Решение № 111 от 23.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2694/2019 г.

Решение № 111 от 23.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2694/2019 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Любка Андонова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на "Дентален Център-1 Сливен" ЕООД, със седалище в гр. Сливен, подадена чрез процесуалния му представител адв. Н. В. от САК срещу решение № 54 от 16.4.2019 г, постановено по гр. дело № 143/2019 г на Сливенски окръжен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 51/18.1.2019 г по гр. дело № 2347/18 г на Районен съд-Сливен. С първоинстанционното решение касаторът "Дентален Център-1 Сливен" ЕООД, е осъден да заплати на основание чл. 200 КТ на Д. Й. П. сумата 80 000 лв, на Д. Д. Д. сумата 60 000 лв и на Р. Д. П. сумата 60 000 лв, представлящи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на Ж. И. П. -съпруга на първия и майка на останалите двама ищци, настъпила при трудова злополука на 22.5.2008 г, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането до окончателното плащане. Искането формулирано в касационната жалба е за отмяна на въззивния акт и постановяване на нов по същество на спора, с който предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни, респ. присъденото обезщетение да бъде намалено, ведно със следващите се от това законни последици. Становището на противната страна е за неоснователност на подадената касационна жалба. Ответниците по касация молят решението на въззивния съд да бъде потвърдено. Претендират разноски. С определение № 944/31.12.2019 г., постановено по гр. дело № 2694/19 г. на ВКС, Четвърто ГО е допуснато касационно обжалване на решение № 54 от 16.4.2019 г, постановено по гр. дело № 143/2019 г на Сливенски окръжен съд, Гражданско отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните правни въпроси: Длъжен ли е съдът, при предявен иск по чл. 200, ал. 1 КТ, да се произнесе по наведено в отговора на исковата молба възражение по чл. 201, ал. 1 за умишлено причиняване на увреждането /самоубийство/. В този случай работодателят носи ли отговорност за обезвреда на основание чл. 200, ал. 1 КТ, респ. длъжен ли е съдът да изследва наличието и степента на допринасяне от страна на пострадалия. На поставения процесуалноправен въпрос следва да се отговори утвърдително. Възражението за причиняване на смърт, поради самоубийство е обстоятелство от значение за преценката за изключване на отговорността на работодателя по чл. 201, ал. 1 КТ и съдът е длъжен при предявен иск по чл. 200, ал. 1 КТ да се произнесе по същото, когато е своевременно въведено. Този извод следва от уеднаквената практика на ВКС относно дейността на въззивната инстанция, чието задължение е да обсъди релевантните възраженията на страните и да изложи по тях собствени мотиви по съществото на спора. Изпълнението на посоченото задължение е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В този смисъл - т. 2, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., ІІІ г. о., решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., ІІ г. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., ІV г. о., решение № 183/16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., ІІ т. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о. и др., съобразно които въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, като обсъди в мотивите си въведените от страните доводи и възражения, което е непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. По втория от поставените въпроси. Съгласно КСО, чл. 55, трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт. Трудова е и злополуката, станала с осигурен по чл. 4, ал. 1 и 2 от КСО по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до: основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер; мястото, където осигуреният обикновено се храни през работния ден; мястото за получаване на възнаграждение. Не е налице трудова злополука, когато пострадалият умишлено е увредил здравето си. Съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 1 КТ работодателят не отговаря за вреди от трудова злополука, ако пострадалият е причинил умишлено увреждането. От това следва, че дори да е налице трудова злополука, установена с административен акт, в правомощията на гражданския съд е да установи дали са налице предпоставките за изключване на отговорността на работодателя, ако пострадалият сам е причинил умишлено увреждането. Разпореждането на длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 КСО, независимо че е издадено въз основа на решение на административния съд, за признаване или не на трудовата злополука е акт, с който компетентния държавен орган признава или не наличието на определен факт, с правно значение-трудовата злополука като осигурителен риск. Нормите на чл. 55, ал. 3 КСО не изключва приложението на чл. 201, ал. 1 КТ. Двете норми имат самостоятелно значение. Тълкуването им във връзка една с друга обосновава извода, че работодателят не отговаря за вреди от трудова злополука, при която е настъпила смърт на пострадалия, ако последният е причинил умишлено увреждането. Независимо от наличието на влязъл в сила административен акт гражданският съд, разглеждащ иска по чл. 200 от КТ е длъжен да разгледа своевременно заявените възраженията на ответната страна за изключване на отговорността по чл. 201, ал. 1 КТ, респ. за намаляването й, когато е налице груба небрежност. Работодателят не отговаря за вреди от трудова злополука, когато пострадалият е действал умишлено и изцяло е виновен за увреждането. Установените по делото факти са следните: Ищецът Д. Й. П. е съпруг, а ищците Р. Д. П. и Д. Д. П. са пълнолетни низходящи на починалата на 22.5.2008 г в [населено място] И. П., която е е работила при ответника "Дентален център 1" ЕООД по безсрочно трудово правоотношение на длъжност "главен счетоводител" от 18.6.1998 г. до 22.5.2008 г. Като причина за смъртта на праводателката на ищците е посочена "механична асфикция", дължаща се н самообесване. Събитието е настъпила в дома на пострадалата. С решение № 13861/18.11.2010 г. по адм. дело № 5405/2010 г. на ВАС, Шесто отделение е оставено в сила решение № 1 от 3.2.2010 г. по адм. дело № 112/2009 г. на Административен съд-Сливен. С последното е отменено решение № 7/10.4.2009 г. на директора на РУ "Социално осигуряване" гр. Сливен за отхвърляне жалбата на ответниците по касация против разпореждане № 89/24.2.2009 г, с което злополуката не е била призната за трудова. С влязло в сила експертно решение № 0064/11.2.15 г на НЕЛК смъртта на П. е приета за трудова злополука, поради наличие на причинна връзка между условията на труд и настъпилата тежка реактивна депресия, довела до смъртта й. Издадено е разпореждане № 5104-19-4 от 12.1.18 г. влязло в сила, с което злополуката е приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. При горните доказателства въззивният съд е приел, че щом има влязъл в сила административен акт за установяване на злополуката като трудова по чл. 60, ал. 1 КСО, въпросът за умисъл у пострадалото лице за причиняването й не може да се разглежда, защото е разрешен в административното производство и съдът следва да съобрази влезлия в сила административен акт. Прието е, че възраженията на ответника за изключване или намаляване на отговорността са заявени едва с писмената защита, поради което са преклудирани. По оплакванията в касационната жалба. Съобразно изложеното по процесуалноправния въпрос, направените в касационната жалба оплаквания за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение във връзка с необсъждане на наведените с въззивната жалба оплаквания, възражения и доводи на жалбоподателя са основателни. Съдът е приел възраженията за изключване, респ. намаляване на отговорността на работодателя за несвоевременно заявени, следователно преклудирани. Приетото от съда е невярно. На стр. 2 от отговора на исковата молба /л. 7 ответникът е заявил, че в разглеждания случай са налице предпоставките за изключване на отговорността на работодателя по смисъла на чл. 200, ал. 1 КТ, респ. за намаляването й по чл. 200, ал. 2 КТ, тъй като пострадалата сама е причинила увреждането. Същото възражение е подържал пред въззивната инстанция на л. 5 и 6 от въззивната жалба. Необсъждайки своевременно наведено от ответника с отговора на исковата молба възражения, решаващият съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила- чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК. С оглед даденото разрешение по втория от въпросите, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав на ВКС намира следното: Самоубийството / suicidium/ е акт, при който човек умишлено причинява собствената си смърт. Умисъл у работника причиняването на увреждането е налице, когато има интелектуалното и волево съдържание, определено в чл. 11 от НК - увреденият е съзнавал какви са последиците от него деянието и е искал настъпването на тези последици. Съгласно разпоредбата на чл. 201, ал. 1 КТ отговорността на работодателят се изключва при вреди от трудова злополука, ако пострадалият е причинил умишлено увреждането. Настоящият случай е такъв, с оглед на което предявените искове по чл. 200, ал. 1 КТ са изцяло неоснователни. Въззивното решение е неправилно като постановено в противоречие на процесуалния и материалния закон и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК следва да бъде отменено изцяло. Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия следва да бъде постановено решение по същество на спора, с което предявените искове по чл. 200, ал. 1 КТ бъдат отхвърлени изцяло. Предвид изхода на спора ответниците по касационната жалба следва да бъдат осъдени да заплатят сторените от касатора разноски пред настоящата инстанция в размер на 17 230 лв, съгласно представен списък, както и разноските сторени пред първоинстанционния съд в размер на 5530 лв-представляващи възнаграждение за един адвокат и в размер на 3000 лв-възнаграждение за един адвокат, за процесуално представителство пред въззивния съд и заплатената държавна такса в размер на 4 000 лв. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение