Решение № 13282 от 6.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2352/2016 г.

Решение № 13282 от 6.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2352/2016 г., VII о., докладчик съдията Весела Андонова Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. Т. П. от гр. Б., против решение № 890 от 16.11.2015 г., постановено по адм. дело № 575/2015 г. по описа на Административен съд - С. област (АССО), с което е отхвърлена жалбата й срещу Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 883/18.11.2011 г., издаден от орган по приходите при община Ботевград. По поддържаните оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, се иска отмяната му. Касаторът излага съображения за нарушена процедура за връчване на АУЗД по реда на чл. 29 - чл. 32 ДОПК. В съдебно заседание касаторът - редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото са депозирани писмени бележки, в които са изложени подробни съображения във връзка с наведените оплаквания от касатора. Ответникът - директорът на Дирекция "Местни данъци и такси" при община Ботевград - редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото е депозирано писмено становище от процесуален представител на ответника, в което са изложени подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдебното решение не страда от пороци и следва да се остави в сила. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема същата за неоснователна, по следните съображения: За да постанови обективирания в атакуваното решение резултат, първоинстанционният съд е формирал извод за отсъствие на нарушения, обуславящи нищожност на процесния АУЗД, тъй като същия е издаден от компетентен орган - А. Б., орган по приходите в отдел "МДТ" при община Ботевград, в кръга на правомощията й по заповед № ОА-22/05.11.2011 г. на кмета на община Ботевград по чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ, в съответната писмена форма и на предвиденото в закона основание, което е установено от представените по делото доказателства. При извършената по критериите на чл. 146 АПК проверка на валидността на атакувания като недействителен акт, е изведено заключение, че в глава ХIV от ДОПК са регламентирани способите за установяване на данъци и задължителните осигурителни вноски, като от тях за местните данъци и такси са приложими два способа: предварително установяване, което се осъществява с акт за установяване на задължение по данни от декларация по чл. 107, ал. 3 ДОПК и установяване, което се осъществява с ревизионен акт по чл. 108 ДОПК. В настоящия случай са определени задължения за данък върху недвижимите имоти по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК (изрично посочено в самия акт), а освен това по делото е безспорно, че не е проведено ревизионно производство по реда на глава петнадесета от ДОПК, съответно издаденият акт не представлява ревизионен акт по смисъла на чл. 108 ДОПК. При актовете за установяване на вземания по чл. 107, ал. 3 от ДОПК не се изисква заповед за възлагане на ревизия, не се изготвя ревизионен доклад и не се издава ревизионен акт. Процесуалния ред за издаване на ревизионните актове и актовете за установяване на вземане по данни от декларация е различен. Актовете за установяване на задължения по декларация не са подчинени на режима на издаване на ревизионни актове. Тъй като задълженията за данъци в конкретния случай са установени с акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК, не е било необходимо възлагането на ревизия и съответно извършването на ревизия. Ето защо органът по приходите, в съответствие със своите правомощия, е издал обжалвания АУЗД. Съдът е приел, че основания за прогласяване на нищожност на административен акт са нарушаване изискванията за компетентност, липса на форма, пълна липса на правно основание, невъзможен предмет, несъществуващ адресат и др. Другите основания за оспорване на актовете, които по принцип налагат отмяната на порочния акт като незаконосъобразен, могат да доведат също до нищожност, при особено съществена тежест на нарушението. В конкретния казус изискванията за форма са спазени - обжалваният акт е издаден в изискуемата писмена форма, посочени са фактически и правни основания за издаване на обжалвания акт. Въз основа на гореизложеното първоинстанционният съд е установил, че не е налице нито една от предпоставките, която би могла да доведе до нищожност на обжалвания административен акт. Решението е правилно. С оспореното съдебно решение правилно и обосновано Административен съд С. област е отхвърлил жалбата с искане за обявяване нищожността на Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 883/18.11.2011 г. на орган по приходите при община Ботевград. Този извод на съда следва да бъде споделен, защото обосновано е прието, че в случая е издаден валиден АУЗД, съгласно разпоредбата на чл. 107, ал. 3 ДОПК за определяне на размера на данъчното задължение за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци. Спорът по делото се концентрира върху противоречието в позициите на страните по въпроса за валидността на атакувания АУЗД. Очертаният от обхвата на заявената с жалбата съдебна защита предмет на съдебното производство предпоставя и пределите на съдебната проверка - само досежно пороци, които могат да обосноват нищожност, но не и унищожаемост на акта. В съответствие с точно установените фактически обстоятелства и релевантната правна уредба съдът е направил верен извод за липса на нарушения, компрометиращи действителността на обективираното в оспорения АУЗД волеизявление, като мотивите му се възприемат изцяло от касационния състав. Съгласно правната доктрина незаконосъобразността има две проявни форми - нищожност и унищожаемост, като разграничаването им е с оглед степента на порока, засягащ административния акт, последиците от проявяването му и способите за тяхното преодоляване. Нищожността се отнася до валидността на административното волеизявление. При нищожните актове допуснатата незаконосъобразност предпоставя толкова тежко, радикално и нетърпимо нарушение на законността, че същите са лишени от правно действие и не могат да породят целените правни последици. Поради изначалното наличие на такива сериозни недостатъци, водещи до недействителност на волята на органа, се приема, че нищожният акт никога не е съществувал в правната действителност. В чл. 146 АПК (респ. - чл. 160, ал. 2 ДОПК) са изброени пороците, които водят до незаконосъобразност на акта, а признаването му за валиден или за недействителен, както се посочи по-горе, почива на критерия степен или тежест на незаконосъобразността при издаването му, като нищожният акт страда от толкова непримирима противоправност, която изключва търпимостта му в правния мир. Спорът по делото се свежда до въпросите дали е нарушена процедурата по съобщаване на акта. Уведомяването на засегнатото лице за постановения от органа по приходите акт, не е елемент от производството по издаването му, поради което не се отразява на неговата законосъобразност. Връчването на индивидуалния административен акт е от значение за влизането му в сила, респ. - за надлежното упражняване на правото на оспорване от неговия носител, т. к. срокът за обжалване е обвързан с момента на съобщаване на акта на неговия адресат. В този смисъл неспазването на процедурата по съобщаване на АУЗД по хипотеза не би могло да обуслови невалидност на волеизявлението. Освен, че не съставлява порок, който да обоснове извод за нищожност на акта, съответно на закона и на доказателствата е заключението на съда за редовно проведена процедура по връчване на АУЗД по реда на чл. 32 ДОПК. Изпълнени са всички елементи от динамичния фактически състав по съобщаване на завършващия производството по чл. 107, ал. 3 ДОПК акт в разглежданата хипотеза на връчване чрез прилагане към досието - документирани с протоколи три посещения (две от които през 7 дни) на адреса на жалбоподателката, при които не е намерено лицето или негов представител, комуто да бъдат връчени книжата; поставяне на съобщение за връчването на определено за целта място в сградата на приходната администрация и публикуването му в Интернет за срока по чл. 32, ал. 6 ДОПК; изпращане на писмо с обратна разписка, върнато в цялост по причина, че не е потърсено от адресата. Противно на защитната теза на касатора, удостоверяващите обстоятелствата по чл. 32, ал. 1 ДОПК протоколи, съставени за всяко посещение на адреса за кореспонденция, са в надлежна писмена форма и съдържат изискуемите реквизити - дата и час на посещението, имена и длъжност на връчителя, посетен адрес, индивидуализация на адресата чрез посочване на трите му имена и ЕГН, описание на връчваните актове, отразяване на факта, че лицето не е намерено на адреса, подпис на съставилото протокола длъжностното лице. При това положение е налице валидно съобщаване на процесния АУЗД съгласно правилата на чл. 32 ДОПК, а развитите на тази плоскост твърдения на касатора за нищожност на акта са неоснователни. По делото не са представени доказателства обосноваващи тезата на касатора за отвод на съдията докладчик в първоинстанционното производство. Обстоятелството, че съдията докладчик е постановил актове по други спорове, по които е бил страна касаторът, не води до наличието на основания за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че не са налице визираните в касационната жалба отменителни основания, поради което решението следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева, определено на основание чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,