Определение № 232 от 20.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1338 от 18.12.2024г. на Софийски апелативен съд по гр.д.№ 266/2024г., с което е потвърдено решение № 261311 от 27.11.2023г. на Софийски градски съд по гр.д. № 13589/2019г. в осъдителната му част. С него А. Р. Г. и Н. Р. Г. са осъдени солидарно да заплатят на Г. Н. Г. на основание чл. 45 ЗЗД сумата 41 000лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени във връзка с престъпно посегателство, осъществено срещу него на 11.11.2016г. в [населено място], ведно със законната лихва от датата на посегателството до окончателното плащане на обезщетението. Касационната жалба е подадена от ответниците А. Р. Г. и Н. Р. Г. чрез адв. П. В.. Считат въззивното решение за неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Като основание за допускане на касационното обжалване сочат чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят следните правни въпроси: 1/ при влязла в сила присъда по наказателно производство за престъпление по чл. 129, ал. 1, пр. 1 НК, обвързан ли е съдът в производството по чл. 45 ЗЗД от установената с присъдата вреда и причинно-следствена връзка или следва да се произнесе за обективните елементи на престъплението: вреда и причинно-следствена връзка; 2/ следва ли въззивният съд да се произнесе по въпроса за намаляване на дължимото обезщетение за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, когато пострадалият е допринесъл за увреждането при въззивна жалба, включваща и съпричиняването; 3/ може ли съдът, без да е бил сезиран за конкретните неимуществени вреди, които са причинени на ищеца, да се произнесе като сам определи вида на неимуществените вреди и това противоречи ли на оперативната самостоятелност на съда и диспозитивното начало. Не е посочена конкретна практика на Върховния касационен съд по горните въпроси, от която да се е отклонил въззивния съд. Ответникът по касационната жалба Г. Н. Г., представляван от адв. П. Н., изразява становище за недопускане на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено следното: Ишецът Г. Г. е чичо на ответниците А. и Н. Г., които са синове на негов брат. През август 2016г. ищецът подал заявление в общинска администрация Б. д. за премахване на незаконно построена стопанска сграда. Заявлението е било оттеглено от него с изрично писмено изявление от 11.11.2016г. С влязла в сила присъда на наказателен съд ответниците А. и Н. Г. са признати за виновни за това, че на 11.11.2016г. в [населено място], обл. К., в съучастие, като извършители, са принудили Г. Н. Г. да оттегли, като се откаже от подаденото от него заявление с вх. №94-Г-149 от 19.08.2016г. до кмета на [община] за извършено незаконно строителство в притежавания от него имот с пл.№* по кадастралната карта на същото село, противно на волята му, като са употребили за това сила, изразяваща се в удари с юмруци в главата - престъпление по чл. 143, ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК. Със същата присъда са признати за виновни и за второ престъпление, а именно, че на същата дата и място в съучастие като извършители са причинили чрез нанасяне на побой - удари с юмруци в лицето на Г. Н. Г. средна телесна повреда - контузия на ляво око, изразяваща се в разкъсна рана на роговицата с пролабиране на ириса през нея, субконюнктивален кръвоизлив, довела до трайно отслабване на зрението на лявото око - престъпление по чл. 129, ал.1, пр. 1 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК. Съдът е посочил, че съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, като в случая с влязлата в сила присъда № 90/14.11.2018г. по НОХД №1711/2017г. на Районен съд-Дупница, изменена с Решение №96/18.07.2019г. по ВНОХД №18/2019г. на Окръжен съд-Кюстендил, се установява безспорно деянието и авторите му, противоправността на същото и вината на извършителите - умисъл. След преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели - К. К. и К. Г. - син на ищеца, съдът е приел, че техните показания кореспондират изцяло с доказателствения материал по делото, преценени самостоятелно са последователни и вътрешно непротиворечиви и правилно са кредитирани от първоинстанционния съд. Фактите, заявени от двамата свидетели, не се разминават и не противоречат на другите доказателства в делото. Обстоятелството, че свид. К. Г. е син на ищеца не предпоставя задължително ингнориране на показанията му. Отчетено е, че синът на ищеца е най-близкият му човек, който се е грижил за него, така че има непосредствени впечатления за физическите и психическите му травми, както и че изнесеното то него не се опровергава от другите доказателства. За установяване увреждането на ищеца, съдът е ценил заключението на комплексната съдебно-медицинска експертиза, според която след хирургичното обработване на травматични рани на роговицата с прекъснати конци на 12.11.2016г., зрението на лявото око на ищеца е намаляло до 0,02, а роговичните рани през цялата дебелина са зараснали за около 5-6 месеца. Експертът офталмолог е пояснил, че в медицинската документация при преглед 5 месеца след травмата е установено, че зрението се е възстановило на нивото преди това; не са описани промени в очните дъна от травматичен характер, както и травматична ретинопатия на дясното око. В частта от експертизата, изпълнена от невролог, е заключено, че няма данни окото да е увредено от проведеното лечение на неврологични заболявания на пострадалия, както и че това лечение няма влияние върху нервните окончания на окото или черепно-мозъчните нерви. Същият експерт потвърждава, че при ищеца е установена корова атрофия, но поради анатомичните особености, тя няма отношение към зрението, тъй като зрителната кора се намира в тилните дялове на мозъка. Експертът невролог е категоричен, че претърпените преди инцидента от 2016г. няколко мозъчни операции от Г. Г. са били на структури, които нямат отношение към зрителния анализатор и не са оказали влияние върху зрението на лявото му око. Същият е изводът му и за влиянието на констатираните при ищеца изменения на главния мозък с нервоизобразяващи изследвания - КТ и МРТ през 2006г., 2007г. и 2009г., а именно че нямат отношение към увреждането на зрението му. Вещото лице психиатър, участвало в състава на експертизата, сочи че ищецът е с лека степен на когнитивен дефицит предимно в разпределение на вниманието и паметта, но това му състояние не му пречи да разбира свойството и значението на постъпките си и да има правилна преценка. Експертът сочи, че при него не е налична социопатия /паталогичен лъжец/. В обясненията си пред съда вещото лице офтамолог пояснява, че старият нарез на роговицата на лявото око „на девет часа“ е бил с нарушена цялост след инцидента, което е наложило да бъде възстановен оперативно, да се промие предната камера на окото и да се зашие раната, като предполага че удар директно в окото или в лявата част на главата е причинил това нараняване. Категоричен е, че непосредствено след нараняването зрението е било намалено. Застъпва становище, че след оперативното обработване на раната през 2016г., към 2021г. няма начин да се види колко шева са сложени, как е пролабирал ириса и как е била тампонирана роговичната рана. В откритото заседание вещото лице невролог д-р М. сочи, че за подобряване на състоянието причинено от двустранния лицев хемиспазъм на ищеца са правени палидотомия и поставяне на ботокс в мускулатурата на лицето, която се съкращава, но те са били с временен ефект. Установява, че заболяването хемиспазъм, което предизвиква свиване на клепачите не може да се отрази на операцията на окото, както и че поставянето на ботокс за лечението на същото не засяга самата очна ябълка и зоната около окото. Съдът също е ценил и заключението на тройната съдебно-медицинска експертиза, изпълнена от лекари офтамолози, която установява, че оказаната медицинската помощ и оперативната намеса по отношение на увреденото ляво око след нанесения побой на 11.11.2016г. са възстановили зрителната острота на същото, почти както преди него. Лечението е възстановило окото почти до зрителната способност, която е имало преди инцидента, която способност е била намалена поради проблеми на ищеца които датират от много години преди 2016г. Сочат, че лявото му око никога не е имало висока зрителна функция, поради високата степен на миопия и измененията в зрителния нерв. Въз основа на медицинската документация са установили, че възстановителният период след операцията е преминал без усложнения. Заключават, че прозрачността на централната част на роговицата допринася за възстановяване на зрителната функция, както преди побоя. Категорични са, че мозъчните операции на ищеца нямат отношение към зрителните му функции и нарушеното му зрение. Установили са, че на дясното око ищецът има 100% зрителна функция, а на лявото около 15% и тя е била такова преди съдовата мозъчна болест, прекарания мозъчен инфаркт, паркинсон и неврологията, описани в медицинските документи. Вещите лица не отричат извършването на операция в ИСУЛ за възстановяване на пролабиралия ирис, но сочат, че тя е направена толкова елегантно, че не е оставила последващи изменения и белези по роговицата на окото. Установеното от тях леко подобрение на зрението на ищеца след инцидента обясняват с извършено оперативно лечение на катаракта, което е възрастово изменение и няма връзка с инцидента. Въз основа на влязлата в сила присъда и събраните в процеса доказателства съдът е установил наличието на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане - деяние, проявило се в нанасяне на удари в областта на главата на Г. Г. от А. Г. и Н. Г., които удари са засегнали и контузили лявото око; причинени неимуществени вреди на първия като болки, страдания, страх и др.; причинна връзка между деянието и вредите; противоправност на деянието и вина на ответниците, която се презумира. Възражението на ответниците за недоказаност на вредата и на причинната връзка съдът е отхвърлил като е взел предвид, че както в присъдата е описано причиненото увреждане на лявото око, така и медицинските експертизи по делото потвърждават именно това увреждане. Оплакванията на жалбоподателите за несправедливо завишен размер на обезщетението съдът е намерил за неоснователни. На първо място е съобразил вида на неимуществените вреди. Ищецът е преживял болки и страдание, което е резултат от засягане на физическата му неприкосновеност, които изживявания са били най-интензивни от момента на нанасянето на ударите в лявата част на главата му до получената медицинска помощ, което е станало след един ден - на 12.11.2016г. След операцията, която е възстановила пролабиралия ирис и ретината на лявото око той е изпитвал физически дискомфорт и несигурност във възможностите си да се обслужва сам, поради което е бил обгрижван от сина си. Възстановителният период след операцията е продължил 5-6 месеца, през които ищецът е посещавал многократно болнични заведения за манипулации - сваляне на конци. Поради това съдът е счел, че този период е фактор, обосноваващ относително по-висок размер на обезщетението. Този извод не се променя от обстоятелството, че не е изпитвал болки в областта на лявото око, тъй като е бил свързан с изживяване на притеснения и страх от предстоящите медицински процедури. Отделно, според показанията на свидетелите, нанесените физически травми са повлияли на навиците на Г. Г., защото са го лишили от физическа възможност да се разхожда в планината, което е практикувал преди инцидента. Втората група неимуществени вреди, които е понесъл ищеца в резултат от деянието на ответниците, са свързани с вселилия се в него траен страх, че ще бъде нападнат отново от племенниците си и че ще влязат в имота му. Тези емоции, според съда, са по-травмиращи от първите, защото са оставили отпечатък върху поведението му. Свид. К. сочи, че той се оглежда дали има някой зад него, когато излиза навън и не посещава вече сам имоти си в [населено място]. Така страхът е смутил начина му на живот като е довел до промяна на битието му. При определяне на размера на неимуществените вреди, въззивният съд е взел предвид всички правно релевантни обстоятелства, включително това, че ответниците са синове на брата на ищеца, т.е. те са лица от близкия му роднински кръг и са му съседи, които според житейската логика не би следвало да проявят агресия срещу него. Въпреки това те са го нападнали изневиделица, когато той е бил сам в собствения му имот, т.е. не е имало кой да му помогне и на място, което е неприкосновено за всеки човек. Съобразил е, също че Г. Г. е човек с много и от различно естество здравословни проблеми - неврологични, кардиологични и офтамологични. Това му състояние е било известно на ответниците, които са се възползвали, че не може да реагира на нападението им, още повече че са имали числено и възрастово превъзходство. Така изложените обстоятелства, при които са причинени физическите травми на Г. Г., са способствали за изживяването на силен стрес по времето на инцидента, който е довел продължително изживяване на негативни емоции от случилото се. Изпитаният страх от упражненото върху него насилие е бил толкова силен, че го е накарал да се съгласи да оттегли заявлението си от 19.08.2016г., внесено в общинската администрация на [община] дол. Всичко това въззивният съд е съобразил и със социално-икономическите условия в страната към 2016г. и обществената критичност и разбиране за справедливост. Намерил е, че икономическата ситуация в страната е била силно повлияна от членството на страната ни в Европейския съюз, което е повишило материалния стандарт на живот, поради растежа на икономиката. Според публична информация на Министерството на икономиката през 2016г. страната ни е била на второ място по ръст на БВП сред държавите от ЕС, което съответно кумулира по-голям ресурс от приходи, както в частния сектор, така и в публичните финанси. Това, според съда, завишава критериите за материалната еквивалентност на нематериалните вреди в смисъл, че следва да бъдат обезщетени с адекватно висок размер. В крайна сметка, препращайки към мотивите на първата инстанция, въззивният съд е приел, че определеното от него обезщетение 41 000лв. съответства на тежестта на причинените неимуществени вреди за изживяното от ищеца. При преценка предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че такива липсват. Поставените правни въпроси са разрешени от въззивния съд и имат значение на решаващите му изводи. Не се установява обаче поддържаното от касаторите противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По първия поставен от касаторите въпрос, въззивният съд напълно е съобразил установената съдебна практика по чл. 300 ГПК, според която задължителната сила на влязлата в сила присъда на наказателния съд, обхваща три елемента: дали деянието е извършено, дали е противоправно и виновен ли е дееца. Ревизирането в гражданския процес на тези предели на присъдата е недопустимо. Останалите елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане могат да бъдат установени и доказвани в гражданския процес, независимо дали по отношение на тях са събрани доказателства в наказателното производство. Такива са видът и размерът на вредите. Така че, може да се присъжда обезщетение и за вреди, извън посочените в присъдата, ако е установена причинно-следствена връзка между деянието и тези вреди. В случая влязлата в сила присъда установява извършеното престъпление от страна на А. Г. и Н. Г., които умишлено и в съучастие са причинили средна телесна повреда на Г. Г., като във втората присъда е посочено и конкретното увреждане на лявото око. Наличието на такова увреждане е доказано и в настоящия процес от приетите експертизи. Поради това нарушение на чл. 300 ГПК не е допуснато. Напълно спекулативна е застъпваната от касаторите теза, че операция на лявото око изобщо не е била извършвана и че погрешно е посочено в присъдата и от вещите лица, че увреждането е на лявото око, а то в действителност било на дясното /хипотетично и в такъв случай ще е налице вреда!/. Като изключително неморално следва да се окачестви и виждането на жалбоподателите, че благодарение на нанесения побой зрението на ищеца се е подобрило след проведеното лечение, поради което няма нужда да му се присъжда обезщетение!! По втория въпрос, отнасящ се до намаляване на обезщетението, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, включващо и съпричиняване, според съществуващата практика, въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, включително и по въпроса за намаляване на дължимото обезщетение за вредите, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, при условие че възражението е надлежно релевирано и доказано. В случая съпричиняване не е установено по никакъв начин по делото - такива доказателства не са налице; липсват данни в мотивите на присъдата пострадалият да е предизвикал нападението било словесно, било физически. Що се отнася до съпътстващите му заболявания - неврологични и такива на очите, то вещите лица са отхвърлили връзката между тях и претърпяното увреждане, както и влиянието им за възстановяването от травмата. Последователно се приема в практиката на Върховния касационен съд, че приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, която е направила възражение за съпричиняване. Недопустимо е приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако приносът не е доказан, а е само предполагаем. В този смисъл решение № 151 от 12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г. на II т. о. на ВКС. По третия въпрос, отнасящ се до определяне вида на неимуществените вреди, според съществуващата практика, съдът е длъжен да обсъди всички обективно съществуващи факти и обстоятелства, които имат значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Вярно е, че съдът не може произволно да определя вида на неимуществените вреди, а те следва да са посочени от ищеца. В случая в исковата молба ищецът ясно е посочил, че претендира обезщетение както за болки и страдания от физическото увреждане - средната телесна повреда, описана в присъдата, така и за създадения у него страх от нови посегателства. Точно тези неимуществени вреди е обсъждал съда и за тях е определил обезщетението. В обжалвания акт въззивният съд подробно е обсъдил всички конкретни по делото обстоятелства, имащи значение за размера на обезщетението - както физическите болки, така и емоционалния стрес и страх, рефлектирал върху нормалните междуличностни отношения на ищеца за дълъг период от време. Така че, при определяне на обезщетението е съобразена задължителната практика по прилагане принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД - горепосоченото Постановление на Пленума и съвременната практика на Върховния касационен съд. Както бе отбелязано по-горе касаторите не се позовават на конкретна практика. Поради това основание за достъп до касационен контрол по този въпрос не се разкрива. В обобщение, следва да бъде отказано допускане на касационен контрол. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.