Определение № 707 от 19.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2275/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „С.“ О. срещу определение № 825 от 20.01.2023 г. по в.гр.д.№ 14927 от 2021 г. на Софийския градски съд, ГО, II-д въззивен състав, с което е изменено решение № 1884 от 14.07.2022 г. по същото дело в частта за разноските, като „С.“ О. е осъдено да заплати на адв.В. Б. /процесуален представител на ищеца С. С. З./ адвокатско възнаграждение по чл.38 от Закона за адвокатурата в размер на 1 606,87 лв. В частната жалба се твърди, че е присъдено възнаграждение в по-висок от дължимия размер, съобразно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, както и че възнаграждение по чл.38 Закона за адвокатурата не се дължи на адв. Б., тъй като ищецът С. З. имал възможност да му заплати възнаграждение за въззивното производство, което се доказвало от факта, че е заплатил възнаграждение за изготвяне на отговор на частна жалба по същото производство в размер на 300 лв. Върховният касационен съд, ГК, състав на първо отделение по подадената частна жалба приема следното: Частната жалба е допустима- подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/ и преди изтичане на едноседмичния срок за обжалване /определението е било съобщено на „С.“ О. на 20.03.2023 г., а частната жалба е подадена на 27.03.2023 г./. По същество частната жалба е неоснователна поради следното: С решение № 1884 от 14.07.2022 г. по в.гр.д.№ 14927 от 2021 г. на Софийския градски съд, II-д въззивен състав е потвърдено решение № 20281992 от 21.12.2020 г. по гр.д.№ 13921 от 2015 г. на Софийския районен съд, ГО, 48 състав за уважаване на предявените от С. С. З., конституиран на мястото на починалия в хода на делото първоначален ищец С. З. С., срещу „С.“ О. искове по чл.40 ЗЗД за обявяване за недействителен на договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № .... от 16.04.2014 г. и по чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца и осъждане на ответника да предаде на ищеца недвижимите имоти- предмет на горепосочения договор за продажба. С оглед този изход на делото и направеното своевременно искане за заплащане на възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК „С.“ О. е дължало на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. В случая, тъй като цената на иска, определена съгласно чл.69, ал.1, т.2 ГПК, е 17 947,94 лв. /данъчни оценки на двата имота- предмет на договора от 16.04.2014 г., находящи се на лист 42 и 43 от първоинстанционното дело/, дължимото минимално адвокатско възнаграждение съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. възлиза на 2 015,31 лв. /1 300 лв. плюс 9 % от 7 947,94 лв./. Поради това, като е осъдил „С.“ О. да заплати на адв.Б. възнаграждение в размер на 1 606,87 лв., въззивният съд не е присъдил възнаграждение над дължимото съгласно Наредбата минимално възнаграждение. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че такова възнаграждение не се дължи, тъй като С. З. имал възможност сам да заплати възнаграждение на адвоката си, тоест не бил лице, което има право на безплатна правна помощ. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата е достатъчно по делото да се представи договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т.1-3 на чл.38, ал.1 ЗА. Съгласно трайната практика на ВКС /например определение № 521 от 06.11.2018 г. по ч.гр.д.№ 3956 от 2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 118 от 15.03.2021 г. по ч.т.д.№ 1469 от 2020 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 97 от 12.02.20221 г. по ч.т.д.№ 2895 от 2019 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др./ при наличие на такъв договор, не е необходимо страната или адвокатът й да доказват съответното основание за оказване на безплатна правна помощ- че лицето е от кръга на лицата, които имат право на безплатна правна помощ съгласно чл.38, ал.1, т.1-3 от Закона за адвокатурата. Поради това и тъй като по въззивното дело е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между С. З. и адв.В. Б., в който е уговорена безплатна правна помощ по чл.38, ал.1, т.2 и т.3 от Закона за адвокатурата /лист 62 от въззивното дело/, на адвокат Б. се дължи възнаграждение по чл.38, ал.2 от същия закон. Поради гореизложеното, обжалваното определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение