Определение № 5512 от 28.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1800/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. С. Р.-И. срещу решение №271 от 18.10.2023 г., постановено по в. гр. д. №473 по описа за 2023 г. на Хасковския окръжен съд, III-ти състав, с което е потвърдено решение №132 от 28.04.2023 г. по гр. д. №1406 по описа за 2022 г. на Димитровградския районен съд, с което е признато за установено, че М. Т. И. не дължи на Н. С. Р. сумата от 18 975 лева, за което е издаден изпълнителен лист от 12.09.2008 г. по ч. гр. д. № 841/2008 г. по описа на РС Димитровград поради погасяване по давност. Жалбоподателката твърди, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност и противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по въпроса относно началния момент, от който се изчислява срок за погасителна давност по чл.110 от ЗЗД М. Т. И. застъпва становището, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Хасковския окръжен съд, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: В подадената на 11.11.2022 г. искова молба М. Т. И. е посочила, че срещу нея в полза на Н. С. Р. е издаден изпълнителен лист от 12.09.2008 г. по ч. гр. д. № 841/2008 г. по описа на РС Димитровград за сумата 18 975 лв., въз основа на който е образувано на 29.09.2008 г. изпълнително дело. До 28.03.2019 г., когато изпълнителното дело е било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, не са предприети никакви изпълнителни действия, поради което е поискала от съда да признае за установено, че правото на принудително изпълнение е погасено поради изтекла давност. В отговора на исковата молба Н. С. Р. е оспорила предявения иск. Димитровградският районен съд е приел, че по изпълнителното дело, образувано през 2008 г. до прекратяването му на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК на 28.03.2019 г. не са били предприети каквито и да е действия, прекъсващи давността. Съгласно ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на ТР №2 от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Затова погасителната давност за процесното вземане е започнала да тече от 26.06.2015 г., след тази дата изпълнителни действия, годни да прекъснат давността, не са извършвани, поради което на 26.06.2020 г. е изтекъл петгодишният давностен срок по чл.110 от ЗЗД. Ето защо е признал за установено, че вземането е погасено по давност. Хасковският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение, препращайки към неговите мотиви. Добавил е, че от момента, в който давността е започнала да тече/26.06.2015 г./ взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия, нито е делегирал на основание чл.18 от ЗЧСИ на съдебния изпълнител правото да предприема по своя инициатива такива действия. Така постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като от съдържанието не се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма или груби нарушения на правилата на формалната логика. По поставения от касатора въпрос решението не противоречи, а съответства на приложимата практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил разрешението, дадено в ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според което погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. След тази дата е приел, че не са извършвани действия, които са в състояние да прекъснат давността по смисъла на чл.116, б. „в“ от ГПК. Този извод на въззивния съд е съобразен с посочените в мотивите на т.10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС действия, прекъсващи давността и които в случая не са осъществени-осребряване на вещи, събиране на вземания на длъжника от трети задължени лица, насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Няма противоречие между решението на въззивния съд и решения № 126 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 3409/2021 г. на III ГО и № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV ГО на ВКС. В тези решения е прието, че изпълнителните действия, извършени преди прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК прекъсват давността, а в случая такива действия изобщо не са били осъществени и преди перемпцията. Представените към касационната жалба данни за образувано ново изпълнително дело през 2021 г. и предприети по него изпълнителни действия не са били представени и не са били приети по делото, поради което не могат да бъдат обсъждани и да послужат за обосноваване на допускане на касационно обжалване. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Хасковския окръжен съд не следва да се допуска. При този изход на спора Н. С. Р.-И. дължи на М. Т. И. 2 107,75 лв. разноски за касационното производство. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,