Определение № 4597 от 15.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2997/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба/ озаглавена частна касационна жалба/, подадена от адв. З. П. Т. – особен представител, против разпореждане № 490/27.06.2024 г. по в.гр.д. № 300/2024 г. на Окръжен съд – Плевен, с което е върната като недопустима частната касационна жалба на адв. Т. срещу определение № 713/18.04.2024 г. по същото дело в частта му, с която на основание чл. 47, ал. 6 ГПК е определено възнаграждение за адв. Т., особен представител на въззиваемата Р. В., в размер на 200 лв. за процесуално представителство пред въззивната инстанция. В жалба се излагат твърдения за незаконосъобразно намален размер на определеното адвокатско възнаграждение от 200 лв. Сочи се, че окръжният съд е проявил субективизъм и че следва да бъде присъден хонорар в размер на по 300 лв. за процесуално представителство и пред двете съдебни инстанции. Ответната страна по жалбата не представя отговор. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе по частната жалба, съобрази следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК разпореждане, при спазване на едноседмичния преклузивен срок. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Съображенията за това са следните: Пред РС-Плевен е образувано гр.д. 4233/2023 г. по иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 109 ЗЗО, вр. с чл. 52 ЗЗО за признаване на установено по отношение на Р. В. съществуването на вземане на УМБАЛ „Св. Г.“ ЕАД, [населено място], в размер на 444,90 лв., представляващо незаплатена цена за оказана медицинска помощ, ведно със законната лихва върху тази сума, за което е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5442/2022 г. на РС-Плевен. Спрямо ответницата В. е осъществена процедурата по чл. 47, ал. 5 ГПК, след което районният съд с разпореждане № 12370/01.11.2023 г. й е назначил особен представител, за когото е определил възнаграждение в размер на 300 лв. при съблюдаване на материалния интерес и фактическата и правна сложност на делото. С решение №161 от 13.02.2024г. на РС Плевен предявеният иск е бил отхвърлен. На 20.02.2024 г. адв. З. П. Т. е подал частна жалба срещу разпореждане №12370/01.11.2023 г. на РС Плевен, с което му е определено възнаграждение в размер на 300 лв. Срещу решението е подадена въззивна жалба от УМБАЛ „Св. Г.“ ЕАД, [населено място], препис от която е връчен на особения представител на ответника. Същият е подал отговор, в който е заявил, че обжалваното решение е правилно и че поддържа частната си жалба. ОС Плевен с определение № 713/18.04.2024 г. е приел за разглеждане въззивната жалба, определил е депозит от 200 лв. за особения представител за въззивната инстанция и е дал е указания на адв. Т. да уточни срещу какво е насочена частната му жалба. С въззивното решение последната е оставена без разглеждане. Преди провеждане на последното о.с.з. и постановяване на въззивното решение адв. Т. е подал пред окръжния съд частна касационна жалба с вх. № 5552/07.05.2024 г., насочена срещу определение № 713/18.04.2024 г. на въззивния съд и отново разпореждане № 12370/01.11.2023 г. на първоинстанционния съд. С разпореждане № 490/27.06.2024 г. на ОС-Плевен жалбата е върната като недопустима. Въззивният съд е приел, че в частта, с която се обжалва разпореждане № 12370/01.11.2023 г. на РС-Плевен, вече се е произнесъл с решението по делото, по вече подадена срещу това разпореждане от адв. Т. частна жалба от 20.02.2024 г. Относно жалбата в частта, в която се обжалва определение № 713/18.04.2024 г. на ОС-Плевен, въззивният състав е приел, че е недопустима като подадена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт. Пред настоящата инстанция е подадена частна жалба /именувана от касатора втора частна касационна жалба/ с вх. №8060/08.07.2024 г. против разпореждане № 490/27.06.2024 г. на ОС-Плевен. Обжалваното разпореждане на ОС-Плевен е валидно, допустимо и правилно поради следните съображения: Съгласно чл. 274, ал. 1 ГПК на обжалване подлежат определенията, които преграждат по-нататъшното развитие на делото и тези, за които законодателят е предвидил изрично такава възможност. Определението, с което се определя депозит за особения представител, който съдът назначава по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, не е от категорията на обжалваемите определения. То не прегражда по-нататъшното развитие на производството по делото с оглед специфичния му предмет – определянето на възнаграждение за назначения на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответник, който не е намерен на адреса. В закона не е предвидена и възможност за обжалването на това определение с частна жалба. Изложените съображения са приложими за инстанционния контрол както на определение № 713/18.04.2024 г., с което е определено възнаграждение на особения представител за въззивното производство, така и на разпореждане № 12370/01.11.2023 г., с което е определено възнаграждение на особения представител за първоинстанционното производство. Единствено за пълнота следва да се посочи, че възнаграждението за особения представител се определя по правилата на чл. 47, ал. 6 ГПК съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът му може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв., препращащ към Наредба №1/2004г., но не по-малко от една втора от него. Следователно, няма пречка, съобразно констатирана фактическа и правна сложност на делото, съдът да определи по-нисък размер на възнаграждението, тъй като това е в негова дискреция. Съдът е съобразил както приложимия в случая чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г., определящ минимално адвокатско възнаграждение от 400 лв. за процесуално представителство по дело с материален интерес до 1000 лв., така и фактическата и правна сложност на делото и е определил адвокатското възнаграждение съобразно правомощията си. Поради изложените съображения обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено. Воден от горното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,