възниква ex lege и не е обусловено от волята на страните. Обезщетението възникващо като задължение практически е носимо, доколкото длъжникът е този, който следва да потърси пострадалия и му предложи обезщетение. Моментът, в който един правноиздържан от формална гледна точка административен акт се установява да е незаконосъобразен и съответно увреждащ е този на неговата отмяна с окончателен съдебен акт. В този смисъл, претенцията на касатора за търсената лихва е обоснована, доколкото началния момент на претенцията следва този на окончателната отмяна на Наказателното постановление и касае период, който не е покрит от давност. Предвид изложеното, акцесорният иск като обоснован и доказан по основание и продължителност, следва да бъде уважен изцяло. Неоснователни в този смисъл са възраженията на ответника в подкрепа на разбирането, изразено от страна на първоинстанционния съд. Що се отнася до оплакванията срещу Определение №2582/06.03.2025г., постановено по същото дело, с което е отказано да бъде уважена пълната претенция за сторените разноски, съдебният състав намира този акт за необоснован. Касае се за два отделни иска, всеки един предявен на отделно фактическо основание. Присъединяването на по-късно предявения иск към по-рано образуваното дело е процесуална възможност, а не задължение. Същата често бива прилагана в полза на повече от една от страните в производството, доколкото цели да обезпечи бързина, пълнота на доказателствените средства, безпротиворечив съдебен резултат и др. Това действие не променя обстоятелството, че се касае за две отделни искови претенции, основани на две различни фактически основания, ангажиращи в една част и различни доказателства. Размерът на всяка от тях е съобразен с размера на отделната искова претенция а не с общия размер на уваженото обезщетения. Същият е около предвидения в чл.7, ал.2, вр. чл.8, ал.1 от Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа минимум и при преценка на възнаграждението в цялост, същото не надхвърля обичайните суми заплащани за процесуално представителство по този вид дела. Не е спорно, че съгласно разпоредбата на чл. 143, ал.1 АПК и чл.78., ал.1 ГПК страната има право на разноски за един адвокат, но липсва забрана същите да бъдат обективирани в повече от един документ стига да не са прекомерни. В настоящият случай съдът намира, че на доказалата исковата си претенция страна е следвало да бъде заплатен пълният размер на сторените разноски, тъй като исковите претенции са две, почиващи на отделните фактически основания и са уважени изцяло. Неоснователни с оглед изразеното по горе от настоящия съдебен състав по оспореното съдебно решение е и възражението на ответника, че акцесорният иск е бил отхвърлен частично. Липсва основание да бъде прието друго и на база Решението на СЕС по дело С-438/2022г., тъй като липсва основание пълният размер на възнаграждението да се счита за прекомерен. С оглед изхода на правния спор в полза на касатора следва да бъдат присъдени претендираните съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция, като такива не се дължат за ответната страна на същото основание. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,