Определение № 9889 от 12.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9345/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба, подадена от К. Д. Д. от гр. Бургас, чрез процесуален представител адвокат Белчев, против Определение № 4388 от 19.05.2026 г., постановено по адм. дело № 856/2026 г. по описа на Административен съд – Бургас, с което е оставена без разглеждане жалбата му против отказ на служители на Общинско предприятие (ОП) „Транспорт“ при Община Бургас да му предоставят пълен достъп до административната преписка, касаеща прилагане на принудителна административна мярка – принудително задържане с техническо средство („скоба“) на управляваното от него МПС с рег. № [рег. номер], извършено на 02.04.2026 г., и производството по делото е прекратено. В частната жалба се твърди, че определението в обжалваната му част е неправилно, поради постановяването му в противоречие с материалния закон. Допълнително депозира молба от 21.09.2026 г., в която навежда доводи по съществото на спора, вкл. и относно наличието на редовно сезиране на компетентния за това орган с искане за предоставяне не процесната административна услуга. Заявява искане за събиране на доказателства – разпит на свидетел и представяне на видеозапис. Ответникът – служител при ОП „Транспорт“ при Община Бургас, чрез юрк. Райнова в писмено възражение оспорва частната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, като прецени данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема за установено следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да постанови атакувания с частната жалба съдебен акт, административният съд е приел следното: На 02.04.2026 г. на управляваното от Д. МПС с рег. № [рег. номер] е приложена принудителна административна мярка по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП – принудително задържане с техническо средство („скоба“). По твърдения на Д. при установяване на поставеното техническо средство същият е поискал от служителите на ОП „Транспорт“ информация относно основанието за прилагане на мярката, както и достъп до документите, съставляващи административната преписка, които не са му били предоставени. Административният съд е установил още, че приложената ПАМ е оспорена от Д., като по жалбата му е образувано адм. дело № 706/2026 г. по описа на Административен съд – Бургас. При тези фактически установявания съдът е приел, че с упражняване на правото на оспорване на ПАМ е отпаднал правният интерес от самостоятелна защита срещу твърдения отказ за предоставяне на преписката, а евентуално допуснатото ограничаване на възможността за запознаване с нея следва да бъде преценено в производството по оспорване на мярката като нарушение на административнопроизводствените правила. Като допълнително основание за недопустимост съдът е приел, че отказът за предоставяне на преписката във връзка с производството по прилагане на ПАМ не представлява неизвършване на административна услуга, а евентуално нарушение на административнопроизводствените правила, защитата срещу което се реализира чрез оспорване на крайния административен акт. Въз основа на изложеното жалбата е оставена без разглеждане и производството е прекратено на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 АПК. Определението на Административен съд – Бургас е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но по следните коригиращи мотиви. Преди всичко следва да се посочи, че за да е налице мълчалив отказ за извършване на административна услуга по смисъла на § 1, т. 2, б. „в“ от ДР на Закона за администрацията, е необходимо компетентният да я предостави административен орган да е надлежно сезиран с искане за нейното извършване, респ. да е изтекъл нормативно установения за това срок (чл. 58, ал. 1 от АПК във вр. с § 8 от ПЗР на АПК). Налага се изводът, че само при отправено по установения ред искане възниква задължение за компетентния орган да се произнесе, респективно е възможно да се формира изричен или мълчалив отказ, който да бъде предмет на съдебен контрол. В тази насока чл. 25, ал.1 от АПК дефинира като дата на започване на производството „датата на постъпване на искането в компетентния административен орган, в който то е подадено“. Съгласно чл. 29, ал. 1 АПК, в приложимата към момента на процесните факти редакция, ако в специален закон не е предвидено друго, искането за издаване на индивидуален административен акт се подава писмено или устно, като заявителят избира формата и начина на заявяване. В случаите на устно направено искане същото се отразява в протокол, който се подписва от заявителя и от длъжностното лице, което го е съставило – чл. 29, ал. 5 АПК, като във всички случаи устните искания се приемат в работното време за посетители – чл. 29, ал. 6, предл. първо от АПК. Законът предвижда и възможност за подаване на искането по електронен път при условията на чл. 29а АПК. Противно на твърденията от доказателствата по делото не се установява Д. да е сезирал компетентния за това служител в ОП „Транспорт“ при Община Бургас с искане за предоставяне на процесната административна услуга по някой от предвидените в закона начини. Не е представено писмено искане, не се установява съставянето на протокол за устно искане по чл. 29, ал. 5 АПК, нито се твърди подаване на искане по електронен път. Всъщност съставът на административния съд неправилно е приел, че се поддържа отправяне на това искане непосредствено след поставянето на техническото средство, напротив – както е изложено в жалбата до първостепенния съд, а и се поддържа в настоящото производство, искането било отправено устно около 21,00 часа пред служител на място на наказателния паркинг, което макар и да не се оспорва от ответника (в този смисъл доказателства за установяването на този факт не са и необходими), не обосновава само по себе си извод за надлежно сезиране на административния орган с искане за извършване на административна услуга. Същественото е, че при липса на надлежно отправено искане не възниква задължение за административния орган да се произнесе по него, а оттам не може да се формира и отказ – изричен или мълчалив – който да представлява годен предмет на съдебно оспорване. Ето защо, независимо от мотивите на първоинстанционния съд относно правната природа на поисканото предоставяне на документи и последващото отпадане на правния интерес, правилен се явява крайният му извод за недопустимост на образуваното съдебно производство, но на основание чл. 159, т. 1 от АПК. Предвид изложените от частния жалбоподател аргументи необходимо е изрично да се уточни, че обстоятелството дали предоставянето на копия от документи по приключило административно производство принципно попада в приложното поле на § 1, т. 2, б. „в“ от ДР на ЗА, не променя горния извод. Приложението на § 8 от ПЗР на АПК предполага наличие на отказ за извършване на административна услуга, а формирането на такъв отказ от своя страна предполага надлежно сезиране на административния орган. Именно тази предпоставка не е установена по настоящото дело. Цитираната съдебна практика и постановена при различна фактическа обстановка. Най-сетне и за пълнота, неоснователно е оплакването относно присъденото от първоинстанционния съд юрисконсултско възнаграждение. При прекратяване на производството ответникът има право на разноски при своевременно направено искане, каквото в случая се съдържа в писмото, с което административната преписка е изпратена на съда. Присъденият размер от 102,26 евро /200 лева/ съответства на определения от първоинстанционния съд размер на дължимото юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение не страда от поддържаните с частната жалба пороци – отменителни основания, поради което следва да бъде оставено в сила. Основателна е претенцията на ответника по частната жалба за присъждане на сторените в производството пред ВАС разноски, под формата на юрисконсултско възнаграждение в размер на 102,26 евро /200 лева/. На основание горното и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение,