Решение № 4952 от 08.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 948/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Е. Б., гражданин на Нигерия, чрез адв. П. Кънчев, САК, против Решение № 40920 от 08.12.2025 г., постановено по адм. д. № 8167/ 2025 г. по описа на Административен съд - София град. Касаторът твърди неправилност на обжалваното съдебно решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон – чл. 8 и чл. 9 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), Директива 2011/95/ЕС, Женевска конвенция, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и превратно тълкуване на доказателствата, както и в противоречие със задължителната практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) и ВАС. Моли съда да отмени съдебното решение. В съдебно заседание касаторът, редовно призован, не се явява лично, представлява се от адв. Кънчев, който поддържа касационната жалба, а по същество развива съображения за неправилност на обжалваното съдебно решение. Претендира разноски за държавна такса. Ответникът, председателят на ДАБ, редовно призован, се представлява от юриск. Хичовски, който оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, Трето отделение, в настоящия съдебен състав, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Е. Б., гражданин на Нигерия, срещу Решение № 4133/ 15.07.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ЗУБ му е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови решението си, съдът е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и при съблюдаване на административнопроизводствените правила. Съдът е изложил, че правилно с административния акт е прието, че не са налице основанията на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ за статут на бежанец, като е счел, че представената от жалбоподателя бежанска история е непоследователна, а оттам и неправдоподобна. Обсъдил е водещия довод на жалбоподателя за предоставяне на бежански статут, а именно неговата сексуална ориентация. Посочил е доказателствата, но които се основава г-н Е. – статия от 08.12.2024 г. на новинарска и информационна агенция „Daily Times Nigeria“ и лист от преглед във ВМА на 03.06.2025 г., видно от който на Е. Б. е открито тангенциално огнестрелно нараняване отпреди пет години, като е приел за неясен мотивът на лицето да напусне страната си по произход 4 месеца след твърдяния инцидент и 3 месеца след публикуване на статията от 08.12.2024 г. Съобразявайки, че статията съдържа апел към гражданите, които разполагат с полезна информация за г-н Е., да се свържат с властите, тъй като същият е обявен аз издирване, а същевременно на Е. Б. е издадена виза и е напуснал легално страната си, съдът е приел за обоснован изводът на административния орган, че статията не е реалистична. Позовал се е на заключението в амбулаторния лист, че нараняването е отпреди пет години, за да не приеме за достоверно заявеното от молителя, че изстрелът в рамото му е три месеца преди 04.11.2024 г. При така обсъдените доказателства е стигнал до извода, че официалните власти в Нигерия нямат намерение да преследват жалбоподателя. Съдът е анализирал предпоставките за хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от ЗУБ, като е посочил, че те са идентични с условията за субсидиарна закрила по чл. 2, б. „е“, във връзка с чл. 15, б. „а“, „б“ и „в“ от Директива 2011/95/ЕС, като е приел за обосновани изводите на административния орган, че молителят не е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание и екзекуция, отбелязвайки, че същият не прави и такива твърдения. Според съда справката за ситуацията в Нигерия, представена от административния орган, установява, че насилието в Нигерия от страна на джихадистите, бандитите и сепаратистите продължава, но само в отделни райони, но Б. Е. не се позовава на причини, свързани с общото положение в Нигерия, относно искането си за предоставяне на хуманитарен статут и статут на бежанец. Съдът е обсъдил и предпоставките за приложение на чл. 4, ал. 3 от ЗУБ, въведен с чл. 33, ал. 1 от Конвенцията за статута на бежанците (Женевската конвенция), съгласно който чужденец, влязъл в Република България, за да поиска закрила, или който е получил закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, като е приел за законосъобразни изводите на административния орган, че чуждият гражданин не е бил принуден да напусне страната си на произход поради наличието на заплахи за него по смисъла на чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ, основани на преценката по представените справки за актуалната ситуация в Нигерия, при което е направил извод, че ако г-н Е. се завърне в родината си, няма да са застрашени животът и здравето му, нито ще бъде нарушен принципът „non-refoulement“. По отношение твърдението за страх от преследване поради сексуалната ориентация на чуждия гражданин и третирането от наказателното право на Нигерия на хомосексуалните действия, съдът е счел, че не са представени убедителни доказателства за индивидуална връзка между конкретния случай и разпоредбите от наказателното право на Нигерия. На последно място, съдът е приел, че не са налице и условията на чл. 9, ал. 8 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут и е отхвърлил жалбата изцяло. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо, но неправилно, постановено при липса на конкретни и задълбочени мотиви на съда за сторените от него изводи, т.е. при съществени нарушения на процесуалния закон, което е довело до нарушаване правото на защита на жалбоподателя. Изложените данни от кандидата не са обсъдени задълбочено, в резултат на което констатациите на съда са необосновани, нито са събрани допълнителни доказателства за положението в страната по произход. От съществено значение за предоставяне на статут на бежанец съгласно ЗУБ и Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила и Женевската конвенция е съществуването на основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, политически убеждения или принадлежност към определена социална група. Преценката следва да е конкретна и съобразена с фактите, изложени в бежанската история. Задължение на търсещия убежище е да представи необходимите елементи за оценка на истинността на изброените факти и обстоятелства. В случая такива елементи са предоставени от жалбоподателя в съдебно заседание във връзка с твърденията му относно сексуалната му ориентация. Съдът е следвало да обсъди дали, след като по отношение на жалбоподателя не е налице преследване по смисъла на чл. 8, ал. 6, във връзка с чл. 8, ал. 5, т. 5 от ЗУБ, съществува риск от осъществяване на такова спрямо него при завръщането му в държавата по произход. Персонално спрямо заявителя не е упражнявано насилие и лично не е бил обект на репресии, но следва да се анализира, дали, ако за него е налице реален риск за бъдещо такова преследване, ще са осъществени основанията по чл. 8, ал. 1 от ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец. Като не е сторил това, първоинстанционният съд е постановил решение при съществени процесуални нарушения, което налага неговата отмяна. Доколкото съгласно чл. 1а, ал. 2 от ЗУБ, международната закрила включва освен статут на бежанец и хуманитарен статут, следва да се обсъди и приложението на разпоредбите на чл. 9 от ЗУБ, които регламентират този хуманитарен статут. От съда са изложени бланкетни мотиви относно липсата на законовите причини за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 1-3 от ЗУБ, без да бъдат преценени обективно и в пълнота събраните доказателства. Следва да бъде съобразено, че в, ал. 8 на чл. 9 е посочено, че хуманитарен статут може да бъде предоставен и по други причини от хуманитарен характер, както и поради причините, посочени в заключенията на Изпълнителния комитет на Върховния комисар на Организацията на обединените нации за бежанците. В случая съдът не е изпълнил задължението си да обследва фактите в тяхното единство и съвкупност, твърденията на жалбоподателя и наличните доказателства по делото, за да мотивира липсата на предпоставки, както за статут на бежанец, така и на хуманитарен статут. По делото е приета като доказателство разпечатка от Уикипедия, в превод от английски език, която съдържа информация за правата на ЛГБТ общността в Нигерия, в която се съдържат данни, че тази общност е под цялостна забрана в Нигерия от 2016 г., като в различните щати са предвидени наказания от 14 години лишаване от свобода до доживотен затвор, а в щати по законите на Шериата – смърт. Видно от тази разпечатка, със Закона за забрана на еднополовите бракове са криминализирани всички форми на еднополови съюзи. Съдът е игнорирал това доказателство, като се е задоволил да посочи, че не била установена индивидуална връзка между наказателното право в Нигерия и търсещия закрила чужденец. В тази връзка насотящият състав съобрази следното: Наведените от кандидата твърдения за специфична сексуална ориентация попадат в основанието за преследване по чл. 10, § 1, б. „г“ от Директива 2011/95, във връзка с § 1, т. 5 от ДР на ЗУБ. Съгласно легалното определение по чл. 10, § 1, б. „г“ от Директива 2011/95 дадена група се счита за „определена социална група“, когато в частност са изпълнени две кумулативни условия, а именно: членовете на групата трябва да споделят една вродена характеристика или обща история, която не подлежи на изменение, или пък споделят характеристика или вярване, до такава степен съществено за идентичността или съзнанието, че не би следвало от лицето да се изисква да се откаже от тях; тази група трябва да има собствена идентичност в съответната държава, защото е разглеждана като различна от заобикалящото я общество. По силата на чл. 10, § 1, б. „г“, ал. 2 от Директивата в зависимост от условията, преобладаващи в държавата на произход, специфична социална група може да бъде и група, чиито членове имат като обща характеристика определена сексуална ориентация. Сексуалната ориентация не може да се разбира като включваща деяния, обявени за престъпления от националното право на държавите-членки. Аспектите, свързани с пола, включително и половата идентичност, се отчитат надлежно за определянето на принадлежност към дадена социална група или установяването на характерна черта на такава група. В тази връзка е относимо тълкуването на СЕС, дадено в решение от 07 ноември 2013 г. по съединени дела C-199/12—C-201/12. Кандидатите в съединените дела са твърдели, че поради сексуалната им ориентация в различни отношения са били обект на насилствени прояви от страна на техните семейства и от околните за тях лица или на репресивни действия от страна на властите в съответните им страни на произход. Не е било спорно, че в страните им на произход хомосексуалността е наказуема. Според т. 46 от решението на СЕС сексуалната ориентация на дадено лице представлява характеристика, до такава степен съществена за неговата идентичност, че не би следвало от лицето да се изисква да се откаже от нея. Това тълкуване се потвърждава от член 10, параграф 1, буква г), втора алинея от Директивата, от която следва, че в зависимост от условията, преобладаващи в страната на произход, специфична социална група може да бъде и група, чиито членове имат като обща характеристика определена сексуална ориентация. Второто условие предполага, че в съответната страна на произход групата, чиито членове споделят една и съща сексуална ориентация, има собствена идентичност, защото е разглеждана като различна от заобикалящото я общество (т. 47). В това отношение следва да се приеме, че наличието на наказателно законодателство като разглежданото във всяко от главните производства, което е насочено конкретно към хомосексуалните лица, позволява да се установи, че тези лица представляват отделна група, разглеждана като различна от заобикалящото я общество (т. 48). За да бъде преследване по смисъла на член 1, раздел А от Женевската конвенция, дадено нарушение на основните права трябва да достигне до определена степен на тежест. Поради това не всяко нарушение на основните права на търсещо убежище хомосексуално лице ще достига непременно тази степен на тежест (т. 53). Когато търсещо убежище лице се позовава на съществуващо в неговата страна на произход законодателство, което обявява за наказуеми хомосексуални действия, какъвто е случаят във всяко от главните производства, националните власти следва при преценката на фактите и обстоятелствата по реда на член 4 от Директивата да проверят всички относими факти, свързани със страната на произход, включително законите и подзаконовите актове на страната на произход, както и начина на тяхното прилагане в съответствие с член 4, параграф 3, буква a) от Директивата (т. 58). В рамките на проверката тези власти трябва по-специално да определят дали в страната на произход на молителя предвиденото в подобно законодателство наказание лишаване от свобода се прилага в действителност. В светлината на тези елементи националните власти трябва да решат дали следва да се приеме, че действително молителят се опасява с основание от преследване при завръщането си в своята страна на произход по смисъла на член 2, буква в) във връзка с член 9, параграф 3 от Директивата. С оглед на всички тези съображения на поставения във всяко от главните производства трети въпрос СЕС е предоставил отговор, че член 9, параграф 1 във връзка с член 9, параграф 2, буква в) от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че единствено наказуемостта на хомосексуални действия не представлява сама по себе си акт на преследване. От друга страна, наказание лишаване от свобода, с което се наказват хомосексуални действия и което действително се прилага в приелата подобно законодателство страна на произход, трябва да се счита за несъразмерно или дискриминационно наказание и поради това представлява акт на преследване. Изискването членовете на социална група, които споделят една и съща сексуална ориентация, да прикриват тази ориентация противоречи на самото признаване на наличието на характеристика, до такава степен съществена за идентичността, че не би следвало от заинтересованите лица да се изисква да се откажат от нея (т. 70). Следователно не е допустимо да се очаква, че за да избегне преследване, дадено лице, търсещо убежище, трябва да прикрива своята хомосексуалност в страната си на произход. Заинтересованото лице трябва да получи статут на бежанец съгласно член 13 от Директивата, когато се установи, че при завръщането му в неговата страна на произход неговата хомосексуалност ще го изложи на действителна опасност от преследване по смисъла на член 9, параграф 1 от Директивата. В това отношение не следва да се взема предвид обстоятелството, че той би могъл да избегне опасността чрез по-голямо въздържане от изразяване на сексуалната си ориентация в сравнение с дадено хетеросексуално лице. С оглед на тези съображения на букви а) и б) от втория въпрос, поставен във всяко от трите главни производства, СЕС е предоставил отговор, че член 10, параграф 1, буква г) във връзка с член 2, буква в) от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че изключени от нейното приложно поле са единствено хомосексуални действия, които са наказуеми съгласно националното законодателство на държавите - членки. При преценката на искане за получаване на статут на бежанец компетентните органи нямат основание да очакват, че за да избегне опасността от преследване, търсещият убежище трябва да прикрива своята хомосексуалност в своята страна на произход или да се въздържа от изразяване на своята сексуална ориентация. В случая всички тези аспекти не са обсъдени нито от административния орган, нито от първоинстанционния съд. Липсва информация в първоинстанционното производство за това дали в страната на произход на молителя предвиденото в подобно наказателно законодателство наказание лишаване от свобода за определен срок/доживотен затвор/смърт се прилага в действителност и какъв е процентът на осъдени лица. В нарушение на чл. 7 и чл. 9 от АПК съдът не е проявил активност и не е събрал необходимите доказателства за установяване обективната действителност, относима към случая. Административният орган и съдът не са изпълнили задълженията си за пълно проучване на бежанската история в светлината на актуалната обстановка в страната на произход, което е довело до неправилен извод за липса на основания за предоставяне на международна закрила. Необоснован е изводът на административния орган и на съда за противоречива бежанска история, от който е изведено липса на основание за закрила поради принадлежност към определена социална група. Съгласно член 10, параграф 2 от Директива 2011/95, когато се преценява основателността на опасенията от преследване на даден молител, фактът дали той действително притежава характеристиката, свързана с раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или с политическо мнение, която е в основата на преследването, е без значение, при положение че според субекта на преследването той притежава тази характеристика. Директивата не предписва стандарта на доказване, който се изисква, за да може опасенията да бъдат считани за „основателни". Директивата предоставя закрила не само на лица, които действително са били преследвани, но и на лица, които са изложени на опасност от преследване. Тя също така отразява разбирането, че заплаха от преследване може да е достатъчна, за да е налице нужда от закрила. Следователно не е необходимо дадено лице да е било преследвано преди да подаде молба за международна закрила; то може да се „опасява" от преследване в бъдеще. В тази връзка касационният състав съобрази представената от ответника по касация Справка от 24.03.2026 г., т. 3 (л. 20 – 21), в която е отразено, че отношението към LGBTQ+ общността е изключително враждебно; както държавните институции, така и огромното мнозинство от населението отхвърлят хомосексуалността, водени от консервативни, културни и религиозни вярвания (както християнски, така и ислямски); властите активно преследват хората с нетрадиционна сексуална ориентация, като обществените нагласи не просто толерират, а често насърчават дискриминацията. В същата тази Справка е записано, че Законът за забрана на еднополовите бракове на практика легитимира и институционализира насилието срещу общността. Въз основа на изложеното, като е приел решението на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет за законосъобразно и е отхвърлил подадената срещу него жалба като неоснователна, административният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. След отмяната преписката следва да бъде върната на административния орган за преценка необходимостта от предоставяне на статут и прилагане принципа за забрана на връщане, в съответствие с дадените от съда указания по тълкуване и прилагане на закона. От процесуалния представител на касатора е направено искане за заплащане на разноски за държавна такса, но поради липса на доказателства за такива, а и съгласно чл. 92 от ЗУБ производствата по тези дела са освободени от държавни такси, съдът не се произнася за разноски. Водим от горното, и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,