Определение № 3149 от 20.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2221/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Я. Д. Г. и К. К. Г., чрез адв.Л. П., срещу определение № 238/29.04.2024г. по в. гр. д.№ 442/23г. по описа на Апелативен съд Варна, с което е оставена без уважение молбата им по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за присъдените на ответника на основание чл.78, ал.3 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение. Жалбоподателите твърдят, че неправилно не било уважено възражението им по чл. 78, ал.5 ГПК, тъй като не било отчетено, че цената на имота по атакуваните договори била 9800 лева, както и решението на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22. Искат отмяна на атакуваното определение и редуциране на разноските на ответника за адвокатско възнаграждение до 1560 лева. Насрещната страна по жалбата – ответникът И. К. Г., чрез адв. Д. С., я оспорва. Претендира присъждане на разноски за частното производство в размер на 480 лева. Върховният касационен съд, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира частната жалба за неоснователна. Жалбоподателите са ищци по делото и с оглед изхода на въззивното производство – първоинстанционното решение, с което исковете им са отхвърлени е потвърдено – дължат на основание чл. 78, ал.3 ГПК сторените от ответника разноски по делото. Тези за адвокатско възнаграждение за представителство пред въззивната инстанция са в размер на 4320 лева с вкл. ДДС, съгласно представения списък, договор за правна защита и съдействие и доказателства за плащането им. За да отхвърли направеното възражение по чл. 78, ал.5 ГПК въззивният съд е съобразил, че заплатеното възнаграждение е близко до минимума по НМРАВ, както и фактическата и правна сложност на делото. Крайният извод на въззивната инстанция е правилен. Съгласно приетото с решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, посочените в НМРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения не са обвързващи за съда, но могат да служат за ориентир при определянето им. Дължимият размер се преценява от съда с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В тази връзка, като има предвид, че предмет на спора са два иска за недействителност на договор за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, всеки с цена 23 037, 10 лева (определена по реда на чл. 69;т.4 вр. с т.2 ГПК и посочена от самите ищци); и двата са разгледани, тъй като се е сбъднало условието за това по отношение на евентуално предявения иск; извършената от пълномощника на ответника работа е типичната за въззивно производство, но делото се отличава с фактическа и правна сложност, настоящият състав приема, че възражението по чл. 78, ал.5 ГПК е неоснователно. В настоящото производство разноски не се присъждат, поради което искането на ответника в този смисъл е неоснователно. Воден от горното, Върховният касационен съд