Определение № 1222 от 10.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1848/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Р. Д. Д. срещу решение № 127 от 17.08.2023г. по в.т.д.№ 88/2023г. на Апелативен съд Велико Търново, с което след отмяна на решението по т.д.№ 105/2022г. на ОС Плевен за уважаването на иска с правно основание чл.432,ал.1 КЗ за разликата над 10 000лв. до пълния предявен размер от 50 000лв. е постановено отхвърлянето му. Решението в частта за уважаване на иска за сумата 10 00лв. е влязло в сила. Касаторът въвежда оплаквания за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК, иска отмяна на въззивното решение и уважаването на иска за заплащане на обезщетение за причинените му от пътното произшествие от 31.12.2021г. телесни увреждания в предявения размер от 50 000лв. Оспорва правилността на изводите, че не е установено в резултат на пътното произшествие да е получил счупване на горния край на лакътната кост на лявата ръка. Счита, че тази диагноза почива на неоспорени документи, издадени от лекари специалисти, а заключението на вещото лице, изслушано по делото, почива на предположения. Навежда доводи, че за разлика от първата инстанция, въззивната не е приложила правилно критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 1/ „Може ли заключението на вещото лице да почива на предположения?“ 2/ „Длъжен ли е съдът да допусне допълнителна или повторна съдебномедицинска експертиза при наличие на изрично оспорване от страна на ищеца, формулирано негово искане при наличие на данни по делото, които сочат едни и същи обстоятелства в установените данни от двете експертизи, изготвени от едно и също вещо лице?“ 3/ „Следва ли въззивният съд да съобрази достоверността на свидетелските показания съобразно данните по делото, евентуалната заинтересованост от изхода на производството на свидетеля, предизвикал пътното произшествие?“ 4/ „Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива, предпоставя ли нарушение на принципа за справедливост?“ 5/ „Какви са критериите за определяне на справедливо обезщетение“ като същите бъдат съобразени с ППВС № 4/68г. и решението по т.д. №507/2015г. на 1 т.о. на ВКС. Посочва се, че за надлежното обосноваване на размера на обезщетението, е необходимо съдът да извърши цялостен анализ и оценка на всички обстоятелства, имащи значение за прилагане принципа за справедливост, в който смисъл е практиката на ВКС, обективирана и в други решения, постановени от състави на ВКС по реда на чл.290 ГПК - по т.д. № 619/2011г. на 2 т.о., по т.д. №2143/2014г. на 1 т.о., по т.д. №2908/2015г. на 1 т.о. и по т.д. №44/2012г. на 2 т.о. Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД не е депозирал отговор на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е била сезирана с жалба на ответника срещу първоинстанционното решение за уважаването на иска за разликата над 10 000лв. до 50 000лв. с оплаквания за прекомерно завишен размер на присъденото обезщетение и неотчитане на обстоятелството, че основното увреждане на ищеца - счупване на горния край на лакътната кост, не е вследствие на процесното ПТП, в какъвто смисъл е и категоричното становище на приетото пред първата инстанция заключение за вещото лице доц.д-р П. Лисаев. Предвид влязлата в сила част на решението и предмета на въззивното производството, съставът на апелативния съд е ограничил своята преценка до обема на доказаните неимуществени вреди в пряка причинно следствена връзка с произшествието и до размера на обезщетението. Обсъдено е, че ищецът е пострадал при пътно произшествие от 31.12.2021г. по вина на водача на л.а. „Фолсваген Пасат“. Въззивният съд е уважил доказателственото искане на ищеца - въззиваем, който в отговора на въззивната жалба е поддържал, че при пътното произшествие е получил повторно счупване на лакътната кост на мястото на стара такава травма. Поставена е допълнителна задача на вещото лице за установяване вида на травмата на ръката при съобразяване на диска за рентгенографско изследване от 09.01.2022г., давността на увреждането и наличието или липсата на причинна връзка с процесното ПТП. В допълнителното заключение, въз основа на рентгеновите изследвания, вещото лице е категорично е поддържало, че фрактурата е „стара“, с давност най-малко половин до една година преди инцидента. Посочило е, че на рентгеновата снимка се вижда добре напълно завършено зарастване и няма данни за рефрактура на костта. Експерът е потвърдил становището си, че между счупването в срединната част на лакътната кост и ПТП няма причинно-следствена връзка. Съставът на апелативния съд не е уважил доказателственото искане на ищеца да допусне нова повторна експертиза със същата задача, приемайки, че заключението съдържа обоснован отговор на поставените въпроси. Въззивната инстанция е обсъдила заключението на съдебно-медицинската експертиза, съгласно която, на ищеца са причинени външни увреждания, довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота - повърхностна рана с размери 4/2 см. по лява предмишница с оток и деформация, мозъчно сътресение без данни за черепно-мозъчна травма. Според вещото лице отразената в рентгеновото изследване фрактура на лявата предмишница е налице, но видно от оформения костен калус, тя е с голяма давност, отпреди ПТП, вероятно от 2018г., за което свидетелства нейната локализация, видът й и степента на зарастване. Друго увреждане, включително и счупване на тази кост няма. Възстановителният период при повърхностни увреждания е около 10-тина дни. Въззивната инстанция е обсъдила и свидетелските показания, които са установили, че ищецът след инцидента се е оплаквал от болки в лявата ръка, не е ползвал болнични, ръката му е била обездвижена. След анализ на доказателствата въззивната инстанция е счела, че доказаните по делото увреждания на ищеца от процесното пътно произшествие са повърхностна рана с размери 4/2 см. по лява предмишница с оток и деформации, повърхностни травми по предмишницата и мозъчно сътресение с присъщите за него главоболие, гадене, позиви за повръщане, виене на свят. Приела е за недоказано счупване на лявата лакътна кост, поради което като увреждания на ръката следва да бъдат отчитани само наранявания и повърхностни травми. Кредитирано е заключението на СМЕ, че счупването в тази част на ръката е старо, отпреди ПТП и няма данни за повторно счупване. Подробно е анализирано, че независимо, че вещото лице не е извършило преглед на ищеца, заключението му е напълно обосновано и компетентно. Дори травматичните увреждания на крайника да могат да бъдат установени при физически преглед е счетено, че най- точно заключение за вида и естеството на фрактурата може да бъде дадено въз основа на рентгенографско изследване - така както е процедирало вещото лице. Съставът на апелативния съд е акцентирал на обстоятелството, че по делото не са представени доказателства за извършени прегледи на ищеца от лекар-ортопед, за извършени манипулации и лечение на счупването, за обездвижване на ръката или за препоръки за обездвижване. Анализирано е, че само въз основа на свидетелските показания съдът не може да приеме, че е извършено обездвижване на ръката в съответствие с медицинско предписание, още по-малко, че това обездвижване е заради счупване на ръката. Обсъдено е, че нараняванията на ръката не са препятствали трудовата дейност на ищеца - той не е ползвал отпуск поради временна неработоспособност, а само непосредствено след инцидента е извършвал по-щадяща работа поради нараняванията и повърхностните травми на лявата ръка, които съдът съобразява като увреждания. При отчитане на приетите за установени в резултат на пътното произшествие увреждания мозъчно сътресение с присъщите за него главоболие, гадене, позиви за повръщане и виене на свят и повърхностни рани и наранявания на лявата ръка, най-силни в първите дни след произшествието; обстоятелството, че те са отшумели в кратък период - около 10-тина дни; че не са извършвани интервенции и манипулации, съпътствани от силни болки; че уврежданията са били придружени с неудобства при обслужването и неразположение в първите 20-тина дни; че претърпените физически и психични травми не са причинили съществени промени в социалния живот на ищеца и трудовата му дейност, въззивният съд е мотивирал извода, че адекватният размер на обезщетението, което се следва на ищеца за така доказаните вреди, възлиза на 10 000 лв. Това е обусловило частична отмяна на решението и отхвърляне на иска за разликата до претендираните и присъдени 50 000лв. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по първите два въпроса от изложението. Твърдение на касатора, изрично отречено в мотивите на обжалваното решение, е това, че заключението на вещото лице специалист съдебен медик почива на „предположения“. Изводът на медицинската експертиза, че между счупването в срединната част на лакътната кост и пътното произшествие няма причинна връзка, и че не е налице рефрактура, са категорични както в представеното от д-р Лисаев пред първата инстанция заключение, така и в депозираното пред апелативния съд. В мотивите на въззивната инстанция подробно е анализирано, че експертът е изпълнил повторната задача въз основа на рентгенография на костта, направена непосредствено след пътния инцидент. Тази констатация опровергава довода на касатора за „хипотетичност“ на изводите на експерта. Вторият въпрос изразява отново несъгласие с изводите на допълнителното заключение на вещото лице, допуснато и прието пред въззивната инстанция. Касационно оплакване по начина по който е поставен, е въпросът за необходимостта съдът да назначи второ по ред допълнително заключение или повторно такова след като втората инстанция веднъж е уважила доказателствено искане за назначаване на допълнителна експертиза. Вещото лице доц. д-р Лисаев е пояснил, че е възможно при старото счупване да са били засегнати нерви, които да причинят болки в ръката на ищеца, които описват свидетелите, но това състояние може да е предмет на неврологична експертиза. Тези пояснения отричат тезата на ищеца за необходимост от следваща допълнителна експертиза относно причинно следствената връзка. Въззивната инстанция не е излагала никакви съображения, основани на показанията на виновния водач, управлявал лекия автомобил „Фолсваген“, относно физическото състояние на ищец след пътното произшествие, поради което третият въпрос е изцяло хипотетичен. Същевременно не е и налице противоречие между неговите показания и тези на останалите свидетели относно това, че след удара ищецът се е оплакал от болки в ръката. Четвъртият въпрос съставлява касационно оплакване за неправилност и същевременно отново е основан на ненамиращи опора в материалите по делото твърдения за „отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива“, поради което също не може да послужи като предпоставка за допускане на касационното обжалване. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по петия въпрос от изложението. Отсъства основание за преценка въззивното решение да е постановено в отклонение от практиката на съдилищата, формирана по въпроса за приложението на принципа за справедливост, въведен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД и разяснен в ППВС № 4/1968г. Въззивната инстанция е мотивирала собствени изводи относно размера на справедливото обезщетение, преценката й за размера на справедливия паричен еквивалент на уврежданията на ищеца не е абстрактна, а се базира на конкретните приети за установени по спора обстоятелства. Присъждането на обезщетения в размер, по-малък от претендирания с исковата молба, не се дължи на несъобразяване на решението със задължителната съдебна практика и с практиката на ВКС, а е резултат от основаната на доказателствата по делото и на закона преценка на въззивния съд. Разноски за производството не се присъждат. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.